малина. — Чух, че вече сте изяли една от пирожките на Мейбъл. Нося ви някои нещица.
— Много мило — каза Шадоу.
— Мило ли? Няма нищо мило. Другата седмица ще ви досаждам за играта със залозите. Организира я Търговската палата, а аз съм й председател. Миналата година събрахме близо хиляда и петстотин долара за детското отделение на болницата в Лейксайд.
— Защо не ми продадете едно билетче още сега?
— Не започвам с продажбата, докато не изкараме автомобила на леда — обясни Хинзелман и погледна през прозореца на Шадоу към езерото. — Застудя. Нощес температурата сигурно е паднала до минус двайсет и пет.
— Става наистина бързо — съгласи се Шадоу.
— Едно време сме се молили за такъв студ — рече Хинзелман. — Баща ми ми е казвал.
— Молили сте се за дни като днешния?
— Ами да, в ония години това е бил единственият начин заселниците да оцелеят. Храната не е стигала за всички, в ония дни, драги ми господине, човек не е можел просто да отскочи до бакалията на Дейв и да напълни количката. Дядо ми намерил изход — в наистина мразовит ден като днешния взимал баба децата, чичо ми, леля ми и баща ми — той бил най-малкият, както и прислужницата и ратая, водел ги на потока, давал им да пийнат малко ром с билки по рецепта, която бил донесъл от старата си родина, после ги обливал с вода от потока. Те, разбира се, замръзвали за секунди, ставали твърди и сини като сладолед на клечка. Дядо ми ги отвеждал при ров, който вече били изкопали и били напълнили със слама, и ги редял в него един до друг като цепеници, после ги покривал със слама и с дъски, за да не ги закачат зверовете — в ония дни имало вълци, мечки и какви ли не твари, каквито вече не се въдят по тия места, но не и глигани, това за глиганите са си небивалици, а аз няма да подлагам на изпитание доверчивостта ви с измислици за разни глигани, не, драги ми господине, — та дядо ми слагал върху изкопа дъски и щом завалявал следващият сняг, го покривал напълно, ако не се брояло знаменцето, което дядо забивал, за да намери после изкопа. След това прекарвал зимата спокойно, без да се притеснява за храна и топливо. Щом видел, че истинската пролет се задава, отивал при знаменцето, прокопавал дупка в преспите, махал дъските, отнасял един по един всички от семейството и ги слагал пред огъня да се разтопят. Никой не възразявал, ако не броим един от ратаите — той останал без половин ухо, изгризали му го мишките, които се били промъкнали в изкопа, защото дядо ми не бил наредил дъските плътно една до друга. В ония дни имало, разбира се,
— Сериозно? — попита Шадоу.
Преструваше се на голям наивник и това му доставяше огромно удоволствие.
— Да, от зимата на четирийсет и девета, но вие сте млад, не я помните.
— Да. Какво ще кажете?
— Да ви призная, момчето на Гънтър никога не ми е било симпатично. Бях направил развъдник за пъстърва на потока в гората, доста далеч оттук, зад един от имотите ми, на общинска земя, сложих в реката камъни и направих вирчета, места, където пъстървата обича да живее. Хващал съм големи красавици, едната тежеше цели три-четири килограма, а малкият Гънтър взе, моля ви се, че развали вировете и заплаши, че щял да ме издаде на управление „Национални ресурси“. Сега е в Грийн Бей и скоро ще си дойде. Ако има справедливост на тоя свят, ще се запилее някъде, ще избяга някоя зима, ама не, стои тук като бълха, свряна във вълнен елек. — Хинзелман започна да реди по плота нещата от кошницата, която бе донесъл за „добре дошъл“ на Шадоу. — Това е сладкото от диви киселици на Катрин Паудърмейкър. Откакто се помня, не пропуска да ми подари за Коледа бурканче сладко, но тъжната истина е, че не съм отворил нито едно. Сигурно са се събрали четирийсетина-петдесет, държа ги в мазето. Нищо чудно някой ден да опитам това сладко и да вземе да ми хареса. Междувременно ето едно бурканче и за вас. Може би ще ви се услади.
