отразила светлините на града.
— Както гледам, е замръзнало — каза той.
— Замръзнало е от цял месец — обясни Хинзелман. — Матовите петна са преспи, а лъскавите — лед. Замръзна веднага след Деня на благодарността, една мразовита нощ, замръзна и сега е гладко като стъкло. Вие, господин Айнсел, ходите ли да ловите риба на дупка?
— Никога не съм ходил.
— Това е най-хубавото, което може да направи един мъж. Ловиш не риба, ловиш душевно спокойствие, което в края на деня отнасяш вкъщи.
— Ще го запомня. — Шадоу надзърна през прозореца на Теси към езерото. — Вече може ли да се върви по него?
— Може. Може и кола да се кара, но лично аз още не бих рискувал. Тук студът скова преди месец и половина — каза Хинзелман. — Но трябва да призная, че при нас, в Северен Уисконсин, всичко замръзва по-бързо, отколкото почти навсякъде другаде. Веднъж бях излязъл на лов, на лов за едър дивеч, беше преди трийсетина-четирийсет години, и се прицелих в един елен, но не го улучих и той хукна да бяга през гората — това стана в северния край на езерото, близо до мястото, където ще живеете, Майк. Беше най-красивият елен, който съм виждал, едър такъв като кон, честна дума. Бях млад и нахъсен и макар че оная година бе паднал сняг още по Вси светии, а тогава беше Денят на благодарността, по земята още имаше чист сняг, чист и непокътнат, и аз виждах следите на елена. Доколкото можех да преценя, той се беше паникьосал и бе побягнал към езерото. Само глупак се опитва да догони елен, но аз съм си такъв, голям глупак, хукнах подире му и що да видя, той нагазил в езерото, стои там, на дълбочина двайсетина-трийсет сантиметра, и ме гледа. И точно тогава слънцето се скри зад един облак и всичко се заледи — за десетина минути температурата бе паднала с десет градуса, наистина. И еленът значи иска да побегне, а не може да се помръдне. Замръзнал е заедно с леда. Аз пък бавно отидох при него. Виждам, че животинката иска да побегне, но се е вледенила и не може. Но и дума не може да става аз да застрелям беззащитна твар, когато тя не може да се помръдне — що за човек ще съм, ако го направя, а? И така, взимам пушката и стрелям във въздуха. И гърмежът беше достатъчен, та еленът направо да изскочи от кожата си: като видя, че краката му са замръзнали в леда, направи точно това. Остави си кожата и рогата, заклещени в леда, и се юрна презглава обратно към гората, розов като току-що родена мишка, трепери целият, направо ще се пръсне. Чувствах угризения, затова поговорих с жените от Дамския клуб по плетене в Лейксайд да му изплетат топла дреха, та да си я носи до пролетта, и те му изплетоха нещо като пуловер, та да не премръзне до смърт. То се знае, ние отнесохме майтапа, защото пуловерът, дето го оплетоха жените, беше от яркооранжева прежда, та никой ловец вече да не стреля по елена. По време на ловния сезон ловците по тия места носят оранжево — обясни старецът. — А ако мисли-те, че в разказа ми има и една лъжа, мога да ви докажа. И до ден днешен държа рогата на елена у дома в хола. Шадоу се засмя, а старецът се усмихна доволно, като безспорен майстор. Спряха пред една тухлена сграда с голяма дървена тераса, окичена със златни празнични лампички, които мигаха приканващо.
— Това е номер петстотин и две — каза Хинзелман. — Апартамент трети е на последния етаж, откъм другата страна, с изглед към езерото е. Пристигнахме, Майк.
— Благодаря ви, господин Хинзелман. Дължа ли ви нещо за бензина?
— Наричайте ме просто Хинзелман. И не ми дължите и цент. Весела Коледа от мен и от Теси.
— Сигурен ли сте, че няма да приемете нищо?
Старецът се почеса по брадичката.
— Знаете ли какво — подхвана той. — През следващата седмица ще дойда да ви продам няколко билета. За нашата игра. С благотворителна цел. А сега, млади момко, можете да се пъхате в леглото.
Шадоу се усмихна и каза:
— Весела Коледа, Хинзелман.
Старецът се ръкува с него. Ръката му беше с червени кокалчета, твърда и мазолеста като дъбов клон.
