и бекон.
Беше почти празно. Мълиган седна на една маса, Шадоу се разположи срещу него. Подозираше, че полицаят прави всичко това, за да види що за птица е новопристигналият. Но можеше и да е такъв, какъвто изглеждаше: приятелски настроен, отзивчив, добряк.
При тях със забързана крачка дойде жена, която бе не дебела, а
— Здрасти, Чад — поздрави тя. — Пийнете по едно какао, докато избирате.
Връчи им два ламинирани листа с менюто.
— Но без сметана — съгласи се той. — Мейбъл ме познава прекалено добре — рече полицаят на Шадоу. — Вие, приятелю, какво ще си поръчате?
— И аз не бих отказал едно какао с мляко — отговори Шадоу. — Но на мен ми сложете от битата сметана.
— Чудесно — каза Мейбъл. — Живейте опасно, драги. Няма ли да ме запознаеш, Чад? Този младеж нов полицай ли е?
— Засега не — отговори Чад Мълиган и белите му зъби блеснаха. — Това е Майк Айнсел. Пристигнал е нощес. А сега нали ще ме извините.
Стана, отиде в дъното на помещението и влезе през врата с табела „ПОЙНТЕРИ“. На другата пишеше „СЕТЕРИ“.
— Значи вие сте новият човек в жилището на Нортридж Роуд. Там преди живееха Пилзенови. А, да, сещам се
— Ще закуся — отвърна Шадоу. — Какво ще ми препоръчате.
— Всичко — каза Мейбъл. — Сама го правя. Но това е най-южната и най-източната точка от полуострова, където можете да хапнете пирожки, а те са наистина вкусни. Ще ви стоплят и ще ви заситят. Моят специалитет.
Шадоу нямаше представа какво е това „пирожка“, но си поръча една и след няколко мига Мейбъл се върна с чиния, която имаше нещо като топка от тесто. Беше сложено върху хартиена салфетка. Шадоу го взе заедно със салфетката и отхапа: беше топло, с пълнеж от месо, картофи, моркови и кромид.
— За пръв път ям пирожки — каза той. — Наистина е много вкусно. — Правим ги само на полуострова — обясни съдържателката. — Трябва да стигнете поне в Айрънуд, за да ги намерите. Донесли са ги мъжете от Корнуол, които навремето дошли тук, за да работят в рудниците.
— На полуострова ли?
— Да, горният край на полуострова. Малка част от Мичиган, пада се на североизток.
Шефът на полицейския участък се върна, надигна какаото и сръбна шумно.
— Какво правиш, Мейбъл, насилваш този симпатичен младеж да ти яде пирожките ли? — попита той.
— Вкусна е — каза Шадоу.
И наистина си беше така: сочна вкуснотия в топло тесто.
— Отиват право в стомаха — рече Чад Мълиган и се потупа по шкембето. — Предупреждавам ви. Добре. И така, търсите кола.
Без канадката беше длъгнест, с кръгло шкембенце. Изглеждаше уморен и оправен, приличаше повече на инженер, отколкото на полицай.
Шадоу кимна с пълна уста.
— Добре тогава. Звъннах тук-там. Джъстин Либовиц си продава джипа, иска му четири хиляди долара, ще склони и на три. Семейство Гънтър са обявили за продан тойотата си четири по четири — голяма грозотия — преди цели осем месеца и сега вече сигурно ще ви платят, само и само да я махнете от двора им. Ако нямате нищо против автомобилът да е грозен, ще го вземете много изгодно. Звъннах от телефона в мъжката тоалетна, оставих съобщение на Миси Гънтър в „Недвижими имоти Лейксайд“, тя още не беше отишла на работа, сигурно е на фризьор при Шейла.
Шадоу продължи да яде пирожката, която си оставаше все така вкусна. Беше удивително засищаща. „Храна, която се лепи по ребрата ти — казваше навремето майка му. — Лепи ти се отстрани“.
