раздвоение на зрението: виждаше пред себе си прошарения мъж, който го стискаше за рамото, но виждаше и друго — много зими, стотици и стотици зими и беловлас мъж с широкопола шапка, които оби-каля от селище на селище, като се подпира на сопа, взира се през прозорците в светлината на огъня, в радостта и горящия живот който никога няма да бъде в състояние да докосне, никога няма да бъде в състояние да почувства…
— Върви — подкани го Уензди с насърчително ръмжене. — Всичко е наред и всичко е наред, и всичко ще бъде наред. Шадоу показа билета си на шофьорката.
— Ужасен ден за пътуване — каза тя. После добави с известна доза мрачно задоволство: — Весела Коледа.
Автобусът бе почти празен.
— Кога ще пристигнем в Лейксайд?
— След два часа. Може би малко повече — отговори шофьорката. — Казват, че се задавала студена вълна.
Тя натисна едно копче и вратите се затвориха със съсък и трясък.
Шадоу отиде в средата на автобуса, смъкна седалката възможно най-ниско и започна да мисли. От поклащането на автобуса и от топлината се унесе и още преди да разбере, че му се спи, заспа.
Вътре в земята и под земята. Следите по стената бяха червени като влажна глина: отпечатъци от длани, отпечатъци от пръсти и тук-там груби изображения на зверове, на хора и птици.
Огънят още гореше и мъжът-бизон още седеше от другата страна на огъня и гледаше Шадоу с огромни очи, очи като езерца тъмна кал. Устните на бизона, обточени със сплъстена кафява козина, не се помръднаха, когато гласът му каза:
— Е, Шадоу? Сега вярваш ли?
— Не знам — отговори той. Забеляза, че и неговата уста не се мърда. Каквито и думи да си разменяха, те не бяха изречени — поне така, както Шадоу разбираше речта. — Ти истински ли си?
— Вярвай — рече мъжът-бизон.
— И ти ли… — Шадоу се подвоуми и после попита: — И ти ли си бог?
Мъжът-бизон пъхна ръка в пламъците на огъня и извади една горяща главня. Държеше я по средата. Сините и жълти пламъци зализаха червената му ръка, но не я изгориха.
— Тази земя тук не е за богове — отговори мъжът-бизон. Но в съня си Шадоу знаеше, че вече говори не мъжът-бизон, а огънят, че в тъмното място под земята му говори пукащият разгорял се пламък.
— Един гмурец е извадил тази земя от дълбините на океана — каза огънят. — Един паяк я е изплел от собствената си същност. Един гарван я е изплюл. Тя е тялото на паднал отец, чиито кости са планини, а очите му — езера. Това е земя на мечти и на огън — рече пламъкът.
Мъжът-бизон върна главнята в огъня.
— Защо ми казваш всичко това? — попита Шадоу. — Аз не съм важен. Аз не съм нищо. Бях приличен инструктор по бодибилдинг, наистина некадърен дребен мошеник и може би не чак толкова добър съпруг, колкото си мислех… — Той замълча. — Как да помогна на Лора? — попита Шадоу мъжа-бизон. — Тя иска отново да е жива. Обещах да й помогна. Дължа й го.
Мъжът-бизон не отговори. Посочи тавана на пещерата. Очите на Шадоу го последваха. От мъничък отвор високо горе се процеждаше мъждива зимна светлина.
— Там горе ли? — попита Шадоу, понеже искаше да получи отговор на един от въпросите си. — Трябва да отида там ли?
Тогава сънят го поде, представата се превърна в самото нещо, което обозначава, и Шадоу бе напъхан в камъка и земята. Беше като къртица, която се опитва да си проправи път през пръстта, като язовец, който се катери по пръстта, като мармот, който изтиква пръстта от пътя си, като мечка, ала пръстта бе прекалено твърда, прекалено плътна и той се задъхваше, а скоро не можеше и да продължи, не можеше да копае и да се катери и разбра, че ще умре някъде в дълбокото място под света.
