дробовете му. После го заболяха ушите, лицето и устните, заболяха го и краката. Той пъхна дълбоко в джобовете ръцете си и стисна пръсти, за да спести малко топлинка. Усети, че си е спомнил преувеличените разкази на Лайсмит Тъжния за зимите в Минесота, особено онзи за ловеца: някаква мечка го подгонила в смразяващия студ и той се качил на едно дърво, където си извадил члена и се изпикал на извита жълта струя димяща урина, която, още преди да стигне земята, се вледенила, а ловецът се пързулнал към свободата по твърдата като камък дъга от замръзнала пикня. Крива усмивка при този спомен и поредната суха болезнена кашлица.
Стъпка след стъпка след стъпка. Шадоу погледна назад. Жилищният блок не бе чак толкова далеч, колкото беше очаквал.
Реши, че е сбъркал, като е тръгнал пеш. Но сега вече бе на три-четири минути от жилището и виждаше моста над езерото. Беше точно толкова разумно да продължи, колкото и да се върне (и после какво? Да повика такси по телефона, който не работеше? Да чака пролетта? „В жилището няма храна“, напомни си Шадоу).
Продължи да върви, като пътем преразгледа мнението си за температурата. Минус двайсет? Може би минус трийсет, онази странна точка върху термометъра, за която Целзий и Фаренхайт казват едно и също. Вероятно не беше чак толкова студено. Но имаше мразовит вятър, силен, устойчив и постоянен, духаше над езерото и идваше през Канада от Северния полюс.
Шадоу си спомни със завист химическите ръкавици и терлици. Съжали, че няма още. Вървя може би още десет минути, а мостът не изглеждаше по-близо. Беше му прекалено студено, за да трепери. Очите го боляха. Това не бе какъв да е студ: това бе научна фантастика. Разказ, където действието се развива на обратната страна на Меркурий едно време, когато се е смятало, че Меркурий има обратна страна. Някъде на каменистия Плутон, където Слънцето е просто поредната звезда, светеща малко по-ярко в мрака. „Това — помисли си Шадоу — е само на косъм от местата, където въздухът идва на кофи и се излива като бира“.
Автомобилите, които от време на време профучаваха с тътен покрай него, му се струваха свръхестествени: космически кораби замръзнали пакетчета от метал и стъкло, населявани от хора, които бяха облечени по-топло от него. В главата му зазвуча стара песен, която майка му бе обичала, „Да вървиш из зимната страна на чудесата“, и той си я затананика със стиснати устни, като крачеше в такт с нея.
Вече изобщо не чувстваше краката си. Погледна към обувките си от черна кожа, към тънките памучни чорапи и наистина се притесни, че ходилата му ще измръзнат.
Това вече не беше шега. Не беше безразсъдство, беше се прехвърлило отвъд чертата, за да се озове в територията на истинското двайсет и четири каратово „Мили Боже, наистина загазих“. Дрехите му бяха сякаш от мрежа или от дантела: вятърът минаваше през него, вледеняваше костите му и мозъка на костите, вледеняваше миглите, вледеняваше топлото местенце под топките му, скрили се в кухината на срамната кост.
„Трябва да вървя — каза си той. — Трябва да вървя. Когато се прибера, мога да спра и да изпия кофа въздух“. В главата му зазвуча парче на „Бийтълс“ и той тръгна в такт с него. Чак когато стигна до хора, се усети, че си тананика „Помощ“.
Беше излязъл почти при моста. Трябваше да мине по него, после до магазините западно от езерото имаше още десет минути може би малко повече…
Подмина го черен автомобил, спря, после зави в мъглив облак от отработени газове и закова до него. Прозорецът се плъзна надолу и парата и мъглицата от прозореца се сляха с отработените газове, за да образуват змейски дъх, който обви колата.
— Всичко наред ли е? — попита ченгето отвътре.
