— Та с кого се видя? — полюбопитства Шадоу, докато вървяха през летището в Лас Вегас.
Там имаше едноръки бандити. Дори в този ранен утринен час пред тях стояха хора, които ги захранваха с монети. Шадоу се запита дали не са от ония, които изобщо не напускат летището: слизат от самолетите, отиват по пистата в сградата и там спират, хванати в клопката на въртящите се образи и на мигащите светлини, докато не пуснат и последното си петаче в игралните автомати, а после, с празни джобове, просто се обръщат и се качват на самолета за дома. Даде си сметка, че е изключил точно когато Уензди му е обяснявал кой е бил мъжът в тъмния костюм, когото са следили с таксито, и той не е чул.
— И така, с нас е — каза Уензди. — Но ще ми струва бутилка сома.
— Какво е сома?
— Напитка.
Качиха се на чартърния самолет, който беше празен, ако не се броеше триото едри предприемачи, дошли да се поохарчат с доста големи суми и бързащи да се приберат в Чикаго за началото на следващия работен ден.
Уензди се настани удобно и си поръча „Джак Даниълс“.
— Хората от моето племе виждат хората от твоето племе… — Той се поколеба. — То е като пчелите и меда. Всяка пчела прави само малка, съвсем мъничка капка мед. Трябват хиляди, може би милиони пчели, които да работят съвместно, за да ти произведат бурканчето мед, което слагаш на масата на закуска. А сега си представи, че не ядеш нищо друго освен мед. Ето как стоят нещата за моето племе… ние се храним с вяра, с молитви, с любов.
— А сома е…
— Ако продължим сравнението, сома е медовина. — Той се засмя. — Напитка. Концентрирани молитва и вяра, варени, докато се получи силна напитка.
Някъде над Небраска, докато ядяха жалката самолетна закуска, Шадоу каза:
— Жена ми.
— Мъртвата.
— Лора. Тя не иска да е мъртва. Каза ми. След като ме измъкна от ония типове във влака.
— Постъпила е като вярна съпруга. Освободила те е от плен и е убила онези, които са ти причинили болка. Трябва да я цениш много, племеннико Айнсел.
— Тя иска да е истински жива. Можем ли да го направим? Възможно ли е?
Уензди мълча толкова дълго, че Шадоу започна да се пита дали е чул въпроса и дали не е заспал с отворени очи. После заговори, като гледаше право напред:
— Знам заклинание, което лекува болка и болест и премахва скръбта от скърбящото сърце.
Знам заклинание, което лекува с допир.
Знам заклинание, което отклонява оръжието на врага. Знам друго заклинание, което те прави свободен от всяка робия и обвързаност. Пето заклинание: мога да уловя стрела в полет, без тя да ме нарани.
Думите бяха тихи, заредени с напрежение. Нямаше го само-доволния тон, нямаше я ехидната усмивка. Уензди говореше така, сякаш повтаряше думите от религиозен обред или запаме-тяваше нещо страшно и болезнено.
— Шесто: заклинания, направени, за да ме наранят, ще наранят онзи, който ги е направил.
Знам и седмо заклинание: мога само с поглед да угася огън. Осмо: ако някой ме мрази, мога да спечеля приятелството му. Девето: мога да приспя с песен вятъра и да укротя буря, докато корабът не стигне брега.
— Това са първите девет заклинания, които усвоих. Девет нощи висях на голо дърво с ребра, пронизани от върха на копие. Люшках се на студения вятър и на топлия вятър без храна, без вода, жертва, принесена от самия мен в моя прослава, и световете се разтвориха за мен.
Като десето заклинание се научих да разгонвам вещици, да ги завъртам високо в небесата, така че те да не намерят никога пътя към дома.
Единайсето: ако пея, докато бушува битка, воините излизат от нея здрави и невредими и се прибират без драскотина по родните си домове и огнища.
Знам дванайсето заклинание: видя ли обесен, мога да го сваля от бесилото, за да ни нашепва каквото помни.
Тринайсето: поръся ли главата на дете с вода, това дете няма да бъде покосено в битка.
Четиринайсето: знам имената на всички богове. На всички проклети богове до последния.
Петнайсето: имам мечта за мощ, за слава и мъдрост и мога да накарам хората да повярват в моите мечти.
Гласът му беше толкова тих, че Шадоу трябваше да напряга слух, за да го чуе през тътена на самолетния двигател.
— Знам и шестнайсето заклинание: ако ми трябва любов, мога да покоря ума и сърцето на всяка жена.
Седемнайсето: пожелая ли жена, тя няма да пожелае никога повече друг.
Знам и осемнайсето заклинание и това заклинание е най-великото, и това заклинание аз не мога да кажа на никой човек, защото тайната, която не знае никой освен теб е най-могъщата тайна, която може да съществува.
Той въздъхна, после замълча.
Шадоу усети как настръхва. Сякаш току-що беше видял как някаква врата се отваря към друго място, на много светове оттук, където на всеки кръстопът се люлеят обесените и нощем вещиците пищят високо в небето.
— Лора — беше единственото, което каза.
Уензди се обърна и впи очи във воднистосивите очи на Шадоу.
— Не мога да я съживя — каза той. — Дори не знам защо тя не е толкова мъртва, колкото би трябвало да е.
— Мисля, че го направих аз — рече Шадоу. — Аз съм виновен.
Уензди вдигна вежда.
— Когато ми показа как се прави онзи фокус, Лудия Суийни ми даде златна монета. От онова, което ми каза, разбрах, че е сбъркал монетата. Дал ми е нещо с много по-голяма сила, отколкото е смятал. Аз пък я дадох на Лора.
Уензди изсумтя, опря брадичка в гърдите си, свъси се. После се облегна назад.
— Би могло да е заради това — рече той. — Не, не мога да ти помогна. Твоя работа е, разбира се, какво ще правиш в свободното си време.
— Какво означава това? — попита Шадоу.
— Означава, че не мога да те спра да търсиш орлови камъни и птици гръмовержци. Но бих предпочел много повече да прекарваш мирно и кротко дните си в Лейксайд, далеч от погледите и, надявам се, от помислите. Когато положението стане напечено, ще имаме нужда всички да застанат на кормилото.
Докато го казваше, изглеждаше много стар и уязвим, кожата му бе почти прозрачна, а плътта отдолу се сивееше.
На Шадоу му се искаше, много му се искаше да се пресегне и да отпусне длан върху сивата ръка на Уензди. Искаше му се да му каже, че всичко ще е наред — нещо, в което не беше убеден, но което знаеше, че трябва да се каже. Някъде имаше мъже в черни влакове. Имаше дебело хлапе в лимузината, имаше ги хората в телевизията, които не им мислеха доброто. Но не докосна Уензди. Не каза нищо.
След време щеше да се пита дали е могъл да промени нещо, дали това движение е щяло да донесе нещо добро, дали е щял да предотврати поне някои от бедите, които се задаваха. Каза си, че е нямало да ги отклони. Знаеше, че не е могъл. Въпреки това след време съжаляваше, че в онзи бавен полет към дома не е
