наситеносива вратовръзка: сутрешното слънце проблясваше по сребърната игла на вратовръзката във формата на дърво. Уензди му се усмихна.
— А, Шадоу! Радвам се да видя, че си се събудил. Мислех, че ще спиш цяла вечност.
— Лудия Суийни е мъртъв — каза Шадоу.
— Чух — отговори Уензди. — Много жалко. Накрая, разбира се, същото ще сполети всички ни.
Той подръпна въображаемо въже някъде около ухото си, после изкриви врат на една страна, ококори се и изплези език. Както при всяка бърза пантомима, гледката не бе от най-приятните. След това Уензди пусна въжето и се усмихна с обичайната си усмивка.
— Искаш ли картофена салата?
— Не. — Шадоу огледа набързо кухнята и надзърна в коридора. — Знаеш ли къде са Ибис и Чакал?
— Знам. Погребват госпожа Лила Гудчайлд, нещо, за което вероятно са се надявали да им помогнеш, но аз ги помолих да не те будят. Чака те дълъг път.
— Заминаваме ли?
— До един час.
— Редно е да се сбогувам.
— Сбогуванията са надценени. Не се съмнявам, че ще ги видиш отново преди цялата тази история да приключи.
На Шадоу му направи впечатление, че за пръв път от онази първа вечер малката кафява котка се е свила в коша си. Тя отвори нелюбопитни кехлибарени очи и го изпрати с поглед.
Така Шадоу напусна къщата на мъртвите. Зимно черните храсти и дърветата бяха покрити с калъфи от скреж, сякаш бяха откъснати от света и превърнати в сънища. Пътеката беше хлъзгава. Уензди тръгна пръв към белия шевролет „Нова“ на Шадоу. Беше почистен наскоро и регистрационните номера на щата Уисконсин бяха махнати и бяха сменени с номера на Минесота. Багажът на Уензди вече беше струпан на задната седалка. Той отключи автомобила с ключове, дубликат на ключовете в джоба на Шадоу.
— Аз ще карам — каза Уензди. — Трябва да мине поне още час, докато станеш годен за каквото и да било.
Поеха на север, отдясно на Мисисипи, широк сребърен поток под сиво небе. Шадоу видя грамаден бяло-кафяв ястреб — беше кацнал на високо дърво без листа край пътя и наблюдаваше с безумни очи как се приближават, после разпери криле и се извиси на бавни мощни кръгове.
Шадоу си даде сметка, че времето, което е прекарал в къщата на мъртвите, е било само временна отсрочка, и вече изпитваше чувството, че всичко това се е случило отдавна на някой друг.
ВТОРА ЧАСТ
МОЯТ АЙНСЕЛ119
Глава 9
„Да не говорим пък за митичните същества в чакъла…“
Късно същата вечер, докато излизаха от Илинойс, Шадоу зададе на Уензди първия въпрос. Видя табелата „ДОБРЕ ДОШЛИ В УИСКОНСИН“ и каза:
— И така, кои бяха онези типове, дето ме отвлякоха от паркинга? Господин Уд и господин Стоун? Кои бяха?
Фаровете на автомобила осветяваха зимния пейзаж. Уензди беше казал, че нямало да минават по магистралите, понеже не знаел на чия страна са тези магистрали, затова Шадоу караше само по второстепенни пътища. Не че имаше нещо против. Дори не беше сигурен, че Уензди е луд.
Уензди промърмори:
— Как какви, агенти някакви. Работят за нашите противници. От лошите са.
— Останах с впечатлението, че се смятат за добри — отбеляза Шадоу.
— Разбира се, че се смятат за добри. Няма истинска война, която да не се е водела между два лагера, и двата убедени, че правдата е на тяхна страна. Истински опасни са хората, които сигурни, че каквото правят, го правят само и единствено защото то безспорно е правилно. И точно заради това са опасни.
— А
— Защото искам — отговори Уензди. После се ухили. — Значи всичко е наред.
Шадоу каза:
— Как се измъкнахте всички? По-точно, измъкнахте ли се всички?
— Измъкнахме се — потвърди Уензди. — Макар и на косъм. Ако ония не бяха спрели, за да те отвлекат, щяха да похитят и нас. Така мнозина, които още се колебаеха и изчакваха, се убедиха, че аз може и да не съм съвсем откачен.
— Е, как се измъкнахте?
Уензди поклати глава и отсече:
— Не ти плащам да задаваш въпроси. Вече ти казах.
Шадоу сви рамене.
Пренощуваха в мотел южно от Ла Крос.
Коледа беше прекарана на път — пътуваха на север и изток. Полето се превърна в борова гора. Градове се срещаха все по-рядко.
Коледният обяд се състоя следобед, в семейно ресторантче с вид на вестибюл в Северен централен Уисконсин. Шадоу ровеше унило из прегорената пуйка, боровинковия сос на червени бучки с вкус на мармалад, твърдите като дърво печени картофи и яркозеления грах от консерва. Ако се съдеше по настървеността, с която ядеше и примлясваше, Уензди очевидно харесваше храната. По време на обяда се отпускаше все повече: говореше, шегуваше се и всеки път, щом келнерката се приближеше, флиртуваше с нея. Тя беше тъничко русо момиче с вид на току-що завършила гимназистка.
— Извинявай, миличка, но дали ще те затрудня, ако те помоля да ми донесеш още една чаша от великолепното ви мляко с какао? Надявам се и да не ме сметнеш за прекалено прям, но бих казал, че тоалетът ти е много красив и ти отива. Празничен, но стилен.
Сервитьорката, която беше облечена в ярка червено-зелена пола, обточена отдолу с лъскава сребриста гирлянда за елха, се изкиска, изчерви се, усмихна се радостно и забърза да донесе на Уензди още една чаша мляко с какао.
— Красива е — повтори замислено Уензди, докато я изпращаше с поглед. — И й отива.
Според Шадоу той нямаше предвид полата на келнерката. Уензди лапна последното парче пуйка, допря бързо салфетката до брадата си и изтика чинията в средата на масата.
— Аааах. Не беше зле.
Извърна се и огледа семейното ресторантче. Някъде в дъното се въртеше запис с коледни песни:
— Някои неща може и да се променят — каза неочаквано Уензди. — Но хората… хората си остават същите. Някои измами са вечни, други биват поглъщани доста бързо от времето и света. Любимата ми измама вече е неприложима. Въпреки това учудващо много измами са неподвластни на времето: Испанския затворник, Баламата, Сондата на Фони (това всъщност е Баламата, но вместо портфейл се използва златен пръстен), Играта с цигулката…
— Никога не съм чувал за тая Игра с цигулката — каза Шадоу. — Другите май ги знам. Бившият ми съкилийник твърдеше, че е прилагал Испанския затворник. Беше измамник.
— А! — рече Уензди и лявото му око блесна. — Играта с цигулката беше хубава, страхотна измама. В най-чист вид се прави от двама. При нея, както при всички велики измами, разчиташ на алчността и сребролюбието.
