Мама Зузу и Вдовицата Пари напявали тихо, виели и газели заедно из мочурището. Те, свободната цветнокожа жена и роби-нята с изсъхналата ръка, пеели сред черните змии.
— Важно е не само ти да си добре, а враговете ти — зле — рекла Мама Зузу.
Много от думите на обредите, думи, които тя навремето знаела, думи, които брат й също знаел, тези думи се били заличили в паметта й. Тя казала на хубавата Мари Лаво, че думите не са от значение, че са важни само мелодията и тактът… и там, докато пее и гази из черните змии в мочурището, старицата получава странно видение. Вижда такта на песните, такта на калинда, такта на бамбула, всички ритми на екваториална Африка, плъзнали бавно по тази среднощна земя, докато цялата страна не започва да трепери и да се люлее в такта на древните богове, чиито селения Мама Зузу е напуснала. И тя разбира някак в мочурището, че дори това, дори това няма да е достатъчно.
Обръща се към красивата Мари и вижда себе си през очите на Мари: чернокожа старица със сбръчкано лице, с костелива ръка, увиснала вдървено отстрани, с очи като очите на жена, която е гледала как децата й се боричкат в коритото с кучетата за храна… Видяла себе си и тогава за пръв път осъзнала каква погнуса и страх изпитва по-младата жена към нея.
Засмяла се, приклекнала и хванала със здравата си ръка една черна змия, висока като фиданка и дебела като корабно въже.
— Ето — рекла тя. — Ето пред кого ще се кланяме.
Пуснала змията, която не се съпротивлявала, в кошницата, донесена от жълтата Мари.
И тогава, на лунната светлина, за сетен път прогледнала за невидимото и видяла брат си Агасу. Той бил не дванайсетгодишното момче, което Мама Зузу била зърнала за последно на тържището в Бриджпорт, а огромен мъж, плешив и ухилен с щърба усмивка, с гръб, насечен от дълбоки белези. В едната ръка държал мачете. От другата му ръка бил останал само чукан. Мама Зузу се пресегнала със здравата си лява ръка.
— Остани, остани малко — проронила тя. — Ще дойда. Скоро ще бъда при теб. А Мари Пари си помислила, че старицата говори на нея.
Глава 12
Америка е инвестирала своята религия, а също нравствеността си в сигурни ценни книжа, които носят печалба. Тя е възприела непристъпната позиция на нация, която е благословена, защото заслужава да бъде благословена, и каквото и друго богословие да са изповядвали или отхвърляли преди, синовете й застават безусловно зад това национално верую.
Шадоу караше на запад, през Уисконсин и Минесота, после навлезе в Северна Дакота, където покритите със сняг хълмове приличаха на огромни заспали бизони, и километри наред с Уензди не виждаха нищо освен нищо, при това много нищо. Сетне поеха на юг, през Южна Дакота, и се отправиха към ра-йона с индианските резервати.
Уензди бе сменил линкълна, който на Шадоу му бе приятно да управлява, с тромава допотопна каравана марка „Уинъбейго“154, из която се носеше просмукалата се във всичко безпогрешна миризма на котарак и която изобщо не му беше приятно да управлява.
Уензди изсумтя, когато подминаха първата табела за планината Ръшмор155, докъдето оставаха стотици километри.
— Ето ти едно свято място — рече той. Шадоу мислеше, че Уензди спи. Каза:
— Знам, че за индианците е било свято.
— Това е свято място — повтори Уензди. — Както го разбират американците, които държат на всяка цена да посочат на хората причина да идват и да се кланят. Днес никой няма просто да се вдигне и да отиде да види една планина. Затова са се появили и огромните президентски ликове на господин Гътзън Борглъм156 — След като те са изсечени, е получено раз-решение и сега огромни множества се стичат с колите си, за да разглеждат нещо, което вече са виждали по хиляди пощенски картички.
— Навремето познавах един тип. Преди години вдигаше тежести във фитнесзала „Фермата за мускули“. Та той разправяше, че индианците от племето дакота, младежите, се качвали на планината и образували жива верига на самия ръб на пропастта, точно над главите, колкото последният мъж в редицата да се изпикае върху носа на президента.
Уензди се запревива от смях.
— О, жестоко! Направо жестоко. Гневът им към конкретен президент ли е бил насочен?
Шадоу сви рамене.
— Онзи не ми каза.
Под гумите на караваната изчезваха километри и километри. На Шадоу вече му се струваше, че стои на едно място, докато американският пейзаж се носи покрай тях все със сто и десет километра в час. Краищата на нещата бяха обгърнати от зимна мъгла.
Пътуваха втори ден и по пладне почти бяха пристигнали. Шадоу, който бе погълнат от мислите си, каза:
— Миналата седмица в Лейксайд изчезна едно момиче. Докато ние с теб бяхме в Сан Франциско.
— Хм? — не прояви особен интерес Уензди.
— Казва се Алисън Макгъвърн. Това не е първото дете там, което изчезва. Имало е и други. Случва се винаги през зимата.
Уензди сбърчи чело.
— Каква трагедия, а? Личицата върху опаковките с мляко… макар че не помня кога за последен път съм виждал дете върху опаковка за мляко… и по стените на заведенията за бързо хранене по магистралите. „Виждали ли сте ме?“, се пита по тях. Дълбоко екзистенциален въпрос и в най-добри времена. „Виждали ли сте ме?“ Завий на следващата отбивка.
На Шадоу му се стори, че чува как над тях прелита хеликоптер, но облаците бяха съвсем ниско и не се виждаше нищо.
— Защо избра Лейксайд? — попита той.
— Казах ти. Хубаво спокойно градче, подходящо да те скрия там. В него си далеч от епицентъра, радарите не те ловят.
— Защо?
— Защото така. А сега карай вляво — каза Уензди. Шадоу се премести вляво.
— Има нещо гнило — рече Уензди. — Мамка му. Ами сега! Намали скоростта, но не спирай.
— Ще обясниш ли?
— Неприятности. Знаеш ли друг път?
— Не. За пръв път съм в Южна Дакота — отговори Шадоу. — И не знам къде отиваме.
От другата срана на хълма блесна нещо червено, размазано на петно от мъглата.
— Препречили са пътя — рече Уензди.
Бръкна дълбоко в един от джобовете на костюма си, после в друг и затърси нещо.
— Мога да спра и да се върна обратно.
— Не можем да се върнем. Следват ни и отзад — възрази Уензди. — Намали скоростта до петнайсетина-двайсет километра в час.
Шадоу погледна в огледалото. Зад тях, на около километър, имаше фарове.
— Сигурен ли си?
Уензди прихна.
— Сигурен съм, както съм сигурен, че яйцата са яйца — натърти той. — Точно както е казал фермерът, който отглеждал пуйки, когато от първото яйце се излюпила костенурка. А, готово!
Извади от дъното на джоба си парченце бял тебешир. Започна да драска нещо по светлинното табло на
