света, Шадоу падна на колене пред младата жена, зарови глава между краката й и започна да пие от опияняващата женска миризма — като на джунгла. В съня си усети ерекция като наяве, нещо твърдо, туптящо, чудовищно, болезнено като ерекциите, които беше получавал като момче, когато шеметно навлизаше в пубертета.
Дръпна се, погледна нагоре, но пак не видя лицето на жената. Ала устните му затърсиха нейните, които бяха меки, а ръцете му обхванаха гърдите й, после препуснаха по атлазено гладката й кожа, като отместваха и разтваряха животинските кожи, скрили кръста й, плъзгаха се вътре в прелестната топла гънка, която се навлажни, раздалечи се и се разтвори като цвете за ръката му. Жената мъркаше блажено, после посегна към твърдия му член и го стисна. Шадоу отметна завивките и се претърколи върху нея, като раздалечи бедрата й, а тя го насочи с ръка между краката си, където един тласък, един вълшебен устрем…
След това Шадоу отново беше в старата си затворническа килия заедно с жената — целуваше я ненаситно. Тя го притисна в обятията си, сплете крака около кръста му, за да се захване здраво и той, дори и да иска, да не може да се дръпне.
Никога не бе целувал толкова меки устни. Не знаеше, че на света съществуват такива устни. Ала езикът й бе грапав като шкурка, докато се плъзгаше по неговия.
— Коя си ти? — попита Шадоу.
Тя не отговори, само го бутна да легне по гръб, с едно гъвкаво движение преметна крак и го яхна. Не, не го яхна, а се загъна плавно като коприна, на вълни, всяка следваща по-мощна от предишната, с милувки, такт и ритъм, плиснали се върху съзнанието и тялото му точно както вдигнатите от вятъра вълни се разбиват в брега. Ноктите й бяха остри като игли и го задраха по ребрата, разраниха ги, той обаче усети не болка, а само наслада, всичко бе превърнато от някаква магия в мигове на чиста наслада.
Шадоу се замъчи да дойде на себе си, замъчи се да каже нещо, защото главата му беше пълна с пясъчни дюни и с пустинни ветрове.
— Коя си ти? — попита той, като търсеше задъхано думите.
Жената го погледна с очи с цвят на тъмен кехлибар, после сведе лице и го целуна със страст, целуна го толкова пълно и толкова ненаситно, че там, на моста над езерото, в затворническата килия, в леглото в погребалния дом на Кайро Шадоу почти свърши. Яхна усещането така, както хвърчило яхва ураган, и поиска то да не достига връхната си точка, да не избухва, да няма край. Овладя го. Трябваше да я предупреди.
— Жена ми, Лора. Тя ще те убие.
— Мен не може да ме убие — отвърна тя.
Отнякъде в съзнанието му изникна една небивалица: през средновековието вярвали, че ако по време на съвкупление жената е отгоре, ще зачене епископ. И точно така го наричали опит за епископ…
Шадоу искаше да разбере как се казва жената, но не смееше да я попита за трети път, а тя допря гърди до неговите и той усети набъбналите й зърна, а жената го стискаше, стискаше го долу, натикваше го дълбоко вътре в себе си и този път той не можа да се понесе по усещането, да го обязди, този път то го подхвана, завъртя го, понесе го нанякъде и Шадоу се изви на дъга, за да проникне в жената възможно най- дълбоко, сякаш двамата бяха част от едно същество и вкусваха, пиеха, вкопчваха се, желаеха…
— Хайде — подкани го тя с гърлено котешко ръмжене. — Хайде! Хайде, хайде, хайде…
И Шадоу свърши с гърчове, сякаш се разтвори, а дълбините на съзнанието му се втечниха, после бавно преминаха от едно състояние в следващото.
Някъде там, в края, си пое дъх, чиста глътка въздух, която усети най-дълбоко в дробовете си, и разбра, че от много време не е смеел да го направи. Поне от три години. Може би и повече.
— А сега си почини — каза тя я го целуна с меките си устни по клепачите. — Отпусни се. Отпусни се.
Сънят му след това беше дълбок, без кошмари, носещ утеха, и Шадоу се гмурна дълбоко и му се отдаде.
