Американски богове

студеният вятър пърлеше кожата на лицето му.

По покана на Мълиган сложи пазарските пликове отзад в полицейския автомобил и се качи отпред до него.

— И така, с какво се занимавате, господин Айнсел? — попита шефът на полицията. — Едър мъж като вас. Какъв сте по професия и ще я упражнявате ли в Лейксайд?

Сърцето на Шадоу се разтуптя, но гласът му не трепна.

— Работя при вуйчо си. Той купува и продава разни неща из цялата страна. Аз само ги пренасям, ако са тежки.

— Добре ли ви плаща?

— Роднина съм му. Знае, че няма да му искам много, пък и усвоявам занаята. Докато реша с какво всъщност искам да се занимавам.

Думите излизаха убедително и гладко като змия. В този миг Шадоу знаеше всичко за огромния Майк Айнсел и той му беше симпатичен. Майк Айнсел нямаше проблемите на Шадоу. Айнсел никога не се беше женил. Майк Айнсел никога не бе разпитван в товарен влак от господин Уд и господин Стоун. Теле-визиите не разговаряха с Майк Айнсел („Искаш ли да видиш циците на Лили?“, попита глас в главата му). Майк Айнсел не сънуваше кошмари и не бе убеден, че се задава буря.

В „Най-вкусната храна“ на Дейв Шадоу напазарува, както би пазарувал в някой супермаркет на бензиностанция: мляко, яйца, хляб, ябълки, сирене, сладки. Колкото да му се намира храна. Щеше да напазарува истински по-нататък. Докато той обикаляше, Мълиган поздравяваше ту един, ту друг и им представяше Шадоу.

— Това е Майк Айнсел, взел е празното жилище в къщата на Пилзенови. Дето е отзад — обясняваше полицаят.

Шадоу се отказа да помни имена. Само се ръкуваше с хората й се усмихваше; беше се поизпотил и се чувстваше неудобно с многото катове дрехи в топлия магазин.

Чад Мълиган го закара отсреща, в „Недвижими имоти Лейксайд“. Нямаше нужда да представят Шадоу на Миси Гънтър с нейната току-що направена и лакирана коса, тя знаеше много добре кой е. Ами да, симпатичният господин Борсън, вуйчо му Емерсън, такъв мил човек, идвал при тях кога, преди месец и половина — два, и наел жилището горе в старата къща на Пилзенови, гледката не е ли страхотна? Почакайте, миличък, да се запролети, ние сме големи късметлии, през лятото много от езерата в тази част на света жабунясват, чак да ти се догади, докато нашето езеро, да, и на Четвърти юли можеш да си пиеш вода направо от него, и господин Бирсън е платил наема за цяла година, а колкото до тойтота четири по четири, Миси Гънтър не можела да повярва, че Чад Мълиган още я помнел, и да, тя би дала всичко, за да се отърве от нея. Честно казано, се примирила, че тази година ще я даде на Хинзелман, да я използва в играта със залаганията, поне Миси да не плащала пътен данък, не че колата била за изхвърляне, съвсем не, не, била на сина й, преди той да замине да учи в Грийн Бей, един ден я боядисал морава и ха-ха, Миси Гънтър определено се надявала Майк Айнсел да обича моравия цвят, друго нямала какво да каже, и ако той не купел автомобила, тя щяла да го разбере…

Някъде по средата на тази литания шефът на полицията Мълиган се извини.

— Трябва да се връщам в участъка. Радвам се, че се запознахме Майк — каза той и премести пазарските пликове на Шадоу отзад в комбито на Миси Гънтър.

Тя го закара у тях и той видя пред къщата очукан автомобил. Наветият сняг го беше оцветил до половината в ослепително бяло, а другата половина бе боядисана в капчесто мораво, каквото трябва да си много пиян, и то често, та дори да започнеш да го харесваш.

Въпреки това автомобилът запали от първия път, радиаторът работеше, макар и да минаха десет минути, докато купето стане от непоносимо студено просто студено. През това време Миси Гънтър заведе Шадоу в своята кухня — ще прощавате, разхвърляно е, но след Коледа малките оставят играчките навсякъде, а на нея сърце не й давало да ги прибере, искал ли Шадоу пуйка, било останало малко? Добре тогава, а кафе, ей сега ще стане. Шадоу взе от перваза голямо червено автомобилче и седна, а Миси Гънтър го попита дали вече се е запознал със съседите и той си призна, че не е.

