Американски богове

и се опита да хване перо от крилото й, защото, ако се върнеше в племето си без перо от птица гръмовержец, щеше да бъде опозорен, никога нямаше да бъде мъж, но птицата се дръпна нагоре и той не успя да хване перо. Гръмовержецът отново се понесе с вятъра. Шадоу продължи да се изкачва.

Помисли си, че черепите сигурно са хиляди. Хиляди и хиляди. И не всички бяха човешки. Накрая застана на върха на кулата, а огромните птици, птиците гръмовержци продължаваха да кръжат бавно над него, като потрепваха с криле, за да устоят на поривите на вятъра.

Шадоу чу глас, гласа на мъжа-бизон, донесен от вятъра, мъжът го викаше, казваше му на кого са черепите…

Кулата започна да се срива и най-голямата птица, с очи, ослепително синъо-бели като раздвоена светкавица, се устреми към Шадоу с тътен на гръмотевица, а той запада, срина се надолу по кулата от черепи…

Телефонът иззвъня оглушително. Шадоу дори не знаеше, че са го включили. Отмалял, разтърсен, той вдигна слушалката.

— Какво, да го вземат мътните! — изкрещя Уензди, Шадоу не го беше чувал толкова разгневен. — На какво, мамка му, си играеш там?

— Спях — каза глупаво в слушалката Шадоу.

— Какъв според теб е смисълът да те крия чак в Лейксайд, ако ще ми вдигаш такава олелия? И мъртвите те чуха.

— Сънувах птици гръмовержци — обясни Шадоу. — И кула. Черепи…

Струваше му се много важно да преразкаже съня си.

— Знам какво си сънувал. Всички знаят. Божичко. Какъв е смисълът да те крия, ако ти ще разтръбяваш къде си.

Шадоу не каза нищо.

В другия край на линията настъпи мълчание.

— Сутринта съм при теб — каза накрая Уензди. Гневът като че ли го беше поотпуснал. — Заминаваме за Сан Франциско. Може и да не си слагаш цветя в косата. И затвори.

Шадоу остави телефона на килима и седна сковано. Беше шест сутринта, навън още беше тъмно. Стана разтреперан от канапето. Чуваше вятъра, който пищеше над замръзналото езеро. Чуваше как някой плаче наблизо, на разстояние само една дебела стена. Беше сигурен, че е Маргрит Олсен, стенанията й бяха упорити, сподавени и сърцераздирателни.

Шадоу отиде в тоалетната и се изпика, после влезе в спалнята и затвори вратата, за да заглуши плача на жената. Навън вятърът ревеше и виеше, сякаш също търсеше изгубено дете.

В Сан Франциско бе неестествено топло за януари, толкова топло, че Шадоу усети как по тила го гъделичка пот. Уензди беше облечен в тъмносин костюм и носеше златни очила, с които приличаше на адвокат от развлекателната индустрия.

Вървяха по Хейт Стрийт. Скитниците, мошениците и просяците само ги изпровождаха с поглед, никой не разклащаше мукавена чашка с дребни монети пред тях, никой не им искаше нищо.

Уензди беше стиснал зъби. Шадоу бе видял веднага, че още е ядосан, и не го беше попитал нищо сутринта, когато черният линкълн бе спрял пред блока. По пътя за летището не си бяха разменили и дума. На Шадоу му беше олекнало, че Уензди ще пътува в първа класа, а той — във втора.

Сега беше късен следобед. Шадоу не беше идвал от дете в Сан Франциско и оттогава го беше виждал само като фон на филми, затова бе изумен колко познат му се струва градът, колко живописни и неповторими са дървените къщи, колко стръмни — хълмовете, колко различно е тук в сравнение с навсякъде другаде.

— Почти не мога да повярвам, че Сан Франциско е в същата държава, като Лейксайд — сподели той.

Уензди го изгледа. После каза:

— Не е. Сан Франциско не е в същата държава, като Лейксайд, по същия начин и Ню Орлиънс не е в същата държава, като Ню Йорк, а Маями не е в същата държава, като Минеаполис.

