Жената го огледа от глава до пети, после по крайчетата на устните й се мярна бледо подобие на усмивка и тя каза:

— Ами влезте. Ако не го направите, и тук няма да има топлина.

Той прекрачи прага на жилището. Целият под беше осеян с многоцветни пластмасови играчки. До стената имаше купчинки разкъсана хартия от коледни подаръци. На няколко сантиметра от телевизора седеше момченце и гледаше на видеото „Херкулес“ на „Дисни“, рисуван сатир, който обикаляше тежко по екрана и подвикваше. Шадоу застана с гръб към телевизора.

— И така — каза жената. — Трябва да направите следното. Първо облепете прозорците, можете да купите найлони от „Хе-нингс“. Залепете ги за черчеветата, после, ако не ви мързи, прокарайте по лепенките сешоара, така няма да паднат цяла зима. И топлината няма да излиза през прозорците. После си купувате една-две електрически печки. Парното в сградата е старо, не може да се справи с големия студ. Напоследък зимите са меки, сигурно трябва да сме благодарни. — Тя протегна ръка. — Маргрит Олсен.

— Радвам се да се запознаем — отвърна Шадоу. Свали си ръкавицата и се ръкува с жената. — Винаги съм мислел, госпожо, че всички Олсенови са по-руси от вас.

— Бившият ми съпруг наистина беше рус. Розов и рус. И пистолет да опреш в челото му, не можеше да хване тен.

— Миси Гънтър ми каза, че сте журналистка в местния вестник.

— Миси Гънтър казва всичко на всички. След като си имаме нея, не виждам защо изобщо ни е местен вестник. — Тя кимна. — Да, правя репортажи, но новините се пишат най-често от главния редактор. Аз отговарям за колонката на природолюбителя, за колонката на градинаря, всяка неделя за колонката с мнения на читатели и за светската хроника, където с вцепеняващи ума подробности разказвам кой с кой е вечерял на двайсетина километра наоколо. Или беше с кого?

— С кого — потвърди Шадоу още преди да се е усетил. — Винителен падеж.

Тя го погледна с черните си очи и за миг Шадоу изпита чувството, че вече е изживявал това. „Бил съм тук и преди — помисли си той. — Не, просто тази жена ми прилича на някого“.

— Та значи така си топлите жилището — рече тя.

— Благодаря ви — отговори Шадоу. — Когато стане топло, заповядайте с малкия.

— Казва се Лейън — обясни жената. — Радвам се, че се запознахме, господин… Извинявайте…

— Айнсел — уточни Шадоу. — Майк Айнсел.

— И какво име е това Айнсел? — попита тя. Шадоу нямаше представа.

— Моето име — рече той. — Опасявам се, че родовата история не ме е интересувала никога.

— Може би норвежко? — взе да налучква жената.

— Никога не сме били близки — отговори той. После се сети за вуйчо си Емерсън Борсън и добави: — Поне с роднините на баща ми.

Когато господин Уензди пристигна, Шадоу вече беше облепил всички прозорци и беше включил една електрическа печка в хола и една — в спалнята отзад. Всъщност бе станало уютно.

— Какво, да го вземат мътните, е това мораво лайно, което караш? — попита Уензди, вместо да поздрави.

— А ти си дошъл с бялото ми лайно — отвърна Шадоу. — Къде е то, между другото?

— Спазарих го в Дулут — рече Уензди. — Човек трябва да е нащрек. Не се безпокой, щом приключим, ще си получиш дела.

— Какво търся тук? — попита Шадоу. — Имам предвид Лейксайд. Не света изобщо.

Уензди се усмихна със своята си усмивка, онази, при която на Шадоу му идеше да го удари.

— Живееш тук, защото това е последното място, където ще дойдат да те търсят. Тук мога да те държа далеч от чужди погледи.

— Чии погледи имаш предвид, на лошите ли?