— Как така да избяга през зимата?
— Хм. — Старецът бутна вълнената шапка над ушите си и разтърка с розов показалец слепоочието си. — Това става не само в Лейксайд… градът ни е хубав, по-хубав от повечето други, но и ние не сме съвършени. Случва се някое дете да го хванат дяволите и да избяга от къщи през зимата, когато се застуди и не можеш да излезеш навън, а снегът е толкова сух, че се сипе, не става и за снежни топки…
— Да избяга от къщи ли?
Старецът кимна угрижено.
— За всичко е виновна телевизията: показва на малките неща, които те никога няма да имат, „Далас“ и „Династията“, всичките тия глупости. Аз нямам телевизор още от есента на осемдесет и трета, е, държа в килера един черно-бял, ако дойде някой, който не е от града, и дават интересен мач.
— Да ви предложа ли нещо, Хинзелман?
— Нека не е кафе. Получавам киселини. Само вода. — Мъжът поклати глава. — Най-големият проблем в тази част на света е бедността. Не бедността, каквато изживяхме през Голямата депресия, а нещо по-… как ли беше думата, означава нещо, което се промъква неусетно, като хлебарка?
— Коварно ли?
— Точно така. Коварно. Дърводобивът е мъртъв. Рудодобивът е мъртъв. Туристите не стигат по на север от бързеите, ако не броим шепата ловци и деца, дошли на лагер край езерата. Те обаче не си харчат парите по градовете.
— Но на мен ми се струва, че Лейксайд процъфтява.
Старецът примига със сините си очи.
— Повярвайте, иска се много работа — отвърна той. — Усърдна работа. Но градът ни е хубав и си струва труда, който всички тук полагат. Не че родителите ми не бяха бедни. Питайте ме колко бедни бяхме като деца.
Шадоу отново си сложи физиономията на голям наивник и попита:
— Колко бедни бяхте като деца, господин Хинзелман?
— Наричайте ме само Хинзелман, Майк. Бяхме толкова бедни, че не можехме да си позволим да запалим и огън. Като дойдеше Нова година, баща ми смучеше ментов бонбон и ние, децата, протягахме ръце, за да се стоплим на сиянието.
Шадоу издаде звук, сякаш е гръмнал ауспух. Хинзелман си сложи скиорската маска и закопча догоре карираното яке, после извади от джоба си ключовете от автомобила и накрая надяна огромните ръкавици.
— Ако ви доскучее тук, елате във видеотеката и ме потърсете. Ще ви покажа колекцията си от ръчно изработени риболовни мухи. Ще ви отегча толкова много, че за вас ще бъде облекчение да се върнете тук.
Гласът му беше приглушен, но се чуваше добре.
— Непременно ще намина — обеща с усмивка Шадоу. — Как е Теси?
— Спи зимен сън. Ще се излюпи напролет. И се пазете, господин Айнсел.
И си тръгна. Жилището стана още по-студено.
Шадоу си сложи якето и ръкавиците. После обу и ботушите.
Почти не виждаше през прозорците, покрити между двете крила със скреж. Гледката към езерото се беше превърнала в абстабстрактна картина.
От устата му излизаше пара.
Шадоу излезе на дървената тераса и почука на съседната врата. Чу женски глас, който изкрещя на някого да млъкнел, за Бога, и да намалял телевизора — на дете, помисли Шадоу, възрастните не крещят така на други възрастни. Вратата се отвори и се показа уморена жена с много дълга, много черна коса — и погледна подозрително Шадоу.
— Да?
— Приятно ми е, госпожо. Аз съм Майк Айнсел. Съседът до вас.
Изражението й изобщо не се промени.
— Да?
— Госпожо. Ще замръзна в това жилище. Радиаторът работи, но изобщо не топли.
