десет пръста на ръцете, десет пръста на краката и пет вечери с теб в леглото. Затова хич не ми разправяй, че те почитали и празнували деня в твоя прослава. Изричат името ти, то обаче не значи нищо за тях. Нищичко.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Знам — пророни жената. — Не съм глупачка.
— Да — рече Уензди. — Не си. „Той прекали“, помисли си Шадоу. Уензди погледна засрамен надолу и каза:
— Извинявай. — Шадоу долови в гласа му неподправена искреност. — Имаме
Тя се поколеба. Около лявата й китка бе татуирано венче сини незабравки.
— Да — отвърна след малко жената. — По всяка вероятност да.
„Предполагам, че онова, което казват, е истина — помисли Шадоу. — Ако умееш да се преструваш на искрен, значи умееш всичко“. После изпита угризения на съвестта, че си го е помислил.
Уензди целуна един от пръстите си и го допря до бузата на Истър. Повика келнерката и плати кафетата, като преброи внимателно парите, сгъна ги заедно с касовата бележка и й ги подаде.
Докато тя се отдалечаваше, Шадоу повика:
— Госпожице! Извинявайте. Изпуснахте това.
И вдигна от пода банкнота от десет долара.
— Не, не съм я изпускала — отвърна момичето и погледна сгънатите банкноти в ръката си.
— Видях я как пада, госпожице — настоя любезно Шадоу. — Защо не ги преброите?
Тя преброи парите в ръката си, погледна озадачено и каза:
— Божичко! Прав сте. Извинявайте.
Взе от Шадоу банкнотата от десет долара и се отдалечи.
Истър излезе с тях на тротоара. Светлината тъкмо бе започнала да помръква. Тя кимна на Уензди, после докосна Шадоу по ръката и рече:
— Какво сънувахте нощес?
— Птици гръмовержци — отвърна той. — Планина от черепи. Жената кимна.
— А знаете ли чии бяха черепите?
— Чу се глас — отговори Шадоу. — В съня ми. Той ми каза. Тя кимна и зачака. Шадоу продължи:
— Гласът каза, че били мои. Стари мои черепи. Хиляди и хиляди.
Истър погледна Уензди и заяви:
— Според мен той е пазител.
Озари го с лъчезарна усмивка. Сетне потупа Шадоу по ръката и продължи по тротоара. Той я изпрати с поглед, като се опитваше — и не успяваше — да не мисли за бедрата й, които се търкат едно в друго, докато върви.
В таксито, на път за летището, Уензди се обърна към Шадоу:
— Каква беше тая история с десетте долара? — Ти й плати по-малко. Ако парите не й излизат, й ги взимат от заплатата.
— На теб какво ти влиза в работата?
Уензди изглеждаше наистина подразнен. Шадоу се позамисли, после каза:
— Не бих искал някой да постъпи по този начин с мен. Момомичето не ти е направило нищо.
— Така ли? — Уензди се взря някъде в пространството и каза: — Когато била седемгодишна, заключила в килера малко котенце. Дни наред слушала как то мяука. Когато престанало, го извадила от килера, сложила го в кутия от обувки и го заровила в задния двор. Искала да погребе нещо. Където и да се хване на работа, краде. Обикновено на дребно. Миналата година отишла да види баба си в старческия дом, където са я затворили. Взела от нощното й шкафче старинен златен ръчен часовник, после претършувала още няколко стаи и отмъкнала малки суми и лични вещи на хора в златните си години и в залеза на своя живот. Когато се прибрала, не знаела какво да прави с откраднатото, уплашила се, че ще дойдат да я търсят, и изхвърлила на боклука всичко освен парите.
— Добих представа — каза Шадоу.
— Освен това има безсимптомна гонорея — продължи Уензди. — Подозира, че може би се е заразила, но не предприема нищо. Когато гаджето й я обвинило, че му е лепнала заразата, се почувствала обидена и засегната и повече не се срещнала с него.
— Не е нужно — прекъсна го Шадоу. — Казах ти, добих представа. Можеш да го направиш с всеки, нали? Да ми наговориш лоши работи за всеки човек.
— Разбира се — съгласи се Уензди. — Всички правят едно и също. Може и да си мислят, че греховете им са оригинални, но в по-голямата си част те са скучни и повтарящи се.
— И заради това смяташ, че няма нищо лошо да откраднеш от момичето десет долара?
Уензди плати таксито, двамата с Шадоу влязоха в летището и зачакаха да стане време за полета. Още не ги викаха да се качват. Уензди каза:
— Да го вземат мътните, какво
— Мама все ми повтаряше: „Животът не е справедлив“ — рече Шадоу.
— Разбира се, че ти го е повтаряла — отвърна Уензди. — Това е едно от нещата, които майките повтарят, както и „Ако приятелите ти скочат от някоя скала, и ти ли ще го направиш?“
— Ти открадна на онова момиче десет долара, аз му ги върнах — отсече вироглаво Шадоу. — Беше редно да го направя. Някой обяви, че пътниците трябва да се качат на самолета.
Уензди се изправи и каза:
— Дано изборът ти винаги е толкова ясен.
Когато Уензди закара Шадоу пред блока, студеният фронт беше поотминал. В Лейксайд пак беше неприлично, но не и невъзможно студено. Докато прекосяваха града, светещите цифри отстрани на банка „Ем анд Ай“ мигаха и показваха ту 3:30 след полунощ, ту — 20°С.
Шефът на полицейския участък Чад Мълиган почука на входната врата в девет и половина сутринта и попита Шадоу дали познава момиче на име Алисън Макгъвърн.
— Струва ми се, че не — отвърна сънено Шадоу.
— Ето я на снимка — рече Мълиган.
Беше фотография, правена в гимназията. Шадоу позна на мига лицето върху нея: момичето с шината със сините ластичета на зъбите, същото, което бе научило от приятелката си какво е приложението на „Алка-Зелцер“ в оралния секс.
— А, да. Пътуваше в същия автобус, когато пристигнах в града.
— Къде бяхте вчера, господин Айнсел?
Шадоу усети как светът се завърта и се отдалечава от него. Знаеше, че няма причини да се чувства виновен („Ти си пуснат под гаранция престъпник, който живее под чуждо име — прошепна спокоен глас в съзнанието му. — Това не е ли достатъчно?“).
— В Сан Франциско — отговори той. — Щата Калифорния. Помагах на вуйчо си да прекара легло с балдахин.
— Пазите ли билетите? Нещо от този род?
— Разбира се. — В задния му джоб бяха двете бордни карти и той ги извади. — Какво се е случило? Чад Мълиган разгледа картите.
— Алисън Макгъвърн е изчезнала. Ходеше да помага в Дружеството за защита на животните в Лейксайд. Хранеше ги, разразхождаше кучета. Отбиваше се там за по няколко часа след училище. Доли Нопф, директорката на дружеството, я връща у тях, след като затворят. А вчера Алисън не се е появила в дружеството.
— Изчезнала е?
— Да. Снощи ни се обадиха майка й и баща й. Глупаво дете, ходело до дружеството на автостоп. То се намира на окръжния път, доста откъснато е. Родителите и все и повтаряли да не го прави, в нашия град
