50. Проповядването на Дхарма на Ичуан
Когато Майсторът Ичуан заел мястото си за да проповядва Дхарма, от групата слушатели излязъл един мирянин и започнал да се разхожда от запад на изток покрай вратите на храма. След това един монах демонстрирал своя Дзен, като се разхождал от запад на изток. „Мирянинът разбира Дзен, — казал Ичуан. — а монахът не“. Човекът се приближил до Ичуан с думите: „Благодаря ви за похвалата“. — но още преди да довърши изречението. Майсторът го ударил с тоягата си и после попитал: „Може ли някой да направи извод от този коан?“ Всички мълчали. „Тогава, — казал Майсторът. — ще го направя сам“. Той хвърлил тоягата си и се прибрал в стаята си.
Дзен монасите усилено изповядвали Дхарма. Колкото по-малко думи, толкова по-добре. Понякога слушателите задават въпрос и Учителят отговаря, а понякога някой от слушателите се приближава до Учителя, за да изрази своето разбиране.
Учителят одобрява или не одобрява, и с това урокът свършва. Учителят се явява в ролята на слушател, а слушателя — на Учител. Всичко, което става, засяга всички присъстващи и никой не е освободен от отговорност.
Мирянинът и монахът в равна степен демонстрирали своята свобода и трябвало спокойно да запазят съкровището си, независимо от това какво е казал Майсторът.
Фугаи казал за обикновения човек: „Утринните облаци са се спуснали в пролома в планината“. А за монаха: „Вечерният дъжд почуква по прозореца на колибата“. Няма преструвки, няма лицемерие — това е свободата.
За Учителя състоянието на мирянина е такова, че с времето то ще става по-добро; докато монахът никога не ще постигне съвършенство.
Ичуан може да е казал: „Захарта е сладка, а пиперът — лют“. Мирянинът си заслужил удара с тоягата, защото се привързал към одобрението, а монахът — защото искал да ускори Постижението.
Нямало смисъл повече да се спират на този инцидент, защото слушателите седели безмълвни.
51. Храмът на Паофу
Веднъж Паофу казал на монасите си: „Когато един човек минавал зад храма, срещнал Джуа и Ли, но не ги видял пред храма. Защо? Кой е от пътищата ще е по-полезно за него да избере?“ Един от монасите казал: „Сигурно има проблеми с очите. Каква може да е ползата, ако не виждаш нищо?“ Майсторът се скарал на монаха: „Глупак. С храма винаги става така“. Монахът казал: „Ако това не беше храм, човекът е трябвало да види нещо“. Майсторът отговорил: „Имам предвид само храма и нищо друго“.
Храмът е реалност. Когато човек е обърнат с лице към него, той не вижда нищо. Той не може да се разпознае. Можете да си вървите сред тълпата от хора без да забелязвате никого и да забравите дори вие кой сте. Това Паофу нарича „пред храма“. Но в мига, в който видите познат, кимвате, усмихвате се, дори спирате, за да го поздравите и така вървите вече зад храма.
Ако по време на медитация пресъздавате образа на ваш приятел, вие вече не медитирате, а мечтаете. Майсторът не ви се кара за това, но ви показва колко леко прекрачвате от един път на друг, без да се привързвате към нито една от двете.
Неговият въпрос „защо“ е всъщност отговора. Монахът не навлязъл в реалността, но се опитал да разсъждава за видението при липса на такова.
Монахът упорито се държи за разкрасения свят. „Дори това да не е било храм, трябвало е да го види“. Този монах е трябвало да остави Дзен и да се захване с право.
Сеншаку е казал: „Светът е изменчив и непостоянен“.
Този, който не се извиси над „нещата от живота“, се лута от посока на посока в кръговрата на желанията.
Но този, който е наясно с положението на нещата, вижда безкрайното и крайното и свръхестественото в явленията, и е благословен сред страданията и бедствията.
52. Хайен се завръща в света на илюзиите
Един монах попитал Хайен: „Как един човек, който е посветен (знаещ, разбиращ, просветлен) се завръща в света на илюзиите?“ Майсторът отговорил: „Счупеното огледало никога не ще е вече гладко. Скъсаното цвете никога не ще се върне върху стеблото си“.
Този монах е прехвърлил границите на собствения си опит, опитвайки се да си представи просветен (просветлен) човек. Защо да не стане посветен, нали тогава ще знае отговора?
Отговорът на Хайен може лесно да се изтълкува погрешно. Той съвсем няма предвид това, че Посветеният, завръщайки се в света на илюзиите, губи благородството си. Напротив, според аналогията на Хайен проявата на истинския благороден ум — Буда е ядрото на културата, а Бодхисатва е енергията на будизма, неговата дейност. За него няма два свята: с илюзии е без тях. И неговият живот е посветен на спасението на всички живи същества. Както цветето на лотоса, той може да цъфти и в кална вода.
Джон Голзуърти казал веднъж: „Човек, когото са помолили да дефинира най-съществените черти на джентълмена, използвайки термините в най-широкия им смисъл, би могъл да отговори по следния начин: желание да поставиш себе си на мястото на другия, ужас от мисълта насила да вкараш хората в положение, от което ти самият никога не би могъл да излезеш; власт да правиш това, което изглежда най-правилно, без значение какво могат да кажат или да си помислят за това останалите“.
За да илюстрирам тази история, ще цитирам една стара китайска поема:
53. Ючуан прогонва свой ученик
Танся дошъл при Ючуан, а той в това време спал. „Вкъщи ли е Учителят ти?“ — попитал Танся ученика, който бил там. „Да, но той не иска да вижда никого“. — отговорил монахът. „Ти си проникнал дълбоко в неговите мисли“. — казал Танся. „Това не е от значение, дори да се появи тук самият Буда, моят Учител и
