заклана крава.
Покри с чаршаф мъртвеца с неустановена самоличност и го остави там с документите до него. Докато се качваше по задно-то стълбище, му се стори, че е чул глас, тих и приглушен като радио, свирещо в далечна стая.
— И как могат да ме убият студът и пиенето? Все пак съм чистокръвен трол. Не, Шадоу, ти ме уби, като изгуби малкото златно слънце, и сега е сигурно, че съм мъртъв, точно толкова, колкото и че водата е мокра, че дните са дълги и накрая приятелят непременно ще те разочарова.
На Шадоу му се прииска да каже на Лудия Суийни, че това е горчива философия, но подозираше, че който е мъртъв, винаги е огорчен.
Качи се горе в погребалния дом, където няколко жени на средна възраст сипваха в пластмасовите чинии изстиващи пържени картофи, готвено и макарони със сирене.
Господин Гудчайлд, съпругът на покойницата, бе притиснал господин Ибис до стената и му обясняваше как е знаел, че никое от децата му няма да дойде, за да каже последно сбогом на майка си. Крушата не пада по-далеч от дървото, разправяше той на всеки, готов да го изслуша. Крушата не пада по-далеч от дървото.
Вечерта Шадоу сложи на масата прибори за още един човек. Постави чаша пред всеки и бутилка „Джеймисън“ със златен етикет в средата. Това бе най-скъпото ирландско уиски, което продаваха в магазина за спиртни напитки. След като се нахраниха (голяма чиния с храна, оставена им от жените), Шадоу сипа щедро от уискито във всяка от чашите: в своята, в чашата на Ибис, на Чакал и на Лудия Суийни.
— Какво от това, че той седи на количката в подземието, преди да бъде погребан в бедняшки гроб! — каза той, докато наливаше уискито. — Тази вечер ще кажем наздравица за него и ще му направим помена, който искаше. — Шадоу вдигна чашата към празното място на масата. — Докато Лудия Суийни беше жив, съм го срещал два пъти — продължи той. — Първия път го помислих за най-големия негодник на света, в когото се е вселил дяволът. Втория път го помислих за окаян несретник и му дадох пари, за да се самоубие. Той ми показа фокус с монета, който не помня, и ми остави няколко синини; твърдеше, че бил гном. Мир на праха ти, Суийни.
Шадоу отпи от уискито с вкус на пушек и го остави да се изпари в устата му. Другите двама също отпиха, като преди това вдигнаха чашите към празния стол. Господин Ибис бръкна във вътрешния си джоб, извади бележник и започна да го прелиства, докато намери съответната страница, после прочете кратко обобщение за живота на Лудия Суийни.
Според господин Ибис Лудия Суийни започнал живота си преди повече от три хилядолетия като пазител на свещен камък на малка поляна в Ирландия. Господин Ибис им разправи за влюбванията на Лудия Суийни, за враждите му, за лудостта, вдъхнала му сила („и досега се разказва по-късна версия на преданието, макар че неговата свещена същност и отколешност отдавна са забравени“), за преклонението, на което се радвал в своята родина и което лека-полека се превърнало в сдържана почит, а накрая в забавление, разказа им за момичето от Бантри, което дошло в Ню Йорк и донесло със себе си своята вяра в гнома Лудия Суийни: мигар не го била зърнала една нощ долу при езерото, мигар той не й се бил усмихнал и не се бил обърнал към нея с истинското й име? Тя била напуснала родината си в трюма на кораб, заедно с хора, които били видели как картофите им се превръщат в черна каша в пръстта, били видели как приятелите и любимите им умират от глад и мечтаели за земя на пълните стомаси. Момичето от Залива на Бантри пък си мечтаело за град, където едно момиче може да изкарва достатъчно, за да доведе семейството си в Новия свят. Мнозина от ирландците, пристигнали в Америка, се смятали за католици, макар и да не знаели нищо от катехизиса, макар че единственото, което знаели за религията, било за банши, прокобницата, виеща пред стените на къща, където скоро ще има смърт, и за света Брайд, която навремето се казвала Бригита115, една от трите сестри (и трите били Бригити, и трите били една жена), и разказите за Фин116, за Ъшийн117, за Конан Плешивия118, дори за гномите, дребните човечета (и това не е ли най-смешният анекдот на ирландците — по своето време гномите били най-високи измежду всички обитатели на хълмовете)…
