Американски богове

— Да.

— Госпожица Саманта Блак123 Кроу?

— Да.

— Нали нямате нищо против да ви зададем няколко въпроса.

— Ченгета ли сте? Какви сте?

— Аз се казвам Таун124. Колегата е господин Роуд125. Разследваме изчезването на двама наши колеги.

— Как се казват?

— Моля?

— Кажете ми имената им. Искам да знам как са се казвали. Вашите колеги де. Кажете ми имената им и може би ще ви помогна.

— Добре. Казваха се господин Стоун и господин Уд. А сега може ли да ви зададем няколко въпроса?

— Ама вие какво, виждате нещо и го превръщате в име, така ли? О, да, вие сигурно сте господин Сайдуок126, той е господин Карпит127! предайте много поздрави на господин Еърплейн128.

— Много смешно, няма що, госпожице. Първи въпрос: искаме да знаем дали сте виждали този мъж. Ето го. Можете да вземете снимката.

— Виж ти! В профил и в анфас, с номер отдолу… И е едър. Но е хубав. Какво е направил?

— Преди няколко години е участвал като шофьор в банков обир в малък град. Двамата му съучастници решили да задържат цялата плячка за себе си и да го излъжат. Той се ядосал. Намерил ги. За малко да убие единия с голи ръце. Прокуратурата сключила сделка с мъжете, които наранил, и те свидетелствали срещу него. Този тук, Шадоу де, получил присъда от шест години. Излежал три. Мен ако питате, типове като него просто трябва да ги заключват някъде и да изхвърлят ключа.

— Знаете ли, никога не съм чувала някой да казва това в истинския живот. Най-малкото на глас.

— Какво да казва, госпожице Кроу?

— Плячка. Не е дума, която ще чуеш да изричат хората. По филмите може и да я казват. Но не и в живота.

— Това, госпожице Кроу, не е филм.

— Блак Кроу. Аз съм госпожица Блак Кроу. Приятелите ме наричат Сам.

— Разбрах, Сам. А сега за този мъж…

— Но вие не сте ми приятели. Вие ме наричайте госпожица Блак Кроу.

— Слушай, малка надута…

— Спокойно, господин Роуд. Сам… извинявайте, госпожице… госпожица Блак Кроу е готова да ни помогне. Тя е гражданка, която спазва законите.

— Знаем, госпожице, че сте помогнали на Шадоу. Видели са ви заедно с него в бял шевролет „Нова“. Возил ви е на автостоп. Водил ви е на вечеря. Каза ли нещо, което да ни помогне в разследването? Изчезнаха двама от най-способните ни хора.

— Никога не съм го срещала.

— Срещали сте го. Много ви моля, не правете грешката да смятате, че сме глупави. Ние не сме глупави.

— Хмм. Срещам се с много хора. Може и да съм го срещала и вече да съм забравила.

— Наистина е само във ваша полза, госпожице, да ни съдействате.

— В противен случай ще се наложи да ме запознаете с приятелите си господин Тъмскрус129 и господин Пентотал130, така ли?

— Само си усложнявате живота, госпожице.

— Виж ти! Съжалявам. Има ли нещо друго? Защото смятам да ви кажа едно „чао“ и да ви затръшна вратата, а вие вероятно ще се качите на господин Кар131 и ще си заминете.

— Няма да забравим, уважаема госпожице, че сте ни отказали съдействие.

— Чао!

Щрак.

Глава 10

Всичките си тайни ще ти кажа, но за миналото си ще те излъжа, затова прати ме ти завинаги в леглото.

Том Уейтс132, „Танго, докато заболи“

Цял живот в мрак, сред мръсотия, това сънува Шадоу първата нощ в Лейксайд. Детски живот, много отдавна и много далеч, в земи отвъд океана, в земите, където слънцето изгрява. Ала животът му не съдържаше изгреви, съдържаше само сумрак денем и слепота нощем.

Никой не му говореше. Той чуваше човешки гласове, които долитаха отвън, но разбираше човешката реч точно толкова, колкото бухането на бухалите и воя на кучетата.

Помнеше или си мислеше, че помни, една нощ преди половин живот, когато един от големите човеци беше влязъл тихо и не го беше набил или нахранил. Беше жена, беше го вдигнала до гърдата си и го беше прегърнала. Миришеше хубаво. От лицето й върху неговото бяха паднали топли капки. Той се уплаши и заплака. Жената го сложи припряно на сламата, излезе от колибата и завърза вратата след себе си.

Той помнеше този миг, който му беше скъп, точно както помнеше сладостта на зелевия кочан, тръпчивия вкус на сливи, хрупането на ябълки, мазния вкус на хубава печена риба.

Сега виждаше в светлината на огъня лицата, всички гледаха как го извеждат от колибата за пръв път, който бе и единствен. Така значи изглеждали хората. Беше расъл в мрак и никога не бе виждал човешки лица. Всичко беше съвсем ново. И странно. Очите го заболяха от светлината на огъня. Надянаха му на врата въже, за да го отведат при мъжа, който го чакаше.

И когато първото острие се вдигна в светлината на огъня, само как ревна тълпата. Детето от мрака се засмя заедно с хората, радостно и свободно.

После острието се спусна.

Шадоу отвори очи и усети, че е гладен и премръзнал в жилище с пласт скреж, замъглил стъклото на прозореца отвътре. „Замръзналият ми дъх“, помисли си той. Стана от леглото, доволен, че не трябва да се облича. Докато минаваше покрай про-зореца, драсна с нокът по него и усети как скрежът се събира под нокътя, после се топи и става на капка.

Опита се да си припомни съня, ала не си спомни нищо освен нещастие и мрак.

Обу си обувките. Каза си, че може да отиде пеш в центъра: ако беше схванал правилно географията на града, трябваше да мине по моста в северния край на езерото. Облече си тънкото яке и се сети как си обеща да си купи топло зимно яке, после отвори вратата на жилището и излезе на дъсчената тераса. Студът отнесе дъха му: Шадоу си пое въздух и усети как всички косъмчета в ноздрите му се вледеняват. От терасата имаше хубав изглед към езерото — накъсани петна от сиво, заобиколени от белота.

Студената вълна беше дошла, нямаше никакво съмнение. Сигурно беше към минус двайсет и разходката нямаше да е от най-приятните, но Шадоу беше убеден, че все ще стигне безпрепятствено до центъра на града. Какво му беше казал Хинзелман, май че е десет минути пеша. А Шадоу беше як мъж. Щеше да върви бързо и да се стопли.

Тръгна на юг, към моста.

Скоро започна да кашля със суха хриплива кашлица, защото хапещо студеният въздух бе докоснал