Американски богове

монетите от двайсет и пет цента и изумен, установи, че и петте са у него.

— Вие сте истински Худини — прихна радостно Хинзелман. — Ето кой сте.

— Само любител — уточни Шадоу. — Имам да извървя още дълъг път.

Но все пак усети едва загатната гордост. Това беше първата му възрастна публика.

На път за вкъщи се отби до магазина за хранителни стоки, за да купи мляко. Червенокосото момиче на касата му се стори познато, очите му бяха зачервени от плач. Лицето му представляваше една огромна луничка.

— Познавам ви — поде Шадоу. — Вие сте… — Понечи да каже момичето с „Алка-Зелцер“-а, но се усети навреме и вместо това рече: — Вие сте приятелката на Алисън. От автобуса. Надявам се, че всичко при нея ще е наред.

Момичето подсмръкна и кимна.

— Аз също.

Избърса си шумно носа с хартиена кърпичка, която пъхна обратно в ръкава си. На значката й пишеше: „ЗДРАСТИ! аз съм СОФИ! питайте МЕ как МОЖЕТЕ да свалите 10 кг за 30 ДНИ!“

— Цял ден я търся. Засега нищо.

Софи кимна и примига, за да махне сълзите от очите си. Размаха опаковката мляко пред скенера и той им изчурулика цената. Шадоу подаде на момичето два долара.

— Ще се махна от този гаден град — каза най-неочаквано Софи със задавен глас. — Ще замина да живея с мама в Ашланд. Алисън си отиде. Миналата година и Санди Олсен. По-миналата година Джо Мин. Ами ако догодина бъда аз?

— Мислех, че Санди Олсен го е взел баща му.

— Да — каза горчиво момичето. — Сигурна съм, че го е взел той. А Джо Мин замина за Калифорния, Сара Линдкуист се изгуби по време на един преход и така и не я намериха. Както и да е. Искам да отида в Ашланд.

Тя си пое дълбоко въздух и най-неочаквано се усмихна на Шадоу. В усмивката й нямаше нищо неискрено. Той предположи, че го е направила сигурно защото са й казали да се усмихва, когато връща рестото. Момичето му пожела приятен ден, после се извърна към жената с пълната пазарска количка зад него и зае да я разтоварва и да слага нещата пред скенера.

Шадоу си взе млякото и подкара нататък, покрай бензиностанцията и автомобила за играта със залозите върху леда, мина по моста и се прибра.

ПРИСТИГАНЕ В АМЕРИКА

1778 година

Имало едно време едно момиче и вуйчо му го продал — написа господин Ибис със съвършения си калиграфски почерк.

Такъв е разказът, останалото са подробности.

Има разкази, които, отворим ли сърцата си за тях, ни пронизват дълбоко. Вижте: ето един свестен човек, свестен според неговите разбирания и според разбиранията на приятелите му, не изневерява на жена си, верен й е, обожава невръстните си деца и ги обгражда е внимание, родолюбец е, върши си работата съвестно, не жали сили. Изтребва безотказно, с добро отношение евреи: държи да свири музика, която да ги разведри, препоръчва им да си помнят личния номер, та след като излязат от банята, да не вземат чужди дрехи. Това успокоява евреите. Те си внушават, че и след банята ще има живот. Нашият човек е началник на отряда, който откарва телата в пещта, и ако има нещо, което все още го тревожи, то е, че допуска изтребването на паразитите в газовите камери да го разстройва. Той знае, че ако е наистина свестен човек, няма да изпитва нищо освен радост, че земята бива прочиствана от напастите.

„Имало едно време едно момиче и вуйчо му го продал.“ Изразено по този начин, изглежда толкова просто. „Никой човек не е остров“, твърди Дън143 и греши. Ако не бяхме острови, с нас щеше да е свършено, щяхме взаимно да се удавим в трагедиите си. Ние сме откъснати, отделени сме от трагедията на другите чрез островната си същност и чрез повтарящата се форма и вид на разказите. Формата не се променя: има човек, който се ражда, живее и после по един или друг начин умира. Нищо повече. Можете да допълните подробностите, като се осланяте на собствения си опит. Точно толкова изтъркан, както всеки друг разказ, точно толкова неповторим, както всеки друг живот. Животите са снежинки: образуват рисунък, който сме виждали и преди и който прилича на останалите точно толкова, както граховите зърна в шушулката (а взирали ли сте се някога в граховите зърна в шушулката? Питам ви дали наистина сте се взирали? Ако ги разгледате минута-две, е невъзможно да сбъркате едно с друго), но въпреки всичко е неповторим.

Без отделните личности виждаме само числа: хиляда мъртви, сто хиляди мъртви, „жертвите могат да нараснат до един милион“. С разказите за отделните личности статистиката се превръща в човеци, но дори това е лъжа, защото хората продължават да страдат в бройки, които сами по себе си са вцепеняващи и лишени от смисъл. Погледнете, вижте издутото коремче на детето и мухите, които пълзят по ъглите на очите му, вижте крайниците му като на скелет: ще ви олекне ли, ако знаете името му, на колко години е, мечтите, страховете му? Ако го видите отвътре? А дори и да ни олекне, няма ли да се отнесем несправедливо към сестра му, която лежи до него в напечената прах — изкривено, подпухнало подобие на човешка рожба? И ако ни домъчнее за тях, те по-важни ли са за нас от хилядите други деца, застигнати от същия глад, от хилядите невръстни животи, които не след дълго ще се превърнат в храна за гъмжилото от милиарди и милиарди рожби на мухи?

Ние прокарваме черта около тези мигове на болка и си стоим на нашите острови, те не могат да ни наранят. Покрити са с гладък, безопасен седефен пласт, така че да се плъзнат като перли от душите ни, без да ни причинят истинско страдание.

Белетристиката ни позволява да проникнем вътре в тези чужди глави, на тези чужди места и да погледнем през техните очи. Освен това в разказа спираме, преди да умрем, или умираме наужким, без да пострадаме, а в света извън разказа обръщаме страницата или затваряме книгата и продължаваме нататък живота си.

Живот, който като всеки друг живот не е като никой друг.

И простата истина е: Имало едно време едно момиче и вуйчо му го продал.

Така поне казвали по земите, откъдето момичето било родом: никой мъж не може да е сигурен кой е баща на детето, докато за майката, о, за нея можете да сте сигурни. Родството и собствеността се предавали по майчина линия, докато властта оставала в ръцете на мъжете: един мъж имал пълна власт върху децата на сестра си.

По ония земи имало война и тя била малка война, просто сблъсък между мъжете от две враждуващи села. Едва ли не разпра. Едното село спечелило, другото загубило.

Животът като стока, хората като вещи. Хилядолетия наред робството е било част от културата по ония земи. Арабите робовладелци са унищожили и последните останки от великите царства в Източна Африка, докато западноафриканските народи сами се изтребили.

Нямало нищо нередно или необичайно вуйчото да продаде близнаците, макар че близнаците се смятали за вълшебни същества и вуйчото се страхувал от тях, толкова се страхувал, та не им казал, че ще бъдат продадени, да не би те да навредят на сянката му и да го погубят. Били на дванайсет години. Момиченцето се казвало Вутуту, на името на птицата вестител, момченцето — Агасу, на името на мъртъв владетел. Били здрави деца и понеже били близнаци, момче и момиче, им разказвали много за боговете, и понеже били близнаци, те слушали каквото им се разказва и го запомняли.

Вуйчо им бил дебел и мързелив. Ако притежавал повече добитък, вероятно щял да даде част от добитъка си, но той нямал добитък и затова дал децата. Продал близнаците. Стига за него: той няма да се появява повече в повествованието. Ние ще следваме близнаците.

Заедно с още роби, заловени или продадени във войната, те били откарани пеш на двайсетина километра, в малък аванпост. Там били препродадени и заедно с още тринайсет души били купени от шестима мъже с копия и ками, които ги подкарали на запад към морето, и после на километри по