инхалатор от задния си джоб, пъхна го в лявата си ноздра, смръкна и го набута обратно в джоба. — Лъдгейт. Скандала. Финландецът е разправял за Скандала? Трябва да го е дотирал с нещо.
Боби не знаеше какво означава това, но май не му беше времето сега да пита.
— Ами, този Скандал е някъде горе на орбита, и продава понякога стока на Финландеца…
— Без майтап? Да-а, поскри ми топката. Щях да ти кажа, че Скандала или е умрял, или е на умиране. По-щур е и от обикновените жокеи, разбираш ли какво значи това? Кукувица. Изфирясал. Не съм чувал за него от години.
— Тъпкач, — обади се Джеки, — мисля, че ще е най-добре Боби да ти разправи цялата история. Бийвър пристига тук следобед, и ще има някои въпроси към теб, та е по-добре да знаеш как стоят нещата…
Тъпкача я изгледа.
— Да-а, разбирам. Г-н Бийвър иска тази услуга, нали?
— Не мога да говоря от негово име — каза тя, — но и аз мисля същото. Имаме нужда от сигурно място за Брояча.
— Какъв брояч?
— Мен — обади се Боби. — Това съм аз.
— Супер — каза Тъпкача без нито капка ентусиазъм. — Елате тогава отзад в офиса.
Боби не можеше да си отлепи очите от киберпространствения дек, който заемаше една трета от древното дъбово бюро на Тъпкача. Беше матовочерен, правен по поръчка, без никакви търговски марки по него. Боби все се навеждаше напред, докато разказваше на Тъпкача за Две за ден и опита му за набег, за усещането за момиче и за това как майка му беше взривена. Това беше най-жестоко изглеждащият дек, който изобщо беше виждал някога, и си спомни, че Джаки беше казала, че Тъпкача е бил страхотен жокей на времето.
Когато Боби свърши, Тъпкача се облегна назад в стола си.
— Искаш ли да го пробваш? — попита той. Изглеждаше уморен.
— Да го пробвам?
— Дека. Мислех си, че може би искаш да го пробваш. Нещо си търкаш особено задника в стола. Или ти се ще да го пробваш, или ти се пикае наистина яко.
— Шибано точно, имам предвид да, мерси, да. Бих…
— Че що не? Няма начин някой да разбере, че това си ти, а не аз, нали? Защо не се включиш с него, Джеки? Един вид да му хвърляш по едно око. — Той отвори едно чекмедже на бюрото и измъкна два набора троди. — Но не прави нищо, окей? Просто се помотай и поогледай малко. Не се опитвай да набираш координати. Дължа на Бийвър и Лукас една услуга, и се очертава като да им я плащам с това да те пазя жив и здрав. — Той подаде единия набор троди на Джаки, другия на Боби. Изправи се, хвана ръчките от двете страни на черния пулт, и го завъртя срещу Боби. — Действай. Направо ще се изпразниш. На десет години е вече, гадорията, и още ще подпали задника на буквално каквото зърне. Един образ на име Джак Автоматичния я сглоби от нулата. Някога беше хардуерният спец на Боби Куайн. Двамата заедно изгориха Сините светлини, само че това беше сигурно преди да си бил роден.
Боби вече си беше поставил тродите, и гледаше към Джаки.
— Включвал ли си се някога в тандем?
Той поклати глава.
— Добре. Ще се включим, но ще вися на лявото ти рамо. Ако кажа изключвай се, изключвай се. Видиш ли нещо странно, ще е защото аз съм с теб, ясно?
Той кимна.
Тя измъкна две дълги игли със сребърни глави от задната част на шапката си, свали я и я постави на бюрото до дека на Тъпкача. Плъзна тродите по оранжевата копринена кърпа за глава и приглади контактите върху челото си.
— Да тръгваме.
Напред на пълна скорост, все напред, декът на Тъпкача включен високо горе над неоновите бази данни, топографии, които Боби не познаваше. Огромни, като планини, отчетливи и корпоративни в несъществуващите измерения на киберпространството.
— Задръж малко, Боби. — Гласът на Джаки, нисък и спокоен, до него в пустотата.
— Господи боже, това е направо мълния!
— Да, само че го задръж малко. Нямаме никаква полза от бързане. Искаш да позяпаш. Дръж ни тук горе и позабави малко.
Той намали скоростта, докато почти заплуваха. Обърна се наляво, очаквайки да я види, но там нямаше нищо.
— Тук съм, — обади се тя, — не се тревожи.
— Кой е този Куайн?
— Куайн? Някакъв жокей, познат на Тъпкача. Той ги е познавал всичките на времето.
Той зави рязко надясно, след това наляво, въртейки се плавно по едно пресичане на мрежата, пробвайки управлението на дека. Беше изумително, абсолютно различно от всичко, което той беше усещал преди в киберпространството.
— По дяволите. Това нещо кара Оно-Сендая да изглежда като детска играчка…
— Вероятно в него има схеми на Оно-Сендай. Тъпкача казва, че някога са използвали тях. Вдигни ни малко нагоре…
Те се издигнаха без усилие през мрежата, и данните заизчезваха под тях.
— Тук горе няма на какво да ти се закачи окото — оплака се той.
— Грешка. Като повисиш достатъчно в празните сектори, можеш да видиш интересни работи…
Тъканта на мрежата точно пред тях като че ли затрептя.
— Ъъъ, Джаки…
— Спри тук. Задръж. Всичко е окей. Повярвай ми.
Някъде далече ръцете му се движеха над непривичната клавиатура. Задържа ги на едно място, докато част от киберпространството се замъгли и побеля като мляко.
— Какво…
— Danbala ap monte I, — каза глас, който пронизваше главата му и оставяше в устата му вкус на кръв. — Данбала я язди. — Боби някак си знаеше какво означават думите, но гласът отекваше в главата му като желязо. Побелялото пространство се раздели, като че ли забълбука и се превърна в две области от местещо се сиво.
— Легба, — каза тя, — Легба и Угу Ферай, бог на войната. Папа Угу! Сен Жак Мажьор! Viv la Vyei!
Железният смях изпълни мрежата, цепейки главата на Боби.
— Map kite tout mize ak tout giyon, — каза друг глас, течен, живачен и студен. — Гледай, Папа, тя е дошла тук, за да се освободи от лошия си късмет! — След това и този се разсмя, и Боби се напъна да подтисне надигащата се вълна от истерия, когато сребристият смях се надигна през него като мехури.
— Имала ли е тя лош късмет, конят на Данбала? — прогърмя железният глас на Угу Ферай, и за момент на Боби му се стори, че вижда в сивата мъгла да проблясва фигура. Гласът забоботи в чудовищния си смях.
— Наистина! Наистина! Но не знае го тя! Не е тя мой кон, не, иначе бих поправил късмета й! — Боби искаше да се разплаче, или да умре, каквото и да е, за да избегне гласовете, абсолютно невъзможния вятър, който беше започнал да духа от сивите облаци, горещ влажен вятър, който миришеше на непознати му неща. — И тя сторва молитва на Девата! Чуй ме, малка сестрице! La Vyej е наистина близо!
— Да, — каза другият, — тя се движи през Моето царство сега, царството на Мен, господаря на пътищата и пътеките.
— Но Аз, Угу Ферай, ти казвам, че и враговете ти също са близо! Към портите, сестро, и внимавай!
И след това сивите области избледняха, разпаднаха се и се свиха…
— Изключвай се — каза тя. Гласът й беше слаб и далечен. След това добави:
— Лукас е мъртъв.