— Именно. Опасявам се, че сега Къщата върху скалата е извън обсега ни. Трудничко е, но ще се справим. Сега само се разтъпкваме и развяваме знамето, въртим се на едно място и се разхождаме, докато започнат бойните действия — малко по-късно, отколкото очаквахме всички. Според мен противниците ни ще изчакат до пролетта. Дотогава няма да се случи нищо съществено.

— Как така?

— Те може и да си приказват за микромилисекунди, за виртуални светове, за изместване в парадигмата и за какво ли още не, но пак обитават тази планета и са подвластни на годишните времена. Сега са мъртвите месеци. Победа през тези месеци е мъртва победа.

— Нямам представа за какво говориш — рече Шадоу. Това не бе съвсем вярно. Той имаше някаква бегла представа и се надяваше да греши.

— Зимата ще е тежка и ние с теб ще оползотворим времето възможно най-разумно. Ще свикаме войската и ще изберем театъра на бойните действия. — Добре — съгласи се Шадоу.

Знаеше, че Уензди му казва истината или част от нея. Задаваше се война. Не, всъщност не: войната вече беше започнала. Задаваше се битката.

— Лудия Суийни ми каза, че онази, първата вечер, когато се запознахме, е работел за теб. Каза го, преди да умре.

— Нима ще взема на работа човек, който не може да се справи с един слабак в кръчмарско сбиване? Но не се притеснявай, ти оправда десетократно вярата ми в теб. Ходил ли си някога в Лас Вегас?

— Лас Вегас в щата Невада ли?

— Същият.

— Не.

— Довечера излитаме за там от Медисън с чартърен полет за тузари комарджии. Убедих ги, че сме достойни да пътуваме с тях.

— Не ти ли писва някога да лъжеш? — попита Шадоу. Каза го без злост, от любопитство.

— Изобщо не. Пък и е вярно. Играем на възможно най-големия залог. Не би трябвало да ни отнеме повече от два часа, за да стигнем до Медисън, пътищата са разчистени. Заключи вратата и изключи печките. Ще е ужасно, ако подпалиш къщата.

— С кого ще се видим в Лас Вегас? Уензди му обясни.

Шадоу изключи печките, сложи в сака малко дрехи, после се извърна отново към Уензди и рече:

— Виж какво, чувствам се като глупак. Знам, току-що ми каза с кого ще се видим, но нещо ме прихваща. Нещо като мозъчна пръдня. Забравих. Я повтори с кого.

Уензди му повтори.

Този пък Шадоу почти запомни името. То бе на върха на съзнанието му. Помисли си, че трябва да внимава повече, когато Уензди му обяснява. И пак забрави името.

— Кой ще кара? — попита Шадоу.

— Ти — отговори той.

Излязоха от къщата, спуснаха се по дървеното стълбище и отидоха по заледената пътека до мястото, където беше спрян черен автомобил марка „Линкълн“.

Шадоу го подкара.

Щом влезеш в някое казино, от всички страни те обсаждат с покани — покани, които, за да ги отклониш, трябва да си от камък, без сърце и разум и странно лишен от сребролюбие. Чуйте: картечното дрънчене на сребърните монети, които се си-пят и се търкалят в процепите на едноръките бандити, а оттам преливат и падат по килимите с монограми, е изместено от оглушителния като сирена вой, от тропота и хора на игралните автомати, звуци, погълнати от огромното помещение и приглушени до вдъхващи спокойствие гласове, когато стигнеш при масите за карти, и далечните шумове се чуват само колкото адреналинът да продължи да тече в жилите на комарджиите.

Казината си имат тайна, тайна, която пазят и ценят високо, най-святата от всичките им тайни. Повечето хора не играят комар, за да спечелят пари, макар че точно това се рекламира, продава се, твърди се, точно за това са мечтите. Но то не е нищо друго освен лесната лъжа, която ни вкарва през огромните, винаги отворени гостоприемни врати.

Тайната е следната: хората играят комар, за да губят пари. Идват в казината заради мига, когато се чувстват живи, за да яхнат въртящото се колело, да обърнат картите и да се изгубят заедно с

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату