видя я как проблясва на врата й. — Помня.
— Взел си погрешната монета, мой човек.
В здрача под моста приближи кола и ги заслепи с фаровете си. Докато минаваше покрай тях, намали, после спря и един от прозорците се плъзна надолу.
— Всичко наред ли е, господа?
— Наред е, наред е, господин полицай — отговори Шадоу. — Излезли сме на сутрешна разходка.
— Добре тогава — рече ченгето.
Не личеше да е повярвал, че всичко е наред. Зачака. Шадоу отпусна ръка върху рамото на Лудия Суийни и го побутна да тръгне извън града, далеч от полицейския автомобил. Чу как прозорецът се затваря, но колата не се помръдна.
Шадоу тръгна. Лудия Суийни също тръгна, като от време на време залиташе.
Полицейският автомобил мина бавно покрай тях, после направи обратен завой и подкара към града, като увеличи скоростта по заснежения път.
— Защо не ми кажеш какво те притеснява? — подкани Шадоу.
— Направих каквото ми каза той. Точно както ми нареди. Но съм сбъркал монетата, която ти дадох. Трябваше да ти дам друга. Тази е за царе. Разбираш ли? Дори не би трябвало да успея да я взема от въздуха. Това е монета, каквато се дава не на друг, а на самия цар на Америка. Не на тъпи копелдаци като нас с теб. И сега съм загазил много сериозно. Върни ми монетата, мой човек. Ако ми я дадеш, заклевам се в името на онзи тъпанар Бран114, няма да ме видиш никога вече. Кълна се и в годините, които съм прекарал по дърветата.
— Кой ти е казал да го направиш, Суийни?
— Гримнир. Онзи тип, дето го наричаш Уензди. Знаеш ли кой е той?
— Да. Досещам се.
В безумните сини очи на ирландеца блесна паника.
— Не ти мислех лошото. Наистина. Той просто ми нареди да ида в кръчмата и да те предизвикам да се сбием. Каза, че искал да види какво представляваш.
— Нареди ли ти да направиш нещо друго?
Суийни трепереше, направо се тресеше — за миг на Шадоу му се стори, че е от студа, после се сети къде и друг път е виждал такова разтрисащо треперене. В затвора: това беше треперенето на наркоманите. Лудия Суийни явно беше отказал нещо, Шадоу бе почти сигурен, че хероин. Трол наркоман? Лудия Суийни откъсна тлеещия връх на цигарата, пусна го на земята и прибра недопушения пожълтял фас в джоба си. Потърка черните си от мръсотия длани, духна, за да ги постопли. Сега вече гласът му беше хленч.
— Виж какво, мой човек, върни ми тая проклета монета. Ще ти дам друга, по-хубава. Бе цяла купчина ще ти дам.
Свали си омаслявената бейзболна шапка, после помилва с длан въздуха и извади голяма златна монета. Пусна я в шапката. След това взе втора от парата, която излизаше от устата му, и трета — ловеше ги, хващаше ги в застиналия сутрешен въздух, докато бейзболната шапка не се препълни с тях и Суийни трябваше да я държи с две ръце.
Подаде пълната със злато шапка на Шадоу.
— Дръж. Вземи ги, мой човек. И ми върни монетата, която ти дадох.
Шадоу погледна към шапката и се запита колко ли струва съдържанието й.
— Къде ще ги харча тези монети, Суийни? — попита той. — Има ли много места, където можеш да обърнеш златото в пари?
За миг му се стори, че ирландецът ще го удари, но мигът отмина, а Лудия Суийни продължи да стои и да държи с две ръце като Оливър Туист шапката, пълна със злато. После сините му очи се напълниха със сълзи, които се застичаха по бузите му. Той взе шапката, която сега бе празна, ако не се броеше мазният кант, и си я сложи на главата.
— Трябва да ми я дадеш, мой човек — рече Лудия Суийни. — Нали ти показах как се прави? Показах ти как да взимаш злато от тайните запаси. Показах ти къде са. Върни ми онази, първата монета. Тя не беше моя.
