Шадоу бръкна в дънките си, извади банкнота от двайсет долара и му я подаде.
— На.
Лудия Суийни я намачка и я пъхна дълбоко в горния джоб на дънковото яке, което беше цялото на лекета, под пришитата емблема, на която се виждаха два лешояда върху сух клон и под тях думите: „ТЪРПЕНИЕ, АМА ДРУГ ПЪТ! ЕЙ СЕГА ЩЕ УБИЯ НЕЩО!“ После кимна и каза:
— Това ще ме отведе там, където искам да отида.
Облегна се на тухлите и затърси из джобовете си, докато намери недопушената цигара, която бе прибрал преди малко. Запали я предпазливо, като внимаваше да не си опърли пръстите или брадата.
— Ще ти кажа нещо — заяви, сякаш досега не бе изричал и дума. — Ходиш по земя, осеяна с бесилки, около врата ти е намотано въже, на раменете ти са кацнали два гарвана, които чакат да ти изкълват очите, а дървото с бесилката е с дълбоки корени, понеже се извисява от небето до ада, и нашият свят не е друго освен клон, на който се люлее въжето. — Суийни замълча. — Ще си почина малко тук — каза и приклекна, и долепи гръб до черната тухлена стена.
— Успех — пожела му Шадоу.
— Дявол го взел, с мен е свършено — отвърна Лудия Суийни. — Но както и да е. Благодаря.
Шадоу тръгна към града. Беше осем сутринта и Кайро се събуждаше. Шадоу се обърна към моста и видя бледото лице на Лудия Суийни с вадички сълзи и ивици мръсотия по него — изпращаше го с поглед.
Това беше последният път, когато Шадоу видя Лудия Суийни жив.
Кратките зимни дни преди Коледа бяха като мигове светлина между мраковете на зимата и в къщата на мъртвите отлитаха бързо.
Беше двайсет и трети декември и Чакал и Ибис бяха устроили бдение на Лила Гудчайлд. Жени — суетяха се и се блъскаха — напълниха кухнята с бидони, тигани, тенджери и пластмасови съдини, а покойницата бе положена заедно с ковчега и с парниковите цветя около нея в предната зала на погребалния дом. В другия край на помещението имаше маса, отрупана с кисело зеле, боб, царевични питки, пилета, ребърца и грах, и привечер погребалният дом се изпълни с хора, които плачеха, смееха се и се ръкуваха със свещеника — всичко бе организирано и наглеждано от господата Чакал и Ибис, в строги костюми. Погребението беше на другата сутрин.
Телефонът в антрето иззвъня (беше бакелитен и черен, със съвсем истинска шайба отпред), господин Ибис вдигна слушалката и после дръпна Шадоу встрани.
— Обадиха се от полицията — обясни той. — Можете ли да докарате един мъртвец?
— Разбира се.
— Но си мълчете. Ето. — Той драсна върху листче адреса, после го подаде на Шадоу, който го прочете — беше написан със съвършен калиграфски почерк, сгъна листчето и го сложи в джоба си. — Там ще има полицейска кола — добави Ибис.
Шадоу излезе, отиде зад къщата и изкара катафалката. И господин Чакал, и господин Ибис си направиха труда да уточнят — поотделно, — че катафалката наистина се използвала само за погребения и имали микробус, с който превозвали труповете, но сега той бил в ремонт, вече цели три седмици го поправяли и нали Шадоу щял да внимава с катафалката?
Той подкара предпазливо по улицата. Снегорините вече бяха изчистили пътищата, но Шадоу се чувстваше по-спокоен, когато шофираше бавно. Струваше му се по-прилично, все пак беше с катафалка, макар че не помнеше кога за последно е виждал по улиците катафалка. Смъртта беше изчезнала от улиците на Америка, помисли той, сега тя се случваше само по болничните стаи и в линейките. „Не бива да стряскаме живите“, помисли Шадоу. Господин Ибис му беше обяснил, че в някои болници смъквали на по- ниско равнище количките, все едно са празни, и прекарвали с тях покритите мъртъвци, така че покойниците да пътуват по своя си писта, по свои си покрити, тайни пътища.
В една от пресечките беше паркирана тъмносиня патрулна кола и Шадоу спря катафалката зад нея. В автомобила имаше две ченгета — пиеха кафе от чашките на термоси. Бяха оставили двигателя включен, за да им е топло. Шадоу почука по страничния прозорец.
— Да.
— Аз съм от погребалния дом — каза той.
— Чакаме лекаря от съдебна медицина — обясни ченгето.
Шадоу се запита дали това е същият човек, разговарял с него под моста. Полицаят, който беше чернокож, слезе от колата, като остави колегата си зад волана, и заведе Шадоу при боклукчийския контейнер по-нататък. В снега до него седеше Лудия Суийни. В скута му имаше празна зелена бутилка, по лицето, бейзболната шапка и раменете му се бяха насъбрали скреж и сняг. Не мигаше.
— Мъртъв пияница — съобщи ченгето.
— Така изглежда — съгласи се Шадоу.
— Засега не пипайте нищо — предупреди полицаят. — Съдебният лекар трябва да дойде всеки момент. Мен ако питате, този тип се е напил до припадък и задникът му е замръзнал.
— Да — потвърди Шадоу. — Със сигурност изглежда така.
Приклекна и погледна бутилката в скута на Лудия Суийни.
Ирландско уиски „Джеймисън“: билет от двайсет долара, за да се махне от света. Приближи се малък зелен нисан, от него слезе притеснен мъж на средна възраст с пясъчноруса коса и пясъчноруси мустаци и дойде при тях. Докосна трупа по врата. „Подготвя го за онзи свят — помисли Шадоу — и ако не го прати там…“
— Мъртъв е — каза съдебният лекар. — Някакви документи за самоличност?
— Няма — отвърна ченгето.
Лекарят погледна Шадоу и попита:
— Вие при Чакал и Ибис ли работите?
— Да — потвърди Шадоу.
— Кажете на Чакал да вземе отпечатъци от зъбите и от пръстите и да направи снимки, за да установим самоличността. Смър-тен акт не ни трябва. Само да вземе кръв за токсикологията. Разбрахте ли? Да ви го напиша ли?
— Не — рече Шадоу. — Няма нужда. Ще запомня.
За миг мъжът се свъси, после извади от портфейла си визитна картичка, драсна нещо на нея и я връчи на Шадоу с думите:
— Дайте я на Чакал.
После пожела на всички „Весела Коледа“ и си тръгна. Ченгетата прибраха празната бутилка.
Шадоу се подписа, че е прибрал мъжа с неустановена самоличност, и го сложи върху количката. Тялото се беше вкочанило и Шадоу не успя да го опъне в легнало положение — мъртвецът продължи да си седи. Шадоу огледа количката и видя, че задната част се вдига. Привърза покойника, както си седеше, и го вкара отзад в катафалката така, че да гледа напред. Ако не друго, можеше да го превози като хората. Дръпна завеските на задния прозорец. После пое обратно към погребалния дом.
Катафалката беше спряла на един светофар, когато Шадоу чу глас, който изграчи:
— И да ми направите хубав помен с най-доброто от всичко и с красиви жени, които леят сълзи и от мъка си съдират дрехите, и с храбри мъже, които скърбят за мен и разказват хубави разкази за славните ми дни.
— Ти, Суийни, си мъртъв — каза Шадоу. — Когато човек е мъртъв, взима каквото му дават.
— Добре, така да е — въздъхна мъртвецът, който седеше отзад в катафалката.
Сега наркоманският хленч беше изчезнал от гласа му, бе изместен от примирена вялост, сякаш думите бяха ретранслирани от много, много далеч, мъртви думи, пращани по мъртва честота.
Светофарът светна зелено и Шадоу натисна леко газта.
— Но въпреки това ми направете помен — примоли се Лудия Суийни. — Довечера сложете на масата прибори и за мен и направете помен, на който всички да се напият. Ти, Шадоу, ме уби. Дължиш ми поне това.
— Изобщо не съм те убивал, Суийни — възрази Шадоу. „Двайсет долара — помисли той, — за да се махнеш оттук“ — Убих те не аз, а пиенето и студът.
Отговор не се чу; нататък пътуваха в мълчание. След като спря катафалката отзад, Шадоу изтегли количката и я затика в моргата. Пренесе на ръце Лудия Суийни върху масата, все едно вдига половин
