глава: „Ах, Сапуне, Сапуне — възкликва той, — това са най-добрите, които си фалшифицирал досега. Голям майстор си, ще знаеш!“ Върху лицето на епископа грейва самодоволна усмивка. „Не можете да докажете нищо — заявява той. — И банката потвърди, че банкнотите са си истински“. „Не се и съмнявам — съгласява се врялото и кипяло ченге, — но банката едва ли е била предупредена, че в града се навърта Силвестър Сапуна, нито че фалшивите банкноти, които е пласирал в Денвър и Сейнт Луис, са с много високо качество. — При тези думи полицаят бръква в джоба на епископа и вади огърлицата. — Диаманти и перли за хиляда и двеста долара в замяна на хартия и мастило за петдесет цента — казва пазителят на реда, който очевидно по душа си е философ. — И да се представяш за божи служител. Как не те е срам!“ — заявява той, докато закопчава белезниците на епископа, който явно не е никакъв епископ, а после го повежда към изхода, но първо дава на бижутера разписка и за огърлицата, и за фалшивите долари. В края на краищата те са си веществено доказателство.
— А наистина ли са фалшиви? — попита Шадоу.
— Разбира се, че не. Новички банкноти, току-що изтеглени от банката, само че с отпечатък от палец и с размазано петно зелено мастило върху две-три, за да са малко по-интересни.
Шадоу отпи от кафето. Беше по-лошо от затворническото. — Значи ченгето очевидно не е никакво ченге. А огърлицата? — Веществено доказателство — натърти Уензди, развинти капачето на солницата и изсипа малка купчинка сол върху масата. — Но бижутерът си получава квитанцията и уверението, че ще му върнат огърлицата веднага щом Сапуна бъде изправен пред съд. Получава и поздравления, задето е добросъвестен гражжданин, и гледа гордо, и вече си мисли как ще разказва истори-ята на сбирката на „Чудаците“121 другата вечер, а полицаят извежда от магазина мъжа, представил се за епископ, и както носи в единия джоб хиляда и двеста долара, а в другия диамантена огърлица за хиляда и двеста долара, тръгва с него уж към полицейския участък, където обаче никой няма да им види очите.
Келнерката се беше върнала, за да разчисти масата.
— Кажи ми, миличка, омъжена ли си? — попита Уензди. Тя поклати глава.
— Учудващо е, че още никой не е грабнал такава красива млада дама.
Той си играеше с пръст с разсипаната сол и правеше четвъртити тумбести фигури, като руни. Сервитьорката стоеше покорно до него и Шадоу си помисли, че сега прилича не толкова на сърничка, колкото на зайче, което се е озовало пред фаровете на огромен тир и е вцепенено от страх и нерешителност.
Уензди понижи глас, така че дори Шадоу от другата страна на масата почти не го чуваше.
— Кога ти свършва работното време?
— В девет — рече момичето и преглътна. — Най-късно девет и половина.
— И кой е най-добрият мотел наоколо?
— Има един от веригата „Мотел 6“ — отговори тя. — Не е кой знае какво.
Уензди я докосна за миг по ръката и остави по кожата й кристалчета сол. Момичето не направи и опит да ги махне.
— За нас той ще е чертог на насладите — рече Уензди проникновено и почти нечуто.
Келнерката го погледна. Прехапа тънки устни, поколеба се, после кимна и побягна към кухнята.
— Бива ли такова нещо! — възмути се Шадоу. — Тя си е почти дъщеря на прокурора.
— Никога не съм се притеснявал особено от прокурорите — отговори Уензди. — И имам нужда от нея не заради самата нея, а за да ме поразбуди. Дори цар Давид е знаел, че има само една рецепта как в старото тяло да се влее топла кръв: взимаш девица.
Шадоу се запита дали администраторката от нощната смяна в хотела в Игъл Пойнт е била девствена.
— Не се ли притесняваш, че ще се заразиш от нещо? — попи-та той. — Ами ако тя издуе корема? Ами ако има брат?
— Не — отвърна Уензди. — Не се притеснявам, че ще се заразя. Мен болести не ме ловят. За съжаление хората обикновено предпочитат да стрелям нахалост, така че няма много случаи на кръстосване между различните породи. А навремето е ставало. Днес е възможно, но е малко вероятно, почти невъобразимо. Никакви притеснения в това отношение. И много момичета имат братя и бащи. Те да му мислят. В деветдесет и девет на сто от случаите вече съм се изнесъл от града.
— Значи ще останем тук за през нощта?
Уензди разтърка брадичката си.
— Аз ще отседна в „Мотел 6“ — поясни той. После бръкна в джоба на сакото си. Извади ключ от входна врата, бронзов на цвят, с прикачено към него етикетче, на което на машина беше написан адрес: „Нортридж Роуд 502, ап. 3“. — А теб те чака апартамент, който се намира в далечен град. — Уензди затвори за миг очи. После ги отвори — сиви, блеснали и съвсем малко различни, и каза: — След двайсет минути оттук минава автобус на „Грейхаунд“. Спира на бензиностанцията. Ето ти билета.
Извади сгънат автобусен билет и го подаде през масата. Шадоу го взе и го погледна.
— Кой е този Майк Айнсел? — попита той. Върху билета беше написано това име.
— Ти. Весела Коледа.
— А къде се намира Лейксайд?
— На север. Щастливият ти дом през следващите няколко месеца. А сега, тъй като добрите неща винаги вървят по три…
Извади от джоба си пакетче, опаковано като подарък, и го побутна през масата. Остави го при бутилката кетчуп с почернели засъхнали петна по гърлото. Шадоу не посегна да го вземе.
— Хайде де.
Шадоу разкъса без особено желание червената хартия и извади светлокафяв портфейл от телешка кожа, лъснат от употреба. Очевидно беше на някого. Вътре имаше шофьорска книжка със снимката на Шадоу, издадена на името на Майк Айнсел с постоянен адрес в Милуоки, кредитна карта „Мастър“ пак на името на господин Айнсел и двайсет нови банкноти от по петдесет долара. Шадоу затвори портфейла, прибра го във вътрешси джоб и каза:
— Благодаря.
— Приеми го като тринайсета заплата за Коледа. А сега ела да те изпратя до „Грейхаунд“. Ще ти махам, докато поемаш на север.
Излязоха от ресторанта. Шадоу направо не повярва колко се е застудило през последните няколко часа. Бе прекалено студено, за да вали сняг. Войнствено студено. Зимата беше тежка.
— Ей. Уензди. Двете измами, за които ми разказа — измамата с цигулката и с епископа, с епископа и с ченгето…
Той се подвоуми: опитваше се да избистри мисълта, да я фокусира.
— Какво измамите?
— Те са измами, които се правят от двама души. По един от всяка страна. Имал си съучастник, така ли?
Дъхът му излизаше на валма. Той си обеща, когато пристигне в Лейксайд, да похарчи част от тринайсетата си коледна заплата за най-топлото, най-дебело зимно яке, което може да се купи с пари.
— Да — отговори Уензди. — Да. Имах съучастник. Помощник. Но уви, тези дни отминаха.
— А автомобилът ми? — попита Шадоу.
— Ще се грижа добре за него. Приятно прекарване в Лейксайд — пожела му Уензди.
Протегна ръка и Шадоу я стисна. Беше по-студена и от труп.
— Майко мила — възкликна Шадоу. — Студен си.
— Значи колкото по-скоро направя в мотелската стая двугърбия звяр заедно с онова сладурче от ресторанта, толкова по-добре.
Пресегна се с другата ръка и стисна рамото на Шадоу. За един шеметен миг той получи някакво