Светлината беше странна. Той си погледна часовника: беше седем без петнайсет и навън още беше тъмно, макар че стаята беше изпълнена с бледосиня здрачевина. Шадоу стана от леглото. Беше сигурен, че когато си легна, беше с пижама, а сега беше гол и усети с кожата си студа. Отиде при прозореца и го затвори.
През нощта се бе извила снежна буря: беше наваляло половин педя, а може би и повече. Ъгълчето от града, което Шадоу виждаше от прозореца си, мръсно и запуснато, бе преобразено в нещо чисто и различно: тези къщи не бяха занемарени и забравени, те бяха замръзнали в своето изящество. Улиците бяха изчезнали напълно, изгубени под бялото снежно поле.
Някъде в края на възприятията му се мерна мисъл. Нещо за
Шадоу виждаше добре, сякаш е ден.
Забеляза в огледалото нещо странно. Пристъпи по-близо и се взря озадачен. Всичките му синини бяха изчезнали. Пипна се по ребрата, натисна силно с пръсти и почувства една от прорязващите болки, която му каза, че се е срещал с господин Стоун и подин Уд, после затърси зеленеещите се цветове на отоците, които му бе подарил Лудия Суийни, и не намери нищо.
Лицето му беше чисто, без белези. Но отстрани ребрата и гърбът му (Шадоу се завъртя, за да го види) бяха издрани сякаш с остри нокти. Нокти на лапа.
Значи не бе сънувал. Не всичко е било сън.
Издърпа чекмеджетата и извади каквото намери: много стари дънки, риза, дебел син пуловер и черно яке — откри го в дрешника в дъното на стаята.
Обу старите си обувки.
Къщата още спеше. Шадоу се промъкна през нея — много му се искаше дюшемето да не скърца, — после излезе и тръгна през снега, като оставяше дълбоки следи по тротоара. Беше по-светло, отколкото изглеждаше от къщата; снегът отразяваше светлината на небето.
След петнайсет минути стигна мост с голяма табела отстрани: предупреждаваше го, че напуска историческия Кайро. Под моста стоеше мъж, висок и недодялан, смучеше цигара и трепереше. На Шадоу му се стори, че го познава.
После под моста, в зимния мрак, бе достатъчно близо, за да види размазаното мораво петно около окото на човека, затова му каза:
— Лудия Суийни. Добро утро.
Светът беше притихнал. Скованата от сняг тишина не се нарушаваше дори от автомобили.
— Здрасти, мой човек — рече Лудия Суийни.
Не вдигна поглед. Цигарата беше свита на ръка.
— Пак се навърташ под мостовете, Суийни — каза Шадоу. — Хората ще си помислят, че си трол.
Сега вече Лудия Суийни го погледна. Шадоу видя бялото около зениците му. Мъжът изглеждаше уплашен.
— Търсех те — обясни той. — Трябва да ми помогнеш, мой човек. Загазих сериозно.
Всмукна от свитата на ръка цигара и я извади от устата си.
Хартията се залепи за долната му устна и цигарата се разпадна, съдържанието й се посипа по рижата му брада и надолу по мръсната тениска. Лудия Суийни изтръска трескаво с почернели ръце тютюна, сякаш изтръскваше опасни насекоми.
— Възможностите ми са доста ограничени — отвърна Шадоу. — Но кажи какво искаш. Искаш ли кафе?
Лудия Суийни поклати глава. Извади от джоба на дънковото си яке кесия за тютюн и хартийки и се зае да си свива нова цигара. Брадата му шаваше, устните му мърдаха, въпреки че на глас не бяха казани думи. Лудия Суийни лизна единия край на хартийката за цигари и я завъртя между пръстите си. Получи се само бледо подобие на цигара. После Суийни рече:
— Аз не съм трол. Мамка им. Гадняри.
— Знам, че не си трол — каза благо Шадоу. — С какво мога да ти помогна?
Лудия Суийни щракна с месинговата запалка „Зипо“, първите два-три сантиметра от цигарата лумнаха и се превърнаха в пепел.
— Помниш ли, показах ти как да се сдобиеш с монета. Помниш ли?
— Да — потвърди Шадоу. Представи си златната монета, загледа я наум как тупва на ковчега на Лора,
