После вратата на банята се отвори само няколко сантиметра, колкото котката да пъхне глава и любопитно да каже: „Мррр?“.

— Ей — каза й той. — Мислех, че съм заключил.

Сгъна бръснача, остави го на мивката, попи с малко тоалетна хартия капчицата кръв. Омота около кръста си хавлиената кърпа и отиде в съседната стая.

И тя като кухнята явно бе обзаведена някъде през двайсетте години на двайсети век: до тоалетката имаше поставка за леген и кана. Някой вече му беше сложил дрехите върху леглото: черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, бял потник и гащи, черни чорапи. Върху износения персийски килим бяха оставени черни обувки.

Шадоу се облече. Дрехите бяха с добро качество, макар и да не бяха нови. Запита се чии ли са били. Дали не обуваше чорапите на мъртвец? Дали нямаше да си сложи обувките на мъртвец? Като се гледаше в огледалото, пристегна вратовръзката и му се стори, че отражението му му се усмихва подигравателно. Видя му се невероятно, че изобщо му е минало през ума да си пререже гърлото. Докато си оправяше вратовръзката, отражението му продължи да се усмихва.

— Ей — каза му Шадоу. — Да не знаеш нещо, което аз не знам?

И веднага се почувства глупаво.

Вратата се отвори със скърцане и пак се промуши котката: прекоси безшумно стаята и се качи на перваза.

— Ей — рече й Шадоу. — Сигурен съм, че затворих вратата. Знам, че я затворих.

Тя го погледна заинтригувано. Очите й бяха тъмножълти, с цвят на кехлибар. После животинката скочи от перваза на леглото, сви се на пухкав кравай и пак заспа — свита на кълбо котка върху старото покривало.

Шадоу остави вратата отворена, та котката да може да излезе и стаята да се проветри, и слезе долу. Стъпалата скърцаха и роптаеха недоволно под тежестта му, сякаш искаха да ги оставят на мира.

— Да го вземат мътните, изглеждате добре — отбеляза Чакал. Чакаше го, също беше облечен в тъмен костюм. — Карали ли сте някога катафалка?

— Не.

— Винаги има първи път — каза Чакал. — Спряна е отпред.

Беше починала една старица. Казваше се Лила Гудчайлд. Упътван от господин Чакал, Шадоу качи сгъваемата алуминиева количка в стаята й и я разгъна до леглото. Извади полупрозрачен син найлонов чувал за мъртъвци, разстла го до покойницата и смъкна ципа. Старицата беше облечена в розова нощница и пеньоар на баклавички. Шадоу я вдигна — крехка и почти безтегловна, — зави я с одеяло и я сложи в чувала. Пак вдигна ципа и премести жената върху количката. Докато го правеше.

Чакал разговаряше с грохналия старец, женен за Лила Гудчайлд, докато тя е била жива. Всъщност по- скоро го слушаше.

Шадоу наместваше госпожа Гудчайлд в чувала, а мъжът обясняваше колко неблагодарни били децата му, а също и внуците, макар че те нямали вина, виновни били родителите им, крушата не падала по-далеч от дървото и той си бил мислил, че ги е възпитал по-добре.

Шадоу и Чакал изтикаха натоварената количка до тясното стълбище. Старецът ги последва, като не спираше да говори главно за пари, за алчност и неблагодарност. Беше по пантофи. Шадоу понесе долния, по-тежък край на количката по стълбите, после и по улицата и я затика по заледения тротоар към катафалката. Чакал отвори задната врата. Шадоу се поколеба и Чакал каза:

— Просто я вкарайте вътре. Краката ще се приберат сами.

Шадоу бутна количката вътре, краката се сгънаха с щракване, колелата се завъртяха и количката се плъзна по пода на катафалката. Чакал му показа как да я прикрепи, за да не мърда, и Шадоу затвори вратата на катафалката, докато другият мъж слушаше стареца, женен за Лила Гудчайлд — старец по пантофи и халат на ветровития тротоар, който, без да забелязва студа, разказваше на Чакал, че децата му били лешояди, истински лешояди, които само дебнели, чакали да вземат малкото, събрано от тях двамата с Лила, че те двамата с жена му били избягали в Сейнт Луис, в Мемфис, в Маями и накрая се били озовали в Кайро, че той се радвал много, задето Лила не е издъхнала в старчески дом, и се страхувал, че него ще го сполети точно това.

Изпратиха стареца до къщата, после и горе до стаята. В спалнята на семейството, в ъгъла, бръмчеше малък телевизор. Докато минаваше покрай него, Шадоу забеляза, че водещият, който четеше новините, му се усмихва и му намига. Когато беше сигурен, че никой не го гледа, се закани с пръст на телевизора.

— Нямат пари — обясни Чакал, след като се върнаха в катафалката. — Утре старецът ще дойде да се види с Ибис. Ще избере най-евтиното погребение. Предполагам, приятелите на покойницата ще го убедят да я изпрати както подобава, в предна-та зала. Но той ще мърмори. Няма пари. Напоследък тук ни-кой няма пари. При всички положения до половин година ще е мъртъв. Най-много до година.

Пред фаровете се сипеха и кръжаха снежинки. Снегът идваше на юг. Шадоу попита:

— Болен ли е?

— Не заради това. Жените надживяват мъжете си. Мъжете — мъже като него — не живеят дълго, след като жените им си отидат. Ще видите: ще започне да линее, заедно с жена му ще си отидат всички познати неща. Старецът ще започне да се уморява, да посърва, после ще се предаде и ще си отиде. Ще го отнесе може би пневмония, може би рак, може би сърцето му ще спре. Старост и вече нямаш никакво желание да се бориш. После умираш.

Шадоу се замисли и каза:

— Чакал?

— Да.

— Вярвате ли в душата?

Това не беше въпросът, който бе смятал да зададе, и се изненада, че го чува от устата си. Искаше да каже нещо не толкова прямо, но нямаше нищо по-непрямо, което да изрече.

— Зависи. По мое време всичко си беше ясно. След като умреш, се нареждаш на опашката и отговаряш за злодеянията и за добрите дела, които си направил, и ако злодеянията тежат повече и от перце, даваш душата и сърцето си на Амет110, който поглъща душите.

— Сигурно е погълнал много.

— Не чак толкова много, колкото си мислите. Перцето тежеше наистина много. Нарочно направихме такова. Трябваше да си голям злосторник, та везните да се наклонят в полза на онзи приятел. Спрете тук, на бензиностанцията. Трябва да заредим.

Улиците бяха притихнали, както са притихнали улиците само когато вали първият сняг.

— Ще имаме бяла Коледа — отбеляза Шадоу, докато пълнеше бензин.

— Да. Мамка му. Онзи тип, синът на Девата, е бил голям късметлия.

— Исус ли?

— Късметлия, голям късметлия. Можел е да падне в помий-на яма и пак да излезе, целият ухаещ на рози. Това дори не му е рожденият ден, знаете ли? Взел го е от Митра111. Познавате ли Митра? Войскаря. Свястно момче.

— Не, струва ми се, че не съм го срещал.

— Е… и аз не съм го виждал по тия места. Той е военен Може би се е завърнал в Близкия изток, разхожда си се там на воля, но лично аз мисля, че вероятно вече си е отишъл. Случва се. Всеки воин от империята все някога трябва да се окъпе в кръвта на жертвения бик. А после дори не помнят рождения ти ден.

„Ссссс“, свистяха чистачките по предното стъкло и изтикваха снега в единия край, за да превърнат снежинките в буци и петна прозрачен лед.

Светофарът светна за миг жълто, после червено и Щадоу натисна спирачката. Преди да спре, катафалката поднесе и се завъртя на празния път.

Светна зелено. Шадоу подкара с петнайсет километра в час, което изглеждаше достатъчно на хлъзгавия път. Катафалката нямаше нищо против да се движи и на втора и Шадоу предположи, че вероятно прекарва доста време на тази скорост и причинява задръствания.

— Така е добре — каза Чакал. — О, да, Исус се радва на голяма почит по тези места. Но срещнах един, който разправя, че го бил видял да се опитва да се придвижва на автостоп в Афганистан и никой не му

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату