— Сигурно трябва да си извадя читателска карта — обясни той. — Интересуват ме птиците гръмовержци.
Вярванията и преданията на коренното население на Америка бяха сместени само върху един от рафтовете в куличката като на замък. Шадоу извади няколко книги и седна на широкия като пейка перваз. За няколко минути научи, че птиците гръмовержци са грамадни митични птици, които живеели по върховете на планините, носели светкавиците и пляскали с криле, за да изгърмят гръмотевиците. Прочете още, че според някои племена тъкмо птиците гръмовержци били сътворили света. След още половин час четене не узна нищс повече и не откри в показалците на никоя от книгите да се споменава за орлови камъни.
Тъкмо прибираше върху рафта последните книги, когато усети, че някой го гледа. Че някой дребен и вглъбен наднича иззад тежките лавици. Точно когато се извърна, лицето изчезна. Той застана с гръб към момчето, сетне надзърна крадешком да види дали то още го наблюдава.
В джоба му беше монетата със Свободата. Шадоу я извади и я хвана в дясната си ръка така, че малчуганът да я вижда доб-ре. Скри я между пръстите на лявата си ръка и показа, че и двете му длани са празни, после вдигна лявата ръка към устата си и се изкашля веднъж, като пусна монетата от лявата в дяс- ната си ръка.
Момчето го наблюдаваше с широко отворени очи, после хукна някъде и след малко се върна: дърпаше Маргрит Олсен, която погледна Шадоу, без да се усмихва, подозрително, и каза:
— Здравейте, господин Айнсел. Лейън твърди, че сте му направили фокус.
— Малко жонгльорство, уважаема госпожо. Така и не съм ви благодарил за съвета как да стопля жилището. Сега е горещо като в пещ.
— Чудесно.
Леденото й изражение не бе започнало да се разтопява.
— Хубава библиотека — допълни Шадоу.
— Сградата е красива. Но на града му трябва нещо по-функционално и не толкова красиво. Ще ходите ли на разпродажбата на библиотечни книги долу?
— Не смятах да го правя.
— А не е зле да отидете. За благородна кауза е.
— На всяка цена ще се отбия.
— Отидете във вестибюла и оттам слезте долу. Радвам се, че ви видях, господин Айнсел.
— Наричайте ме Майк — подкани той.
Тя не отговори нищо, само хвана Лейън за ръка и го поведе към детския отдел.
— Но, мамо — чу Шадоу как малчуганът обяснява на майка си. — Не беше жонгълъжорство.
От стената го гледаше маслен портрет на Ейбрахам Линкълн. Шадоу слезе по стълбището от мрамор и дъб в сутерена на библиотеката и влезе през една врата в просторно помещение, запълнено с маси, отрупани с какви ли не книги, наслагани безразборно, как да е: евтини издания с меки корици и томове с твърди подвързии, белетристика и обществена литература, периодични издания и енциклопедии, всичките наслагани едни до други по масите, някои с гръбчетата напред, други на обратно.
Шадоу отиде бавно в дъното на помещението, при маса с наредени по нея стари книги с кожени подвързии; върху гръбчето на всяка с бяло беше написан каталожният номер.
— От сутринта вие сте първият, който идва насам — каза мъжът, който седеше до купчина празни кашони и чували и малък метален касов апарат. — Повечето хора взимат само трилъри, детски книжки и любовните романи на „Арлекин“, Джени Къртън, Даниел Стийл, неща от този род. — Мъжът четеше „Убийството на Роджър Акройд“ от Агата Кристи. — Всичко по масите е петдесет цента книгата или по три книги за долар.
Шадоу му благодари и продължи да разглежда. Намери екземпляр на „История“ на Херодот с опърпана кафява кожена подвързия. Сети се за екземпляра с меки корици, който беше оставил затвора. Имаше книга със заглавието „Озадачаващи фокуси за домашни увеселения“, където вероятно имаше и фокуси с монети. Той занесе двете книги при мъжа с касата.