Докато кафето се вареше, беше уведомен, че в блока живеели още четирима души, навремето, когато той принадлежал на Пилзенови, те обитавали долното жилище, а другите две давали под наем, сега в техния апартамент живеели двойка младежи, господин Холц и господин Нойман, наистина били двойка в онзи смисъл; на думата и когато казвам двойка, Боже мой, господин Айнсел, тук имаме какви ли не, в гората се срещат повече от един вид дървета, макар че типове като тези обикновено се установявали в Медисън или в градовете близнаци133, но честно казано, никой не им обръщал внимание. През зимата били в Кий Уест, щели да се върнат през април, тогава Шадоу щял да се запознае с тях. Важното било, че Лейксайд е хубав град. А до господин Айнсел живеела госпожа Маргрит Олсен с малкото си момченце, симпатична жена, много симпатична, но и нейният живот не бил лек, въпреки това била страшно ми мила, работела в „Лейксайд Нюс“. Не че бил най-интересният вестник на света, но според Миси Гънтър повечето хора тук вероятно си го харесвали.

О, каза Миси, докато сипваше кафето, дано господин Айнсел видел града през лятото или в късна пролет, когато цъфтели люлякът, ябълките и черешите, според нея нямало нищо по-красиво по целия свят, нищо, което да се мери с такава прелест.

Шадоу й плати първата вноска от петстотин долара, качи се на колата, даде на заден и излезе от предния двор на улицата. Миси Гънтър почука по предното стъкло.

— Това е за вас — каза тя. — За малко да забравя. — Тя му връчи дебел плик. — Нещо като шега. Поръчахме да ги отпечатат преди няколко години. Може и да не го гледате сега.

Той й благодари и подкара внимателно към центъра на града. Пое по пътя, който обикаляше около езерото. Искаше му се да го види през пролетта, през лятото или есента — не се и съмняваше, че е много красиво.

Прибра се за десет минути.

Остави колата на улицата и се качи по външното стълбище в жилището. Разопакова покупките, подреди храната в шкафчетата и хладилника и после отвори плика, който му беше дала Миси Гънтър.

В него имаше паспорт. Синя пластмасова подвързия и вътре удостоверение, че Майкъл Айнсел (името му беше написано четливия почерк на Миси Гънтър) е жител на Лейксайд. На следващата страница имаше карта на града. Останалото беше запълнено от талони за пазаруване с намаление в местните магазини.

— Тук може и да ми хареса — каза на глас Шадоу. Погледна през заскрежения прозорец към замръзналото езеро. — Ако изобщо някога се затопли.

Някъде в два следобед на входната врата се похлопа. Шадоу упражняваше един от фокусите с монета от двайсет и пет цента: мяташе я от едната ръка в другата, целта бе да не се забелязва. Ръцете му бяха измръзнали и много непохватни и той все изпускаше монетата върху масата. Когато се почука на вратата, я изпусна отново. Отиде да отвори.

Миг на истински страх: мъжът на вратата беше с черна мас-ка, която покриваше долната половина на лицето му. Беше от маските, каквито носят по телевизията банковите обирджии или серийните убийци в долнопробен филм — за да стряскат жертвите си. Мъжът беше с ниско нахлупена черна плетена шапка. Но бе по-дребен и по-слаб от Шадоу и не личеше да е въоръжен. И беше облечен в яке на ярки шотландски карета, каквито серийните убийци обикновено не носят.

— Аш шъм, Хинхалхам — каза посетителят.

— Моля?

Мъжът смъкна маската и отдолу се показа веселото лице на Хинзелман.

— Казах „Аз съм, Хинзелман“. Да ви призная, недоумявам какво сме правели, преди да се появят тези маски. Всъщност не, помня какво правехме. Нахлупвахме си на лицето дебели плетени шапки, омотавахме се с шалове и какво ли още не. Според мен си е истинско чудо, че напоследък измислят такива неща. Може и да съм стар, но няма да роптая срещу прогреса, не.

Приключи словото си, като тикна в ръцете на Шадоу кошница, напълнена догоре с местни сирена, бутилки, буркани и няколко саламчета, които заявяваха, че били от дивеч, уловен през лятото, после влезе вътре.

— Честита Коледа — пожела гостът. И с маска, и без маска носът, ушите и бузите му бяха червени като