би два, рано всяка сутрин се качваше на колата и се прибираше късно вечерта, все се оплакваше какъв тежък ден е имал в мотела.
— А какво е правел? — попита Шадоу.
— Хм. И аз не знам със сигурност. Предполагам, че е ходел в Айрънуд, може би в Грийн Бей. Сигурно си е търсел работа. Много скоро се пропи, отцепваше се до козирката, няма да се учудя и ако от дъжд на вятър се е срещал с някое работещо момиче, колкото да получи мимолетно удоволствие. Не е изключено и да е играл комар. Знам със сигурност само, че за два месеца и половина опразни общата семейна сметка. Беше въпрос на време Марджи да разбере… Падна ли ми сега в ръчичките!
Той изкара рязко колата на пътя, наду сирената, включи буркана и уплаши до смърт някакъв човечец в автомобил с регистрационни номера на Айова, който тъкмо се бе спуснал от хълма със сто и десет километра в час.
След като нарушителят айовец беше глобен, Мълиган отново се върна към разказа си.
— Докъде бях стигнал? А, да. И така, Марджи го изритва и подава молба за развод, който се превърна в ожесточена съдебна битка. Нали в „Пипъл“ описват така разводите? Ожесточена съдебна битка. Присъдиха децата на нея. Дарън получи правото да ги вижда от време на време и почти нищо друго. Тогава Лейън си беше съвсем невръстен. Санди бе по-голям, добро дете, от момчетата, които боготворят бащите си. Не даваше на Марджи и дума да издума срещу Дарън. Загубиха къщата — имаха хубав дом на Даниълс Роуд. Тя се премести в блока. Дарън напусна града. Връщаше се веднъж на половин година, колкото да създава неприятности. Това продължи няколко години. Идваше си, харчеше щедро за децата, разплакваше Марджи. Повечето от нас искахме той да не се връща повече. След като се пенсионираха, майка му и баща му се преместиха във Флорида, твърдяха, че няма да преживеят още една зима в Уисконсин. И така, миналата година Дарън се върна, каза, че искал да заведе момчетата във Флорида за Коледа. Марджи не искаше и да чуе, каза му да си обира крушите и да не й се мярка пред очите. Нещата загрубяха, наложи се в един момент да отида там. Битов скандал. Когато пристигнах, Дарън стоеше в предния двор и крещеше какви ли не обиди, момчетата едвам се държаха, Марджи плачеше. Казах му, че ако продължава така, ще прекара нощта в участъка. По едно време ми се стори, че ще ме удари, но беше достатъчно трезвен, за да ми посегне. Закарах го на паркинга за каравани южно от града, казах му да се стегне. Че е наранил достатъчно Марджи… На другия ден той напусна града. След половин месец Санди изчезна. Не се качил на училищния автобус. Казал на най-добрия си приятел, че скоро ще се види с баща си и той ще му направи страхотен подарък в замяна на това, че не е прекарал Коледата във Флорида. Оттогава не го е виждал никой. Най- строги са присъдите за отвличане на деца, извършено от родители без родителски права. Но е трудно да намериш дете, което не иска да бъде намирано, нали разбирате?
Шадоу потвърди, че разбира. Беше разбрал и още нещо. Чад Мълиган беше влюбен в Маргрит Олсен. Запита се дали полицаят се досеща колко очевидно е това.
Мълиган пак излезе със запален буркан на пътя и спря някакви тийнейджъри, които караха със стотина километра в час. Но тях не ги глоби, „само ги посплашил“.
Вечерта Шадоу седеше до масата в кухнята и се опитваше да разбере как да превърне сребърна монета от един долар в монета от един цент. Беше номер, който беше открил в „Озадачаващи фокуси за домашни забавления“, но обяснението беше вбесяващо и мъгляво и не му помагаше с нищо. Едва ли не през изречение се срещаха изрази от рода на „после скрийте монетата по обичайния начин“. Какво в този случай означаваше „по обичайния начин“, недоумяваше той. Да я скриеш между пръстите си? Да я пуснеш в ръкава си? Да изкрещиш: „Мале, вижте! Пума!“, и докато вниманието на публиката е насочено другаде, да пуснеш монетата в страничния си джоб?
Той метна във въздуха сребърната монета, хвана я, като припомни луната и жената, която му я бе дала, после опита да направи фокуса. Явно не се получаваше. Шадоу влезе в банята и опита пред огледалото колкото да се убеди, че е прав. Както беше обяснен, фокусът просто не се получаваше. Шадоу въздъхна, пусна монетите в джоба си и седна на канапето. Заметна с евтиното одеяло краката си и разгърна „Протоколи от заседанията на Общинския съвет в Лейксайд, 1872–1884 г.“. Шрифтът в двете колони беше толкова ситен, че почти не се четеше.
Шадоу разлисти книгата, като се взираше в репродукциите на снимките от онова време, в множеството превъплъщения на Общинския съвет в Лейксайд: дълги бакенбарди, глинени лули, опърпани бомбета, лъснати бомбета, носени заедно с лица, много от които изглеждаха странно познати. Шадоу не се изненада да види, че възпълният секретар на Общинския съвет през 1882 година се е казвал Патрик Мълиган: ако човек го обръснеше и го накараше да отслабне с десетина килограма, щеше да се превърне в мъртъв двойник на Чад Мълиган, който сигурно му се падаше какъв?… Праправнук? Запита се дали на някоя от фотографиите е и дядото на Хинзелман, но както личеше, от него явно не бе ставало общински съветник. На Шадоу му се стори, че докато е отгръщал от снимка на снимка, някъде в текста е мернал името, но когато започна да прелиства отзад напред, не го откри, а от ситния шрифт го заболяха очите.
Остави книгата върху гърдите си и усети, че главата му клюма. Беше глупаво да заспива на канапето, отсъди той трезво. Спалнята беше само на няколко крачки. От друга страна, и спалнята, и леглото пак щяха да си бъдат там и след пет минути, пък и той нямаше да заспива, само щеше да затвори за малко очи…