— Вземете още една, пак ще платите един долар — обясни му той — Ако си изберете още една книга, ще ни направите услуга. Трябва да освободим рафтовете.
Шадоу се върна при старите книги в кожени подвързии. Реши да освободи библиотеката от книгата, която е най-малко вероятно да купи някой друг, и установи, че не може да избере между „Често срещани болести на пикочните пътища с илюстрации от лекар“ и „Протоколи от заседанията на общинския съвет в Лейксайд, 1872–1884 г“. Погледна илюстрациите в медицинската книга и реши, че някъде в града все има тийнейджър, който ще използва книгата, за да стряска приятелите си. Занесе „Протоколите“ на мъжа при вратата, който прибра единия долар и сложи книгите в амбалажен плик на „Най-вкусната храна“ на Дейв.
Шадоу си тръгна от библиотеката. Виждаше ясно езерото чак до другия край. Виждаше дори жилищния блок, който приличаше на куклена къща, веднага след моста. А върху леда недалеч от моста имаше мъже, четирима-петима, които тикаха тъмнозелена кола към средата на бялото езеро.
— Двайсет и трети март — каза тихо Шадоу на езерото. — От девет до девет и половина сутринта.
Запита се дали езерото и автомобилът го чуват и дали — дори и да го чуват — ще му обърнат някакво внимание. Съмняваше се.
Хапещият вятър го брулеше в лицето.
Когато се прибра, пред блока го чакаше полицаят Чад Мълиган. Щом Шадоу зърна полицейския автомобил, сърцето му заби лудешки, после обаче се поуспокои — шефът на управлението попълваше на предната седалка някакви документи.
Шадоу отиде при автомобила, както носеше книжния плик с книгите.
Мълиган смъкна прозореца и попита:
— Разпродажбата на библиотечни книги, а?
— Да.
— Преди две-три години купих цял кашон книги на Робърт Лъдлъм. Все се каня да ги прочета. Братовчед ми се кълне в тоя тип. Напоследък си мисля, че ако ме стоварят на самотен остров заедно с кашона книги на Робърт Лъдлъм, може би ще си наваксам с четенето.
— Мога ли да ви помогна с нещо, господин полицай?
— Не. Просто реших да намина и да видя как сте се настанили. Нали помните оная китайска поговорка: ако си спасил живота на някого, носиш отговорност за него. Не че миналата седмица съм ви спасил живота. Но все пак реших да проверя. Как е моравото автомобилче на Гънтърови, върви ли?
— Върви, върви, и то добре — отвърна Шадоу.
— Радвам се да го чуя.
— В библиотеката видях съседката — допълни Шадоу. — Госпожа Олсен. Чудех се дали…
— Какво я е халосало по главата ли?
— Ако предпочитате, може да се каже и така.
— Дълго е за разправяне. Искате ли да се повозим, ще ви разкажа.
Шадоу се позамисли, после каза:
— Защо не.
Седна до полицая. Мълиган подкара към северния край на града. После угаси фаровете и спря на банкета.
— Дарън Олсен се запознал с Мардж в Университета на Уисконсин и я доведе в Лейксайд. Завършила е журналистика. Той учеше… да го вземат мътните, какво ли… точно така, хотелиерство, нещо от този род. Когато пристигнаха, направо не можехме да повярваме на очите си. Беше преди колко, преди тринайсет- четиринайсет години. Мардж беше толкова красива… с тази черна коса… — Мълиган замълча. — Дарън беше управител на мотел „Америка“ в Камдън, на трийсетина километра западно оттук. Но явно никой не искаше да спира в Камдън и накрая затвориха мотела. Имаха с Мардж две момчета. По онова време Санди беше на единайсет години. Малкият… казваше се Лейън, нали? Та малкият си беше още пеленаче. Дарън Олсен не беше от най-смелите. В гимназията беше добър на американски футбол, но това бе последното, с което някога е блестял. Така и не се престраши да каже на Мардж, че си е изгубил работата. Месец, може
