спирал. Знаете ли, всичко зависи от това къде се намираш.
— Според мен се задава голяма буря — отбеляза Шадоу.
Говореше за времето.
Чакал обаче изобщо не говореше за времето.
— Вижте ни нас с Ибис — рече той. — До няколко години ще останем без работа. Заделили сме някой долар за черни дни, но тези черни дни са тук много отдавна и от година на година стават все по-черни. Хор е полудял, направо е превъртял, прекарва цялото си време като сокол, храни се с трупове на твари, загинали по пътищата, това живот ли е? Вече видяхте Баст112. А ние сме в по-добра форма от почти всички тях. Ако не друго, имаме малко вяра, с която да продължим. Повечето новаци тук не разполагат и с толкова. Но е като в погребалния бизнес: искаш, не искаш, някой ден едрите риби ще те изкупят, защото са по-големи и по-предприемчиви и защото
Шадоу зави по улицата, където всички къщи без една бяха мъртви, със слепи, заковани прозорци.
— Минете по задната алея — каза Чакал.
Шадоу даде катафалката на заден, докато тя почти опря в двойната врата отзад на къщата. Ибис отвори катафалката, както и вратата на моргата, а Шадоу развърза количката и я изтегли навън. Докато излизаха, краката с колелца се завъртяха и се разгънаха. Шадоу закара количката при масата за балсамиране. Вдигна Лила Гудчайлд, гушна я в полупрозрачния чувал като заспало дете и внимателно я сложи на масата в леденосту-дената морга, сякаш се страхуваше да не я събуди.
— Имам платформа — каза Чакал. — Не се налага да я носите.
— Нищо няма да ми стане — отвърна Шадоу. Говореше все по-често като Чакал. — Едър съм. Не ми тежи.
Като малък бе дребен за възрастта си, само кожа и кости. На единствената му снимка от детството, която Лора бе харесала татъчно, за да я сложи в рамка, се виждаше тъжно дете с чорлава коса и тъмни очи, застанало до маса, по която имаше какви ли не курабийки и торти. Шадоу смяташе, че снимката сигурно е правена на някое посолско коледно тържество, понеже беше облечен в най-хубавите си дрехи и беше с папийонка.
Те, Шадоу и майка му, се местеха непрекъснато, първо из Европа, от посолство на посолство, — майка му работеше като шофровчик към външно министерство и пишеше и разпращаше поверителни телеграми по цял свят, а после, когато Шадоу беше ма осем дини, из Съединените щати — майка му вече бе твърде болна, за да се задържи на постоянна работа, и обикаляха неуморно от град на град, прекарваха една година тук, една година там, после, когато тя се почувстваше достатъчно добре, пак се вдигаха и тръгваха нанякъде. Не се заседяваха никъде достатъчно дълго, та Шадоу да намери приятели, да се почувства у дома, да се отпусне. А беше дребно дете…
Беше израснал много бързо. През пролетта на тринайсетата му година местните деца все се заяждаха с него и налитаха на бой, понеже знаеха, че той не може да си позволи да се остави да го набият, и след това Шадоу хукваше вбесен и често разплакан към момчешката тоалетна, за да измие кръвта и калта по лицето си, докато не го е видял някой. После дойде лятото, дългото вълшебно тринайсето лято, когато той внимаваше да не се изпречва на пътя на по-големите момчета — плуваше в басейна и четеше край него взети от библиотеката книги. В началото на лятото почти не можеше да плува. В края на август вече правеше с лекота по няколко дължини кроул и скачаше от високата кула, а от слънцето и водата бе почернял до тъмнокафяво. През септември пак тръгна на училище и установи, че момчетата, които преди му бяха правили какви ли не номера, са дребосъци и слабаци и че не могат да го бият. Двамата, които опитаха, получиха урок по по-добри обноски, неприятен, бърз и болезнен, и Шадоу разбра, че се е преобразил: вече не можеше да бъде свитото хлапе, което гледа да не бие на очи и да стои отстрани. Беше прекалено едър, прекалено очевиден. В края на годината беше в отбора по плуване и по вдигане на тежести и треньорът го уговаряше да се включи и в отбора по трибой. Харесваше му да е едър и силен. Това му придаваше облик. Преди това бе срамежлив, кротък малчуган, който вечно четеше, и това му бе донесло много болка, сега беше голям и мълчалив и никой не очакваше от него друго, освен да пренесе сам канапето в съседната стая.