Не му достигаха сили. Усилията му ставаха все по-слаби. Шадоу знаеше, че макар тялото му да пътува в топъл автобус през студени гори, ако той спре да диша тук, под света, ще спре да диша и там, че дори сега се задъхва и едвам си поема въздух.
Продължи да се бори, да избутва, но още по-вяло, за всяко движение отиваше по мъничко от скъпоценния въздух. Беше хванат в капан: не можеше да продължи напред, не можеше да се върне и назад, откъдето беше дошъл.
— А сега да се спазарим — каза глас в съзнанието му.
— Какво мога да предложа аз? — попита Шадоу. — Нямам нищо.
Вече усещаше глината, мазна и скърцаща като кал в устата му.
И тогава Шадоу каза:
— Освен себе си. Имам себе си, нали?
Стори му се, че всичко е притаило дъх.
— Предлагам себе си — заяви той.
Отговорът беше незабавен. Камъните и пръстта, които го заобикаляха, започнаха да го натискат надолу, да го мачкат толкова силно, че изцеждаха от дробовете му и последната глътка въздух. Натискът се превърна в болка, приклещила го от всички страни. Шадоу достигна връхната точка на болката и се задържа в нея с мисълта, че няма да понесе повече, ала в този миг гърчът отмина и той отново можеше да диша. Светлината отгоре бе станала по-голяма.
Той беше изтикван към повърхността.
Опита се да се възползва от следващия гърч на земята. Този път усети, че е изтласкван нагоре.
При тази последна ужасна контракция болката бе невероятна, Шадоу имаше чувството, че го тикат, мачкат го, блъскат го през твърд отвор в скалата, а костите му се натрошават и плътта му става на пихтия. Когато устата и смазаната му глава се показаха от дупката, Шадоу изкрещя от страх и болка.
Докато крещеше, се запита дали и там, в света наяве, също крещи, дали крещи и в съня си в затъмнения автобус.
Когато отмина и този последен гърч, Шадоу бе на земята и беше впил пръсти в червената пръст.
Надигна се, седна, избърса с ръка пръстта по лицето си и погледна нагоре към небето. Беше здрач, морав здрач, звездите вече се показваха една по една, звезди, много по-ярки и много по-живи от всички звезди, които беше виждал или си беше пред-ставял.
— Скоро — каза зад него пукащият глас на пламъка — те ще паднат. Скоро те ще паднат и звездните хора ще срещнат земните хора. Сред тях ще има герои и мъже, които ще съсичат чудовища и ще носят познание, но никой няма да бъде бог. Това място не става за богове.
Струя въздух, стъписваща със студенината си, докосна Шадоу по лицето. Сякаш го бяха топнали в ледена вода. Той чу гласа на шофьорката, която каза, че били в Пайнуд, „който иска да изпуши по цигара или да се поразтъпче, спираме тук за десет минути, след това продължаваме“.
Шадоу слезе с отмалели крака от автобуса. Бяха спрели пред поредната провинциална бензиностанция, почти същата като онази, откъдето бяха тръгнали. Шофьорката помогна на две млади момичета да се качат в автобуса и натовари куфарите им в багажното отделение.
— Ей — каза тя, когато видя Шадоу. — Вие слизахте в Лейк-сайд, нали?
Шадоу потвърди сънено.
—
— Отивам за пръв път.
— На всяка цена да хапнете от пирожките в „Мейбъл“, чухте ли?
Шадоу реши да не иска разяснение.
— Кажете — рече той, — говорех ли насън?
— И да сте говорили, не съм ви чула. — Тя си погледна часовника. — Хайде пак в автобуса. Ще ви извикам, щом стигнем в Лейксайд.
Двете момичета — Шадоу се съмняваше да са по-големи от четиринайсет години, — които се бяха качили в Пайнуд, седнаха пред него. Докато подслушваше неволно, той реши, че са приятелки, а не сестри. Едната не знаеше почти нищо за секса, но знаеше много за животните, явно помагаше или прекарваше
