монетите в едноръките бандити. Може и да се хвалят с вечерите, когато са печелели, с парите, които са взели от казиното, но всъщност най-скъпи са им миговете, когато са загубили. Това е своеобразно жертвоприношение.
В казината парите се леят на несекващ зелен и сребърен поток, текат от ръка на ръка, от комарджия към крупие, от крупие към касиер, от касиер към управител, от управител към охрана и накрая се озовават в светая светих, в най-вътрешното светилище, в Стаята за броене. Именно тук, в стаята за броене на това казино, идваш, за да си починеш, тук, където банкнотите биват редени, трупани на пачки, описвани, тук, в пространство, което лека-полека става излишно, защото все повече от парите, които текат през казиното, са въображаеми: електрическа верига от включване и изключване, верига, която протича по телефонните линии.
В стаята за броене заварваш трима мъже, те броят парите под стъкления вторачен поглед на камери, които мъжете виждат, и под фасетните очи на мъничките камери, които не виждат. За една смяна всеки от мъжете преброява повече пари, отколкото ще види върху фиша си със заплатата за цял живот. Когато спи, всеки от мъжете сънува, че брои пари, сънува пачки и бандероли, с които прихваща пачките, числа, които неминуемо стават все по-големи, които биват подреждани и после се губят. Най-малко по веднъж в седмицата всеки от тримата напразно се пита как да излъже охранителните сис-теми на казиното и да се измъкне с колкото може да носи пари и волю-неволю всеки анализира мечтата си и установява, че тя е неосъществима, затова се примирява с твърдата заплата и избягва призраците близнаци на затвора и на общия гроб.
Тук, в светая светих, освен тримата мъже, които броят парите, и охранителите, които ги наблюдават, които донасят парите и после пак ги отнасят, има още един човек. Графитеносивият му костюм е безупречен, косата му е тъмна, той е гладко избръснат, а лицето и поведението му са във всяко отношение забравими. Никой от останалите не е и забелязал, че той присъства, а и да го е забелязал, го е забравил веднага.
В края на смяната вратите се отварят и мъжът в графитеносивия костюм излиза от помещението и тръгва заедно с хората от охраната по коридорите, краката им стъпват безшумно по килимите с монограми. Прибрани в сейфове, парите се откарват с колички на вътрешна рампа, където ги товарят в бронирана кола. После вратите се отварят и бронираната кола поема по ранните улици на Лас Вегас, а мъжът в графите-носивия костюм минава незабелязано през вратата и скача от рампата на тротоара. Дори не се обръща да види имитацията на Ню Йорк отляво.
Лас Вегас се е превърнал в град на мечтите като от детска книжка с картинки: тук замък като от приказките, там пирамида с два сфинкса отстрани, която изстрелва в мрака лъч бяла светлина като от приземяващо се НЛО, навсякъде неонови оракули и гънещи се екрани, които предричат щастие и късмет, рекламират певци, комедианти и фокусници от града или на път към него, и светлини, които непрекъснато мигат, викат и зоват. На кръгъл час изригва вулкан, целият в светлини и пламъци. На кръгъл час пиратски кораб потопява търговски. Мъжът в графитеносивия костюм ситни напето по тротоара и усеща как парите се леят из града. През лятото улиците са нажежени и в задушната жега всеки магазин, който мъжът подминава, бълва през вратите зимен климатичен мраз, от който потта по лицето му се вледенява. Сега, през пустинната зима, мъжът усеща приятен сух студ. В съзнанието му потокът на парите чертае красива дантела, триизмерна плетеница от светлина и движение. Онова, което го привлича в пустинния град, са скоростта на движението, начинът, по който парите се прехвърлят от място на място и от ръка на ръка: това за него е устрем, шемет, който го примамва към улицата, сякаш е пристрастен.
По улицата бавно го следва такси, което внимава да не се приближава много. Мъжът не го забелязва, не му и хрумва да го забележи, самият той толкова рядко е забележим, че му се струва немислимо някой да го следи.