Та онази вечер в кухнята господин Ибис им разказа всичко това и още много неща. Сянката му върху стената беше издължена, като на птица, и докато уискито се лееше, Шадоу си представи, че това е главата на грамадна водна птица с дълъг извит клюн, а някъде по средата на втората чаша самият Суийни започна да допълва подробности към разказа на Ибис и да поправя неточностите („…какво момиче беше, с бели като мляко гърди, осеяни с лунички, със зърна, червеникаворозови като изгрева в ден, когато още преди пладне слънцето ще застине, но надвечер отново ще е чудно хубаво…“), после Лудия Суийни се опита да обясни с две ръце историята на боговете в Ирландия — вълна след вълна богове, които прииждали от Галия, от Испания и от всяко проклето място под небето, и всяка вълна преобразявала предишните богове в тролове и феи, и какви ли не други същества, докато не пристигнала и самата Свещена майка, Църквата, и всеки бог в Ирландия на бърза ръка не се превърнал в елф или светец, или в мъртъв крал…
Господин Ибис избърса очилата си със златните рамки и размахвайки показалец, обясни — като изговаряше думите дори по-ясно и отчетливо от обикновено, от което Шадоу разбра, че е пиян (това личеше само от словата му и от капчиците пот, избили по челото му), — че е творец и разказите му трябва да се възприемат не буквално, а като възстановка, плод на въображението, по-истинска и от истината. Лудия Суийни рече:
— Ще ти покажа аз на теб една възстановка, плод на въображението, ей сега ще ти разкрася с въображение тъпата физиономия.
Господин Чакал оголи зъби и изръмжа на Лудия Суийни с ръмженето на грамадно псе, което не налита, но винаги може да те довърши, като ти прегризе гръкляна, а Лудия Суийни разбра посланието, седна и си наля още едно уиски.
— Припомни ли си как правя онзи малък фокус с монетата? — попита той ухилен Шадоу.
— Не.
— Ако се сетиш как го правя — заяви Лудия Суийни с морави устни и замъглени сини очи, — ще ти кажа „топло“.
— Не криеш монетата в шепата си, нали? — започна да налучква Шадоу.
— Не.
— Хитрина ли прилагаш? Нещо в ръкава или другаде, което изстрелва монетите и ти ги ловиш?
— Не е и това. Някой иска ли още уиски?
— Четох в една книга как за фокуса „Блянът на скъперника“ си покриваш дланта с латекс и правиш с него торбичка с телесен цвят, в която криеш монетите.
— Това е тъжен помен за Великия Суийни, прелетял като птица над цяла Ирландия и ял в лудостта си кресон: да умре и да не бъде оплакан от никого освен от една птица, от едно куче и от един малоумник. Не, няма никаква торбичка.
— Е, не се сещам друго — заяви Шадоу. — Предполагам, че просто ги взимаш от нищото. — Каза го като подигравка, после обаче видя изражението на Лудия Суийни. —
— Е, не съвсем от нищото — уточни Лудия Суийни. — Но вече топло. Взимам ги от тайните запаси.
— Тайните запаси — повтори Шадоу — вече бе започнал да си спомня. — Да.
— Достатъчно е да държиш монетата в съзнанието си, и тя е твоя, остава само да я вземеш. Съкровищницата на слънцето. Там е в миговете, когато светът прави дъга. Там е в мига на слънчево затъмнение и в мига на буря.
И показа на Шадоу как да го прави. Този път Шадоу разбра.
Главата го болеше и бумтеше, езикът му беше с вкус на мухоловка. Шадоу присви очи срещу ослепителната дневна светлина. Беше заспал с глава върху кухненската маса. Беше с дрехи, макар че по някое време бе свалил папийонката.
Слезе долу, в моргата, и с облекчение, но без изненада видя, че мъртвецът с неустановена самоличност още си е на масата за балсамиране. Изтръгна от вкочанените пръсти на трупа празната бутилка уиски „Джеймисън“ със златен етикет и я метна встрани. Чу как някой се движи в къщата горе.
Когато отиде горе, на кухненската маса седеше господин Уензди. Ядеше с пластмасова вилица остатъците от картофена салата в пластмасова кутия. Беше облечен в тъмносив костюм и бяла риза, носеше