Никой, докато не се появи Лора.
Господин Ибис беше приготвил вечеря: ориз и варени зеленчуци за тях двамата с господин Чакал.
— Не си падам по месото — обясни той. — А Чакал си набавя нужното по време на работа.
Пред Шадоу имаше кутийка пилешко от „Кей Еф Си“ и бутилка бира.
Пилето беше повече, отколкото можеше да изяде, и той си подели каквото остана с котката, като махаше кожата и препечената коричка, а после й накъсваше месото с пръсти.
— В затвора имаше един тип, Джаксън — рече Шадоу, докато ядеше. — Работеше в библиотеката. Той ми каза, че били сменили името на веригата закусвални от „Кентъки Фрайд Чикън“ на „Кей Еф Си“, защото вече не предлагали истински пилета. Пилетата се били превърнали в генетично модифицирани му-танти, в нещо като огромна стоножка без глава, само с безброй кълки, гърди и крилца. Хранели се през тръбички. Разправяше, че държавата им забранила да употребяват думата „пилета“.
Господин Ибис вдигна вежди.
— Нима смятате, че е вярно?
— Не. А бившият ми съкилийник Тъжния пък твърдеше, че били сменили името, понеже думата „печен“113 била станала мръсна. Може би са искали да си мислим, че пилетата си се готвят сами.
След вечеря Чакал се извини и слезе в моргата, а Ибис отиде да пише в кабинета си. Шадоу поседя още малко в кухнята — отпиваше от бирата и даваше на кафявата котка парченца пилешки гърди. Щом бирата и пилето свършиха, изми чиниите и приборите, сложи ги да се сушат и се качи горе.
Докато стигне в стаята си, малката кафява котка отново бе заспала в долния край на леглото, свита на пухкав полумесец. В средното чекмедже на тоалетката Шадоу намери няколко памучни пижами на райета. Изглеждаха на седемдесет години, но миришеха на чисто и той облече една, която, както и черният костюм, му беше точно по мярка, сякаш бе шита за него.
На масичката до леглото имаше малка купчина броеве на „Ридърс Дайджест“, най-новият беше от март 1960 година.
Джаксън, онзи от библиотеката — същият, който се кълнеше, че казва истината за печените пилета мутанти от Кентъки, и освен това му беше разправял за черните товарни влакове, с които държавата навремето прекарвала политическите затворници в тайни концентрационни лагери в Северна Калифорния и които се движели само нощем, — та същият Джаксън му беше разказвал, че ЦРУ използвало „Ридърс Дайджест“ като прикритие за клоновете си из цял свят. Твърдеше, че всяко кореспондентско бюро на „Ридърс Дайджест“ във всяка страня всъщност било ЦРУ.
„Виц — каза в паметта на Шадоу вече покойният господин Уд. — Как можем да сме сигурни, че ЦРУ няма пръст в убийството на Кенеди?“
Шадоу открехна прозореца, колкото да влиза чист въздух и котката да може да излиза на балкона.
Светна нощната лампа, легна и почете малко в опит да изключи съзнанието си, да прогони от главата си последните няколко дни — избра най-скучните на вид статии в най-скучните на вид броеве на „Ридърс Дайджест“. Забеляза, че се унася някъде по средата на „Аз съм панкреасът на Джо“. Тъкмо угаси нощната лампа и отпусна глава върху възглавницата, и очите му се затвориха.
След време така и нямаше да може да възстанови последователността и подробностите от съня: опитите да си го припомни не се увенчаваха с нищо освен с кълбо тъмни образи. Имаше едно момиче. Шадоу го беше срещнал някъде и сега двамата минаваха по мост. Мостът съединяваше бреговете на езерце в средата на град. Вятърът диплеше повърхността на езерото, вълните бяха увенчани със зайчета и на Шадоу му заприличаха на мънички ръце, протегнати към него.
—
Беше облечена в пола с десен като леопардова кожа, която се гънеше и плющеше от вятъра, а плътта й между горния край на чорапите и полата беше млечнобяла и нежна и в съня, там, на онзи мост, пред Бога и