— Така ли? — попита тихо Шадоу.

— Да. Като култура те могат да имат някои общи знаменатели: пари, правителство, развлекателна индустрия, очевидно се намират и на една и съща територия, ала единственото, което създава илюзията за обща държава, са доларът, „Вечерното шоу“ и „Макдоналдс“. — Наближаваха парк в края на пътя. — Бъди мил с дамата, която ще посетим. Но не прекалено мил.

— Ще бъда неотразим — обеща Шадоу. Тръгнаха по тревата.

Докато минаваха, ги изгледа едно момиче, което едва ли имаше и четиринайсет години и беше с коса, боядисана в зелено, оранжево и розово. Седеше до някакъв помияр с канап вместо нашийник и изглеждаше по-гладно от кучето, което изджафка срещу тях и завъртя опашка.

Шадоу даде на момичето банкнота от един долар. То го погледна така, сякаш не е сигурно какво точно е това.

— Купи храна за кучето — каза Шадоу. Момичето кимна и се усмихна.

— Ще ти го кажа направо — рече Уензди. — Трябва да внимаваш много с жената, при която отиваме. Може да те хареса, а това е лошо.

— Гадже ли ти е?

— Не и няма да ми бъде, дори и да ми дадат всички пластмасови играчки на Китай — каза благо Уензди.

Гневът му явно се беше разсеял или може би бе инвестиран в бъдещето. Шадоу подозираше, че именно гневът е движещата сила на Уензди.

На тревата под едно дърво седеше жена, пред нея имаше хартиена покривка, по която бяха наредени пластмасови чинии.

Тя не беше дебела, не, изобщо не бе дебела, всъщност беше сочна, дума, която Шадоу не бе имал причина да употребява никога досега. Косата й бе толкова руса, че чак се белееше, на платиненоруси кичури, каквито би трябвало да принадлежат на отдавна починала кинозвезда от втора величина, устните й бяха с алено червило; жената можеше да е на всякаква възраст, от двайсет и пет до петдесет години.

Когато се запътиха към нея, тя си избираше от яйцата с подправки. Докато Уензди се приближаваше, жената остави яйцето, което беше взела, и си избърса ръката.

— Здравей, мошенико — каза тя, но го изрече с усмивка, а Уензди се поклони ниско, пое ръката й, доближи я до устните си и каза:

— Изглеждаш божествено.

— А как иначе да изглеждам? — попита мило жената. — Но ти си лъжец. Ню Орлиънс беше ужасна грешка, напълнях с колко… поне с петнайсет килограма. Кълна се. Разбрах, че трябва да се махна, когато започнах да се клатя като патица. Вървя и бедрата ми горе се търкат едно в друго, представяте ли си? — Последното бе предназначено за Шадоу. Той не знаеше какво да отговори и усети как по лицето му се плисва руменина. Жената се засмя щастливо. — Изчервява се! Уензди, миличък, довел си ми мъж, който се изчервява. Жестоко! Как се казва?

— Това е Шадоу — представи го Уензди. Явно му беше забавно, че Шадоу се е притеснил. — Шадоу, запознай се с Истър140.

Той каза нещо, което можеше да мине и за „здрасти“, и жената му се усмихна отново. Шадоу изпита чувството, че се е озовал в светлината на фарове, на ослепителни фарове, каквито бракониерите използват, за да заслепят дивеча, преди да го застрелят. От мястото, където стоеше, долавяше парфюма на жената, опияняваща смесица на жасмин с орлови нокти, на сладко мляко и женска кожа.

— Е, как е? — попита Уензди.

Жената — Истър — се засмя с плътен гърлен глас, радостно, с цяло тяло. Как да не харесаш човек, който се смее така?

— Всичко е наред — отвърна тя. — А как е при теб, стари вълко?

— Надявах се, че мога да разчитам на помощта ти.

— Губиш си времето.