Отпърво Шадоу понечи да отговори по инстинкт: „Да, благодаря, господин полицай“. Но вече бе твърде късно за това и той каза:
— Мисля, че измръзнах. Тръгнах пеш към Лейксайд, за да купя храна и дрехи, но явно съм подценил разстоянието. — Беше стигнал дотук в изречението, изникнало в главата му, когато усети, че от устата му излиза само: — П-п-премръзнал съм. — И тракане на зъби, затова рече: — Из-з-звинявайте. Студено ми е. Извинявайте.
Ченгето отвори задната врата на автомобила и каза:
— Качвайте се веднага. Чухте ли ме?
Шадоу се качи признателно, седна отзад и разтърка ръце, като се опитваше да не се притеснява за премръзналите пръсти на краката си. Полицаят хвана волана. Шадоу го погледна през металната решетка. Опита се да не мисли за последния път, когато бе седял отзад в полицейски автомобил, да не забелязва, че задните врати са без дръжки, и да се съсредоточи върху ръцете си, които разтъркваше, за да им върне живота. Болеше го лицето, боляха го червените пръсти и сега от топлината пръстите на краката също започваха да го болят. Това обаче бе добър знак.
Ченгето потегли.
— Знаете ли — подхвана то, без да се обръща към Шадоу, само заговори малко по-високо, — ще прощавате, но наистина сте постъпили много глупаво. Не сте ли чули препоръките на синоптиците? Навън е минус двайсет. Един бог знае колко градуса е севернякът, дали минус петдесет, дали минус шейсет, макар че според мен, ако температурата е минус двайсет, последното, за което трябва да мисли човек, е севернякът.
— Благодаря — каза Шадоу. — Благодаря, че спряхте. Страшно признателен съм ви.
— Сутринта в Райнландър една жена излязла само по пеньоар и пантофи да напълни хранилката за птици и замръзнала на тротоара, замръзнала в буквалния смисъл. Сега е в интензивното отделение. Сутринта съобщиха по телевизията. Отскоро сте в града, нали?
— Пристигнах нощес с „Грейхаунд“. Смятах днес да си купя топли дрехи, храна и кола. Не очаквах, че ще е толкова студено.
— Да — каза ченгето. — И мен студът ме завари неподготвен. Бях погълнат от тревоги за глобалното затопляне. Казвам се Чад Мълиган. Шеф на полицията съм тук, в Лейксайд.
— Майк Айнсел.
— Приятно ми е, Майк. По-добре ли сте вече?
— Да, малко по-добре.
— И така, къде да ви откарам най-напред?
Шадоу доближи ръце до топлата струя долу. Пръстите го боляха и той ги дръпна. Нека се стоплят сами.
— Можете ли само да ме хвърлите до центъра?
— И дума да не става. Освен ако не поискате да шофирам автомобил, с който бягате след банков обир, съм готов да ви откарам където кажете. Приемете го като инициатива на комитета по посрещането ви в нашия град.
— Вие откъде предлагате да започнем?
— Значи сте пристигнали нощес?
— Точно така.
— Закусили ли сте?
— Още не.
— В такъв случай има едно място, което ми се струва чудесна отправна точка — заяви Мълиган. Вече слизаха от моста и навлизаха в северозападната част на града. — Това е главната улица — обясни полицаят, — а това тук е градският площад — допълни, след като прекоси главната улица и зави надясно.
Дори през зимата площадът беше внушителен, ала Шадоу знаеше, че мястото е правено, за да бъде гледано през лятото: тогава тук вероятно имаше истинско буйство от багри, от макове и перуники, от какви ли не цветя, и брезовата горичка в единия край сигурно приличаше на сребристозелено островче. Сега площадът беше безцветен, красив, както са красиви скелетите, естрадата за оркестъра беше пуста, шадраванът беше спрян за през зимата, кметството от кафяв пясъчник бе надянало бял снежен калпак.
— А това тук е „Мейбъл“ — завърши Чад Мълиган, докато спираше пред стара сграда с огромна витрина в западния край на площада.
Слезе и отвори вратата на Шадоу. Двамата наведоха глави, за да се предпазят от студа и вятъра, забързаха през тротоара и влязоха в топло заведение, което ухаеше на току-що опечен хляб, на пасти, супа
