доста време в приют за животни, докато другата изобщо не се интересуваше от тях, но въоръжена със стотиците откъслечни сведения, които бе зърнала в интернет и по телевизията, си мислеше, че знае много за човешката сексуалност. Шадоу заслуша ужасен, но и развеселен момичето, което си въобразява-ше, че е наясно с подробните механизми на приложението на хапчета „Алка-Зелцер“ за подобряване на оралния секс.
После започна да изключва момичетата и заглуши всичко освен звука на пътя и сега от време на време до него достигаха само откъслеци от разговора.
После спирачките на автобуса изсъскаха и шофьорката се провикна: „Лейксайд!“, а вратите се отвориха с трясък. Шадоу слезе след момичетата на окъпания в светлина паркинг пред видеотека и солариум, които, както се досети, се намираха на автогарата. Беше ужасно студено, но студът бе свеж и той се разсъни. Погледна към светлините на града на юг и на запад и към бледото замръзнало езеро на изток.
Момичетата застанаха на паркинга, като пристъпваха от крак на крак и си духаха силно на ръцете. Едното, по-малкото, стрелна с поглед Шадоу и се усмихна притеснено, когато забеляза, че го е видял.
— Весела Коледа — пожела Шадоу.
— Да — каза другото момиче, вероятно година-две по-голямо от първото. — Весела Коледа и на вас.
Беше с морковеночервена коса и чипо носле, покрито със стотици хиляди лунички.
— Градът ви е хубав — отбеляза Шадоу.
— И ние си го харесваме — отвърна по-малкото момиче. Точно то обичаше животните. Усмихна се свенливо на Шадоу при което се показа шината със сини ластичета върху предните му зъби.
— Приличате ми на някого — каза сериозно момичето. — Сигурно сте брат или син на някого.
— Чуй се какви ги дрънкаш, Алисън — рече приятелката й. — Всички имат братя и бащи.
— Друго имах предвид — възрази Алисън.
За един бляскав бял миг всички се озоваха в светлината на фарове, обхванали ги като рамка. Зад фаровете имаше автомобил комби с майка в него, който веднага откара момичетата и саковете им и остави Шадоу сам на паркинга.
— Млади момко! Мога ли да ви помогна с нещо? — Старецът заключваше видеотеката. Прибра ключовете в джоба си. — По Коледа не е отворено — обясни той весело на Шадоу. — Но дойдох да посрещна автобуса. Да се уверя, че всичко е наред. Няма да си простя, ако някоя клета душа се изгуби точно на Коледа. Мъжът беше достатъчно близо и Шадоу видя лицето му: старо, но доволно, лице на човек, на когото му се е случвало да пие от оцета на живота и който е установил, че като цяло той е най-често уиски, при това добро.
— Бихте могли да ми дадете номера на местната таксиметрова компания — отговори Шадоу.
—
Шадоу му показа адреса върху ключа от входната врата.
— Това е на десет, може би на двайсет минути пеш по моста — обясни мъжът. — Но когато е толкова студено, не е приятно, а ако не знаеш къде отиваш, винаги ти се струва по-далеч, забелязвали ли сте? Първия път сякаш вървиш вечно, а после ти изглежда един миг.
— Да — каза Шадоу. — Никога не съм си го представял така. Но сигурно е вярно.
Старецът кимна. Върху лицето му се ширна усмивка.
— Какво пък, Коледа е. Ще ви закарам с Теси.
Шадоу отиде заедно с него на пътя, където беше спряна огромна стара камионетка. Имаше си стъпала пред вратите, гангстерите от бурните двайсет години на XX век сигурно щяха да се гордеят с нея. Под натриевата светлина изглеждаше тъмна, но можеше да е и червена, и зелена.
— Това е Теси — заяви старецът. — Голяма красавица, нали?
Потупа я собственически там, където калникът се извиваше над предната гума.
— Какъв модел е? — полюбопитства Шадоу.
— „Уент Фийникс“. Уент се разорил през 1931 година, марката била откупена от „Крайслър“, но автомобили от нея повече не са произвеждани. Харви Уент, основателят на фирмата, бил тукашно момче. Заминал за Калифорния и някъде през четирийсет и първа — четирийсет и втора се самоубил. Голяма трагедия.
Купето миришеше на кожа и на застоял тютюнев дим: миризмата не беше скорошна, но през годините достатъчно хора сякаш бяха изпушили достатъчно цигари и пури в камионетката миризмата на горящ тютюн да се превърне в част от самата нея. Старецът завъртя ключа и Теси запали от първия път.
— Утре заминава за гаража — обясни той на Шадоу. — Ще я покрия с чергило и ще стои там до пролетта. Да ви призная, и сега не е хубаво да я карам, понеже има сняг.
— Не върви ли добре в сняг?
— А, върви си много добре. Но от солта по шосетата тия стари хубавици ръждясват по-бързо, отколкото си представяте. Как искате, да ви карам право у вас или да направим тур за овации из града на лунна светлина?
— Не искам да ви притеснявам…
— Не ме притеснявате. Когато станете на моите години, ще бъдете признателен и за миг сън. Пак ще извадя късмет, ако нощес поспя и пет часа… будя се, а умът ми се върти и върти. Къде са ми добрите обноски? Казвам се Хинзелман. Можете да ме наричате и Ричи, ала всеки, който ме познава, ми вика просто Хинзелман. Бих се ръкувал с вас, но ми трябват и двете ръце, за да управлявам Теси. Тя усеща, ако не внимавам.
— Майк Айнсел — представи се Шадоу. — Радвам се да се запознаем, Хинзелман.
— Значи ще заобиколим езерото. Тур за овации — каза Хинзелман.
Главната улица, по която минаваха, беше красива дори нощем изглеждаше старовремска в най-добрия смисъл на думата — сякаш от сто години хората са си я харесвали и не са бързали да похабят онова, което им допада.
Хинзелман посочи двата градски ресторанта, покрай които минаха (единия германски, другия, както го описа, „отчасти гръцки, отчасти норвежки, с питка върху всяка чиния“), посочи хлебарницата и книжарницата („Аз твърдя, че без книжарница един град не е никакъв град. Може и да се нарича град, но ако си няма книжарница, нека знае, че не може да заблуди никого“.) Докато минаваха покрай библиотеката, подкара по-бавно, та Шадоу да я огледа хубаво. Над входа примигваха старовремски светилници — Хинзелман гордо насочи вниманието на Шадоу към тях.
— Построена е през седемдесетте години на деветнайсети век от Джон Хенинг, местен магнат, производител на дървесина. Искал е да я нарекат библиотека „Хенинг“, но след като починал, започнали да й викат библиотека „Лейксайд“ и според мен ще си остане така до края на всички времена. Нали е истинска мечта?
Гордееше се така, сякаш сам я е строил. На Шадоу сградата му заприлича на замък и той го сподели със стареца.
— Вярно е — съгласи се Хинзелман. — Кулички и всичко останало. Хенинг е държал да изглежда така отвън. Вътре още си стоят едновремешните чамови лавици. Мириам Шулц иска да ги махне и да обнови библиотеката, но сградата е включена в някакъв регистър на историческите забележителности и библи- отекарката не може да направи нищо.
Минаха откъм южната страна на езерото, пътят беше на десетина метра над него. Градът го опасваше от всички страни. Шадоу видя петната матовобял лед по езерото, тук-там проблясваше и лъскава вода,
