Жената го огледа от глава до пети, после по крайчетата на устните й се мярна бледо подобие на усмивка и тя каза:
— Ами влезте. Ако не го направите, и тук няма да има топлина.
Той прекрачи прага на жилището. Целият под беше осеян с многоцветни пластмасови играчки. До стената имаше купчинки разкъсана хартия от коледни подаръци. На няколко сантиметра от телевизора седеше момченце и гледаше на видеото „Херкулес“ на „Дисни“, рисуван сатир, който обикаляше тежко по екрана и подвикваше. Шадоу застана с гръб към телевизора.
— И така — каза жената. — Трябва да направите следното. Първо облепете прозорците, можете да купите найлони от „Хе-нингс“. Залепете ги за черчеветата, после, ако не ви мързи, прокарайте по лепенките сешоара, така няма да паднат цяла зима. И топлината няма да излиза през прозорците. После си купувате една-две електрически печки. Парното в сградата е старо, не може да се справи с големия студ. Напоследък зимите са меки, сигурно трябва да сме благодарни. — Тя протегна ръка. — Маргрит Олсен.
— Радвам се да се запознаем — отвърна Шадоу. Свали си ръкавицата и се ръкува с жената. — Винаги съм мислел, госпожо, че всички Олсенови са по-руси от вас.
— Бившият ми съпруг наистина беше рус. Розов и рус. И пистолет да опреш в челото му, не можеше да хване тен.
— Миси Гънтър ми каза, че сте журналистка в местния вестник.
— Миси Гънтър казва всичко на всички. След като си имаме нея, не виждам защо изобщо ни е местен вестник. — Тя кимна. — Да, правя репортажи, но новините се пишат най-често от главния редактор. Аз отговарям за колонката на природолюбителя, за колонката на градинаря, всяка неделя за колонката с мнения на читатели и за светската хроника, където с вцепеняващи ума подробности разказвам кой с кой е вечерял на двайсетина километра наоколо. Или беше с кого?
— С кого — потвърди Шадоу още преди да се е усетил. — Винителен падеж.
Тя го погледна с черните си очи и за миг Шадоу изпита чувството, че вече е изживявал това. „Бил съм тук и преди — помисли си той. — Не, просто тази жена ми прилича на някого“.
— Та значи така си топлите жилището — рече тя.
— Благодаря ви — отговори Шадоу. — Когато стане топло, заповядайте с малкия.
— Казва се Лейън — обясни жената. — Радвам се, че се запознахме, господин… Извинявайте…
— Айнсел — уточни Шадоу. — Майк Айнсел.
— И какво име е това Айнсел? — попита тя. Шадоу нямаше представа.
— Моето име — рече той. — Опасявам се, че родовата история не ме е интересувала никога.
— Може би норвежко? — взе да налучква жената.
— Никога не сме били близки — отговори той. После се сети за вуйчо си Емерсън Борсън и добави: — Поне с роднините на баща ми.
Когато господин Уензди пристигна, Шадоу вече беше облепил всички прозорци и беше включил една електрическа печка в хола и една — в спалнята отзад. Всъщност бе станало уютно.
— Какво, да го вземат мътните, е това мораво лайно, което караш? — попита Уензди, вместо да поздрави.
— А ти си дошъл с бялото ми лайно — отвърна Шадоу. — Къде е то, между другото?
— Спазарих го в Дулут — рече Уензди. — Човек трябва да е нащрек. Не се безпокой, щом приключим, ще си получиш дела.
— Какво търся тук? — попита Шадоу. — Имам предвид Лейксайд. Не света изобщо.
Уензди се усмихна със своята си усмивка, онази, при която на Шадоу му идеше да го удари.
— Живееш тук, защото това е последното място, където ще дойдат да те търсят. Тук мога да те държа далеч от чужди погледи.
— Чии погледи имаш предвид, на лошите ли?
— Именно. Опасявам се, че сега Къщата върху скалата е извън обсега ни. Трудничко е, но ще се справим. Сега само се разтъпкваме и развяваме знамето, въртим се на едно място и се разхождаме, докато започнат бойните действия — малко по-късно, отколкото очаквахме всички. Според мен противниците ни ще изчакат до пролетта. Дотогава няма да се случи нищо съществено.
— Как така?
— Те може и да си приказват за микромилисекунди, за виртуални светове, за изместване в парадигмата и за какво ли още не, но пак обитават тази планета и са подвластни на годишните времена. Сега са мъртвите месеци. Победа през тези месеци е мъртва победа.
— Нямам представа за какво говориш — рече Шадоу. Това не бе съвсем вярно. Той имаше някаква бегла представа и се надяваше да греши.
— Зимата ще е тежка и ние с теб ще оползотворим времето възможно най-разумно. Ще свикаме войската и ще изберем театъра на бойните действия. — Добре — съгласи се Шадоу.
Знаеше, че Уензди му казва истината или част от нея. Задаваше се война. Не, всъщност не: войната вече беше започнала. Задаваше се битката.
— Лудия Суийни ми каза, че онази, първата вечер, когато се запознахме, е работел за теб. Каза го, преди да умре.
— Нима ще взема на работа човек, който не може да се справи с един слабак в кръчмарско сбиване? Но не се притеснявай, ти оправда десетократно вярата ми в теб. Ходил ли си някога в Лас Вегас?
— Лас Вегас в щата Невада ли?
— Същият.
— Не.
— Довечера излитаме за там от Медисън с чартърен полет за тузари комарджии. Убедих ги, че сме достойни да пътуваме с тях.
— Не ти ли писва някога да лъжеш? — попита Шадоу. Каза го без злост, от любопитство.
— Изобщо не. Пък и е вярно. Играем на възможно най-големия залог. Не би трябвало да ни отнеме повече от два часа, за да стигнем до Медисън, пътищата са разчистени. Заключи вратата и изключи печките. Ще е ужасно, ако подпалиш къщата.
— С кого ще се видим в Лас Вегас? Уензди му обясни.
Шадоу изключи печките, сложи в сака малко дрехи, после се извърна отново към Уензди и рече:
— Виж какво, чувствам се като глупак. Знам, току-що ми каза с кого ще се видим, но нещо ме прихваща. Нещо като мозъчна пръдня. Забравих. Я повтори с кого.
Уензди му повтори.
Този пък Шадоу почти запомни името. То бе на върха на съзнанието му. Помисли си, че трябва да внимава повече, когато Уензди му обяснява. И пак забрави името.
— Кой ще кара? — попита Шадоу.
— Ти — отговори той.
Излязоха от къщата, спуснаха се по дървеното стълбище и отидоха по заледената пътека до мястото, където беше спрян черен автомобил марка „Линкълн“.
Шадоу го подкара.
