Тъпкача измъкна бутилка скоч от чекмеджето на бюрото си и внимателно наля шест сантиметра в пластмасова чаша.
— Изглеждаш като настъпено лайно — каза той на Джаки, и Боби беше изненадан от нежността в гласа му. Бяха се изключили преди поне десет минути, и никой не беше казал каквото и да било. Джаки изглеждаше смачкана и непрекъснато хапеше долната си устна. Тъпкача изглеждаше или нещастен, или ядосан, Боби не беше сигурен кое точно.
— Откъде го изрови това, че Лукас е мъртъв? — напъна се Боби. Струваше му се, че тишината се надига в задръстения офис на Тъпкача като нещо, което може да те задави.
Джаки погледна към него, но като че ли не го виждаше.
— Нямаше да дойдат така при мен, ако Лукас беше жив — каза тя. — Има си договори, съглашения. Легба винаги се явява пръв, но трябваше да е дошъл с Данбала. Личността му зависи от това лоа, с което той се проявява. Лукас трябва да е мъртъв.
Тъпкача бутна чашата уиски по бюрото, но Джаки поклати глава, тродите още опасваха челото й, хром и черен найлон. Той направи отвратена физиономия, дръпна чашата обратно и я надигна.
— Купища дрънканици. Нещата звучаха далеч по-смислено преди вие да почнете да се мешате в тях.
— Не сме ги довели ние, Тъпкачо — каза тя. — Те просто си бяха тук, и ни намериха, защото ги разбрахме!
— Същите дрънканици — уморено каза Тъпкача. — Каквото и да са те, и откъдето и да са дошли, те просто са се нагодили към това, което няколко откачени чернилки са очаквали да видят. Чактисваш ли? Няма една капка начин там вътре да има к’вото и да било, на което да трябва да му плямпаш на шибан тарамбукски хаитянски! И ти, и твоят вуду култ просто сте видели тези работи, и сте видели далаверата, и Бийвър и Лукас и останалите са преди всичко бизнесмени. А тези проклети неща си ги бива да сключват сделки! Естествено е! — Той зави капачката на бутилката и я бутна обратно в чекмеджето. — Знаеш ли, захарче, може би просто някой много голям, с купища мускули в мрежата просто те използва. Проектира ти тези неща, всичките тези глупости… И ти знаеш, че това е възможно, нали? Нали, Джаки?
— Няма начин — каза Джаки. Гласът й беше студен и равен. — Но не мога да обясня откъде го знам…
Тъпкача измъкна черна пластмасова кутийка от джоба си и започна да се бръсне.
— Да-да — каза той. Бръсначът бръмчеше покрай линията на челюстта му. — Живял съм в киберпространството осем години, нали? Е, добре, знам, че там нямаше абсолютно нищо, поне не тогава… Както и да е, искаш ли да се обадя на Лукас, или да те успокоя по един или друг начин? Имаш ли телефона на Ролса му?
— Не. Не си давай зора. По-добре да не вдигаме много шум, докато не се появи Бийвър. — Тя се изправи, махна тродите и взе шапката си. — Отивам да се опъна и да пробвам да поспя. Хвърляй по едно око на Боби… — Обърна се и излезе. Изглеждаше, като че ли ходи насън, всичката й енергия беше изчезнала.
— Великолепно — каза Тъпкача, прокарвайки бръснача по горната си устна. — Искаш ли едно питие? — попита той Боби.
— Ами, — започна Боби, — май е малко рано…
— За теб, може би. — Тъпкача пъхна бръснача обратно в джоба си. Вратата се затвори зад Джаки, и той се наведе леко напред.
— Как изглеждат те, малкия? Зърна ли нещо?
— Някак си сивкави. Мъхнати…
Тъпкача изглеждаше разочарован. Облегна се обратно назад в стола.
— Не вярвам да можеш да ги видиш добре, освен ако не си част от нещата. — Той потропа с пръсти по ръкохватката на стола. — Мислиш ли, че са реални?
— Ами, не бих пробвал да си правя бъзици с някой от тях…
Тъпкача го изгледа.
— Не би? Е, може да си по-хитър, отколкото изглеждаш. И аз също не бих пробвал да си правя бъзици с тях. Излязох от играта преди да почнат да се появяват…
— И какво мислиш, че са те?
— Аха, и ставаш още по-хитър… Просто не знам. Както казах вече, нещо ми е трудно да преглътна, че те са група хаитянски вуду божества, но кой знае? — Той присви очи. — Възможно е да са вирусни програми, които са тръгнали по мрежата и са се възпроизвеждали, и са станали наистина умни… И това вече е страшничко; може би Тюринговите ченгета искат да не се вдига шум. Или пък може ИИ-тата да са намерили начин да отцепват части от себе си в мрежата, от което Тюринговците ще пощуреят. Познавах един тибетчанин, правеше хардуерни джаджи за жокеите, та той казваше, че са тулпи.
Боби премига.
— Тулпата е мисловна форма, нещо от сорта. Предубеждение. Наистина големите хора могат да създадат нещо като призрак, направен от негативна енергия. — Той сви рамене. — Още дрънканици. Като на вуду приятелите на Джаки.
— Ами, имам чувството, че Лукас и Бийвър и останалите направо твърдо играят като че ли всичко това е реално, не като че ли е просто идея…
Тъпкача кимна.
— Точно така. И освен това намазват от цялата работа наистина много яко, така че там има нещо. — Той сви рамене и се прозя. — И аз трябва да поспя. Можеш да правиш каквото искаш, стига да си държиш ръцете по-далече от дека ми. И не се опитвай да излезеш, иначе десет вида аларми ще се съдерат да пищят. В хладилника зад бара има сокове и сирене и дрога…
Боби реши, че мястото все още е малко страшничко, дори при положение че сега беше негово, но че е достатъчно интересно, за да си струва шубето. Той се разходи напред-назад зад бара, докосвайки дръжките на кранчетата за бира и хромираните им отвори. Имаше машина за правене на лед, и друга, която цедеше вряла вода. Той си направи една чаша японско бързоразтворимо кафе и прегледа списъка от аудиокасети на Тъпкача. Никога не беше чувал за който и да било от съставите или певците. Чудеше се дали това означава, че Тъпкача, който е стар, обича старите работи, или че всичко това е толкова ново, че няма да стигна до Баритаун през Леон поне още две седмици… Под сребристо-черния универсален кредитен пулт на края на бара откри оръжие, малък дебел автоматичен пистолет с пълнител, стърчащ право надолу от дръжката. Беше залепен под бара с ивица от зеленикаво велкро, и той реши, че няма да е добра идея да го пипа. След малко вече не се чувстваше наплашен, само му беше скучно и нервно. Взе изстиващото кафе и отиде сред масичките. Седна до една и си представи, че е Нулевият Брояч, най-големият пултов герой в Агломерата, и че чака някакви типове да дойдат да обсъждат една сделка, да предложат някакъв набег, от който те остро се нуждаят и който никой друг освен него не би могъл и да си помисли да направи.
— Разбира се — каза той със замъглени очи на празния нощен клуб. — Ще го срежа за вас… Ако имате достатъчно пари… — Те побледняха, когато той назова цената си.
Мястото беше звукоизолирано; изобщо не се чуваше шумът от сергиите на четиринайсетия етаж, само бръмченето на някакъв климатик и от време на време гъргоренето на машината за гореща вода. Уморен да си играе на всесилния Нулев Брояч, Боби остави чашата кафе на масата и отиде до входната врата, прокарвайки длан по старата преплетена копринена връв, окачена между полираните месингови дръжки. Внимавайки да не докосва самите стъклени врати, той се покатери на евтино желязно столче с облепена с лепенки дерматинова седалка, оставено до прозорчето към гардероба. В гардероба светеше прашна крушка; можеш да видиш една дузина стари дървени куки, увиснали на стоманени пръчки, и на всяка от тях окачено кръгло жълто надписано на ръка номерче. Той предположи, че Тъпкача понякога поглежда оттук, за да провери клиентелата. Беше му трудно да си представи защо всъщност някой, който е бил такъв забележителен жокей на времето си ще иска да върти нощен клуб, но предполагаше, че това сигурно е нещо като хоби. Предполагаше, че ако въртиш нощен клуб, можеш да си намериш един куп момичета, но вероятно ако си богат можеш да си ги намериш така или иначе. А ако Тъпкача беше бил топ-жокей осем години, то Боби предполагаше, че той трябва да бъде богат…
Припомни си сцената в мрежата, сивите облаци и гласовете. Потрепери. Все още не разбираше как това