— Внимавайте, докато се качвате, хлъзгаво е. Виждам вратата ви оттук, от онази страна, ето там! Ще изчакам, докато влезете. Само ми дайте знак, че всичко е наред, вдигнете палци и аз ще си тръгна.
Стоя на включен двигател, докато Шадоу се качваше по дървеното стълбище и отключваше. Входната врата се отвори. Младият мъж вдигна палци и старецът в „Уент“ Теси — при мисълта за автомобила с име Шадоу се усмихна още веднъж, — та Хинзелман и Теси завиха и се отправиха обратно към моста.
Шадоу затвори входната врата. Стаята беше леденостудена. Миришеше на хора, отишли да живеят други животи, и на всичко, което са яли и за което са мечтали. Шадоу пусна радиатора на двайсет градуса. Влезе в тясната кухничка, провери шкафовете, отвори хладилника с цвят на авокадо, той обаче беше празен. Никаква изненада в това отношение. Поне миришеше на чисто, а не на мухъл.
До кухнята имаше малка спалня с гол матрак, а до нея — още по-малка баня, едва ли не стойка за душ. В тоалетната чиния плаваше отколешен фас, от който водата беше станала кафеникава. Шадоу пусна водата, за да махне фаса.
Намери в един от шкафовете чаршафи и одеяла и застла леглото. После си изу обувките, съблече якето, махна си часовника и легна, както беше с дрехите — питаше се колко ли време ще мине, докато се стопли.
Светлините угаснаха и настъпи мълчание, почти пълно, нищо друго освен бръмченето на хладилника и някъде в сградата пуснато радио. Шадоу лежеше в мрака и се чудеше дали не се е наспал в автобуса на „Грейхаунд“, дали гладът, съчетан със студа, новото легло, безумието на последните няколко седмици няма да го държат буден цяла нощ.
Чу в тишината как нещо пука като изстрел. Клон, помисли си той, или ледът. Навън всичко замръзваше.
Колко ли трябваше да чака, докато Уензди дойде да го вземе? Ден? Седмица? Шадоу знаеше, че колкото и да се забави Уензди, той трябва да насочи вниманието си към нещо. Реши отново да упражнява фокусите с монетите, докато ги усвои („Упражнявай всичките си фокуси — пошушна някой в главата му с глас, който не беше негов, — всички без един, без фокуса, който ти показа клетият мъртъв Суийни, издъхнал от премръзване, от студ и от това, че е бил забравен, още веднъж те моля, само не и този фокус. Него недей“.)
Но градът
Сети се за съня си, ако изобщо беше сън, онази първа вечер в Кайро. Сети се за Зора… как ли, дявол да го вземе, се казваше? Среднощната сестра.
После се сети за Лора…
Мисълта за нея сякаш отвори прозорец в съзнанието му. Шадоу виждаше Лора. Виждаше я някак.
Тя беше в Игъл Пойнт, в задния двор на голямата къща на майка си.
Лора стоеше на студа, който вече не усещаше или който усещаше през цялото време, стоеше пред къщата, която майка й беше купила през 1989 година с парите от застраховката, след като бащата на Лора — Харви Маккейб, бе починал от инфаркт, докато се напъвал в тоалетната, и долепила студени длани до стъклото, гледаше вътре, макар че дъхът й не оставяше пара по него, не оставяше никаква пара, гледаше майка си, сестра си, децата на сестра си и мъжа й, дошли от Тексас за Коледа.
Навън в мрака, там беше Лора и не можеше да се сдържи да не погледне.
Очите на Шадоу засмъдяха от сълзите и той се претърколи в леглото.
Чувстваше се като любопитен натрапник и пренасочи мислите си, като им нареди да се върнат при него: виждаше езерото, разпростряло се долу, а вятърът духаше и духаше от север и протягаше вледенени пръсти, сто пъти по-студени от пръстите на всеки труп.
Сега дишането на Шадоу беше станало повърхностно. Той чуваше как вятърът се засилва, чуваше горчиви писъци из къщата и за миг му се стори, че чува във вятъра и думи.
Щом трябваше да е някъде, преспокойно можеше да е и тук помисли той и заспа.
— Госпожица Кроу122?