Четири след полунощ е и мъжът усеща, че му се иска да отиде в хотел и казино, които са излезли от мода преди трийсет години и които ще работят до утре или още половин година и после ще бъдат взривени и съборени, та на тяхно място да се построи дворец на насладите, а сетне ще бъдат забравени завинаги. Никой не познава мъжа, никой не го помни, барът във фоайето е занемарен и тих, въздухът се синее от застоял цигарен дим, а в стая някъде горе някой е готов да заложи на покер няколко милиона долара. Мъжът в графитеносивия костюм сяда в бара няколко етажа по-долу, келнерката не му обръща внимание. Почти на подсъзнателно равнище се чува запис на „Защо той не си ти?“ Петима имитатори на Елвис Пресли, всеки в костюм с различен цвят, гледат по телевизора над барплота късно повторение на среща по американски футбол.
На масата на човека в графитеносивия костюм сяда едър мъж в светлосив костюм и макар да не забелязва мъжа в графитеносивия костюм, сервитьорката, която е прекалено слаба, за да е хубава, и очевидно е анорексична, за да работи в „Луксор“ или „Тропикана“, и която брои минутите до края на смяната, идва право при втория мъж и му се усмихва. И той я озарява с широка усмивка.
— Тази вечер изглеждаш страхотно, миличка, радост си за клетите ми стари очи — казва мъжът и надушила тлъст бак-шиш, келнерката грейва в усмивка.
Мъжът в светлосивия костюм поръчва за себе си „Джак Даниълс“ и „Лафроейг“134 с вода за мъжа в тъмния костюм, който седи до него.
— Знаеш ли — казва мъжът в светлосивия костюм, когато питието му пристига, — най- красивият стих в историята на тази проклета страна е изречен през 1853 година в Батън Руж от Бил Джоунс, по прякор Канадата, докато го ограбвали най-безочливо на нагласена игра на фараон. Джордж Дивъл, който като Бил Канадата не се свенял да мами новаците, го дръпнал настрани и го попитал толкова ли не вижда, че играта е нагла-сена. А Бил Канадата въздъхнал, вдигнал рамене и рекъл: „Знам. Но това е единствената игра, която се играе в града“. И си продължил играта.
В мъжа в светлосивия костюм недоверчиво се впиват тъмни очи. Мъжът в графитеносивия костюм казва нещо в отговор. Мъжът в светлия костюм, който е с прошарена червеникава брада, клати глава.
— Виж какво — казва той. — Съжалявам, че се получи така в Уисконсин. Но нали ви измъкнах всички невредими? Никой не пострада.
Мъжът в тъмния костюм отпива от „Лафроейга“ с вода и се наслаждава на тинестия вкус, на уискито с мирис на тяло, стояло в мочурище. После задава въпрос.
— Не знам. Всичко става по-бързо, отколкото очаквах. Всички са взели на мушка хлапака, когото наех да ми помага, той е отвън, чака в таксито. Още ли си с нас?
Мъжът в тъмния костюм отговаря. Брадатият клати глава.
— Никой не я е виждал от двеста години. И да не е мъртва, е излязла от играта.
Казва се още нещо.
— Виж какво — заявява брадатият, след като изпива на един дъх бърбъна. — Ако застанеш на наша страна и бъдеш на разположение, когато ни потрябваш, ще се погрижа за теб. Какво искаш? Сома135? Имаш от мен цяла бутилка сома. Истинска.
Мъжът в тъмния костюм гледа. После кима без желание и отбелязва нещо.
— Разбира се, че съм — отвръща брадатият и се усмихва с усмивка като нож. — Ти какво очакваш? Но го погледни от този ъгъл: това е единствената игра, която се играе в града.
Протяга ръка като лапа и стиска ръката с добре поддържани нокти на другия мъж. После си тръгва.
Кльощавата келнерка идва озадачена: на масата в ъгъла сега има само един мъж, мъж с тъмна коса и графитеносив костюм.
— Всичко наред ли е? — пита тя. — Приятелят ви ще се върне ли?
Мъжът с тъмната коса въздиша и обяснява, че приятелят му няма да се връща, значи тя няма да си получи парите за времето, което е отделила, и старанието, което е проявила. После мъжът забелязва обидата в очите й и се смилява над нея: оглежда златните нишки в главата си, взира се в канавата, следва парите, докато открива възел, и казва на келнерката, че ако в шест сутринта, половин час след края на смяната, бъде пред „Трежър Айланд“136, ще срещне