— И така — подхвана пак шефът на полицейския участък Чад Мълиган, докато бършеше пяната от какаото от устните си. — Предлагам следващата ни спирка да е магазинът „Всичко за дома и фермата“, за да ви купим истински зимни дрехи после ще се отбием в „Най-вкусната храна“ на Дейв, за да напълните хладилника, след това ще ви хвърля до „Недвижими имоти Лейксайд“. Ако броите веднага хиляда долара за колата, ще ви я продадат още сега, ако ли не, ще ви я дадат на изплащане за четири месеца, по петстотин долара на месец. Както казах, автомобилът е много грозен, но ако онова хлапе не го беше боядисало в мораво, щеше да си струва десетина хиляди, надежден е и мен ако питате, ви трябва именно такъв, за да презимувате тук.
— Много мило от ваша страна — каза Шадоу. — Но не трябва ли да хващате престъпници, вместо да помагате на новопристигнали? Не че се оплаквам.
— Всички му го казваме — прихна Мейбъл.
Мълиган сви рамене и каза непринудено:
— Градът ни е добър. Нямаме големи неприятности. Е, все ще се намери някой, който да превиши скоростта, което не е лошо, защото именно от глобите ми идва заплатата. В петък и в събота вечер се случва някой да се напие и да си набие жената или мъжа, повярвайте, среща се и второто. Мъже и жени. Иначе е спокойно. Викат ме, ако някой си е забравил ключовете в автомобила. Заради лаещи кучета. Веднъж годишно спипват един-двама гимназисти да пушат трева зад евтините трибуни. Най-голямото закононарушение, с което сме се занимавали през последните пет години, беше, когато Дан Шварц се напи и започна да стреля по собствената си каравана, после хукна да бяга по главната улица с инвалидната количка, като размахваше проклетата пушка и се заканваше, че щял да застреля на място всеки, който се опита да му попречи да излезе на между-щатската магистрала. Ако не ме лъже паметта, беше тръгнал към Вашингтон, за да теглел куршума на президента. Още ме избива на смях, когато се сетя как се беше отправил към магис-тралата с инвалидната количка — отзад имаше стикер: „Я, непълнолетен престъпник чука вашата най-добра ученичка“ — Помниш ли, Мейбъл?
Тя кимна намусена. На нея явно не й се струваше чак толкова смешно, както на Мълиган.
— И какво направихте? — попита Шадоу.
— Разговарях с него. Даде ми пушката. Преспа в предварителния арест. Свястно момче е, просто се беше напил и беше нещо разстроен.
Шадоу плати закуската и двете чаши какао с мляко — въпреки не особено убедителните възражения на Чад Мълиган. „Всичко за дома и фермата“ се помещаваше в сграда с размерите на склад в южния край на града и вътре се продаваше всичко, като се почне от трактори и се стигне до играчки (играчките заедно с коледната украса вече бяха преоценени). Магазинът гъмжеше от следколедни пазаруващи. Шадоу позна по-малкото от момичетата, които бяха седели пред него в автобуса. Вървеше бавно след майка си и баща си. Шадоу му махна и то му отвърна с колеблива синьоластична усмивка. Той се запита как ли ще изглежда след десет години.
Вероятно щеше да е хубаво като младата касиерка, която провери покупките с тракащата като пистолет машинка в ръката си — Шадоу не се и съмняваше, че тя ще засече и трактор, ако някой се опита да го изкара, без да е платил.
— Десет чифта наполеонки? — попита момичето. — Запасявате се, а?
Приличаше на изгряваща кинозвезда.
Шадоу отново се почувства четиринайсетгодишен, глупав, с вързан език. Не каза нищо, докато касиерката проверяваше подплатените ботуши, ръкавиците, пуловерите и пухенката.
Той не изгаряше от желание да подлага на проверка кредитната карта, която му бе дал Уензди, особено при положение, че шефът на полицейския участък Мълиган стоеше услужливо до него, затова плати всичко в брой. После отнесе пликовете в мъжката тоалетна и излезе, облечен в много от покупките.
— Изглеждате добре, приятелю — отбеляза Мълиган.
— Поне ми е топло — отвърна Шадоу и наистина му беше топло и навън, на паркинга, макар че