— Вече не е у мен.
Сълзите на Лудия Суийни пресъхнаха, по бузите му избиха червени петна.
— Ах, ти, скапаняк такъв… — викна той, но не намери повече думи и устата му само се отвори и се затвори безмълвно.
— Казвам ти истината — натърти Шадоу. — Съжалявам. Ако беше у мен, щях да ти я върна. Но я дадох на друг.
Мръсните ръце на Лудия Суийни се стовариха върху раменете на Шадоу, воднистосините му очи се впиха в неговите. От сълзите по изцапаното му лице бяха останали бели черти.
— Мамка му! — изруга той. Шадоу усети миризмата на тютюн, на бира и на пот, примесена с дъха на уиски. — Ах, ти, негодник с негодник, истината казваш. Дал си я доброволно, по свое желание. Дал си я наистина, да го вземат мътните!
— Съжалявам. Шадоу си спомни шепнещия глух звук, с който монетата бе паднала върху ковчега на Лора.
— И да съжаляваш, и да не съжаляваш, с мен е свършено! Обречен съм.
Лудия Суийни избърса с ръкав носа и очите си и размаза на странен рисунък мръсотията по лицето си. Шадоу го стисна с непохватно мъжко движение над лакътя.
— По-добре изобщо да не бях се раждал — каза Лудия Суийни. После вдигна очи. — Онзи, на когото си я дал. Ще я върне ли?
— Дадох я на една жена. И не знам къде е. Но не, не вярвам да я върне.
Лудия Суийни въздъхна покрусено.
— Когато бях още хлапе — поде той, — срещнах под звездите жена, която ми позволи да си поиграя с гърдите й и ми предрече бъдещето. Каза ми, че ще бъда погубен и изоставен на запад от залеза и че дрънкулката на една покойница ще реши съдбата ми. Аз й се изсмях, налях си още ечемичена ракия и пак си поиграх с гърдите й, и я целунах по пълните устни. Това беше в доброто време, първите сиви маймуни още не бяха дошли по земите ни, нито бяха поели по зеленото море на запад. А сега… — Той млъкна насред изречението. Главата му се извърна и Лудия Суийни се взря в Шадоу. — Не бива да му вярваш — каза той с упрек.
— На кого?
— На Уензди. Не бива да му вярваш.
— Не ми се налага да му вярвам. Аз работя за него.
— Помниш ли как да го направиш?
— Кое?
Шадоу имаше чувството, че разговаря поне с шестима души. Мнимият гном дърдореше и скачаше от самоличност на самоличност, от тема на тема, сякаш гроздовете мозъчни клетки, които му бяха останали, светваха, лумваха и после угасваха завинаги.
— Монетите, мой човек. Монетите. Показах ти, помниш ли?
Той вдигна два пръста към лицето си, погледна ги вторачено, после извади от устата си златна монета. Метна я на Шадоу, който протегна ръка, за да я улови, но нямаше никаква монета.
— Бях пиян — отговори той. — Не помня.
Лудия Суийни тръгна през пътя. Сега вече беше светло, светът беше бял и сив. Шадоу го последва. Лудия Суийни вървеше с големи залитащи крачки, сякаш всеки момент щеше да падне, но краката му го оттласваха за следващата тежка стъпка. Когато стигнаха моста, той се подпря с една ръка на тухлите, обърна се и каза:
— Намира ли ти се някой долар? Не ми трябват много. Само колкото да си купя билет, за да се махна оттук. Двайсет долара ме оправят. Някакви си мижави двайсет долара.
— Докъде можеш да стигнеш с автобусен билет за двайсет долара? — попита Шадоу.
— Мога да се махна оттук — отвърна Лудия Суийни. — Мога да се махна, преди да връхлети бурята. Да се махна от свят, където опиатите са се превърнали в религията на масите. Да се махна.
Млъкна, избърса си носа с ръка, после избърса ръката в ръкава си.
