караваната, да си отбелязва нещо, сякаш решава задача или, както си помисли Шадоу, сякаш е скитник, който пише дълги послания на другите скитници на техния си скитнически език:
— Добре — каза Уензди. — А сега увеличи скоростта на петдесет километра. И не падай под нея.
Един от автомобилите отзад включи буркана и сирената и полетя след тях.
— Не намалявай — повтори Уензди. — Искат да ни принудят да караме по-бавно преди загражденията.
Излязоха на билото на хълма. Загражденията бяха на по-малко от половин километър. Напреки на пътя бяха спрели дванайсет автомобила, отстрани имаше полицейски коли и няколко големи черни джипа.
— Готово — оповести Уензди и прибра тебешира.
Сега светлинното табло на караваната беше покрито с драсканици като руни.
Колата със сирената беше точно зад тях. Вече се движеше по-бавно, с тяхната скорост, и един глас извика през рупора:
— Отбийте встрани!
Шадоу погледна Уензди.
— Завий надясно — каза му той. — Отбий от пътя.
— Не мога. Ще паднем в пропастта.
— Няма. Завий надясно. Хайде!
Шадоу завъртя надолу с дясна ръка волана, караваната се разклати и се разтресе. За миг на Шадоу му се стори, че е бил прав, че караваната ще се преобърне в пропастта, после светът зад предното стъкло се разтвори и затрепка като отражение в чисто езеро, когато вятърът е нагънал повърхността.
Бяха изчезнали облаци, мъгла, сняг, ден.
Сега над главите им имаше звезди, които висяха като замръзнали копия от светлина, пронизали нощното небе.
— Остави караваната тук — каза Уензди. — Можем да изминем останалия път и пеш.
Шадоу изключи двигателя. Отиде в задната част на караваната, сложи си якето, ботушите и ръкавиците. После слезе от автомобила и каза:
— Добре. Да вървим.
Уензди го погледна развеселен и може би подразнен. Или горд.
— Защо не възразяваш? — попита той. — Защо не възкликваш, че това е невъзможно? Защо, да те вземат мътните, ми се подчиняваш и го приемаш толкова спокойно?
— Защото не ми плащаш, за да ти задавам въпроси — отвърна Шадоу. И после каза, осъзнал истината още докато изричаше думите: — Всъщност след Лора не ме учудва нищо.
— Откакто тя се върна от мъртвите ли?
— Откакто научих, че се е чукала с Роби. Ето от какво ме боли. Всичко останало е на повърхността. Сега къде отиваме?
Уензди посочи и тръгнаха. Под краката им имаше някаква скала, лъскава и вулканична, тук-там стъкловидна. Беше студено, но не и мразовито като през зимата. Заслизаха предпазливо, на една страна по склона. Имаше слабо очертана пътека и поеха по нея. Шадоу погледна подножието на хълма.
— Какво е това, да му се не види? — попита той, но Уензди допря пръст до устните си и поклати рязко глава.
Тишина.
Приличаше на механичен паяк от синкав метал, проблясваше със светещи диоди и беше с размерите на трактор. Беше застанал в подножието на хълма. Зад него имаше какви ли не кости, край всяка от които примигваше пламък, малко по-голям, отколкото на свещ.
Уензди показа със знак на Шадоу да не се доближава до тези неща. Шадоу отстъпи още една крачка встрани на лъснатата като стъкло пътека, което беше грешка, защото глезенът му се подви и той падна, затъркаля се по нанадолнището, захлъзга се и заподскача като топка. Хвана се за един камък и острият обсидиан разцепи кожената му ръкавица, сякаш е от хартия.
Шадоу спря в подножието на баира, между механичния паяк и костите.
Подпря се с ръка, за да се оттласне и да стане, но усети, че е напипал нещо като бедрена кост и че…
… че стои в дневната светлина, пуши цигара и си гледа часовника. Бе заобиколен от автомобили, някои празни, други не. Съжали, че е изпил оная последна чаша кафе, защото сега му се пикаеше много и това вече го притесняваше.
При него дойде един от местните полицаи, мъжага със скреж по рунтавите като на морж мустаци. Той вече бе забравил как се казва мъжът.
— Не знам как сме ги изтървали — казва озадачен Местния полицай, сякаш се извинява.
— Било е зрителна измама — отвръща той. — Получава се при странни климатични условия. Заради мъглата. Било е мираж. Подкарали са по друг път. А ние сме смятали, че са тръгнали по този.
Местния полицай изглежда разочарован.
— О! Помислих си да не е някоя небивалица като в „Досиетата X“ — отвръща той.
— Опасявам се, че не е чак толкова вълнуващо.
От време на време страда от хемороиди и задникът тъкмо е започнал да го сърби, знак за поредния пристъп. Иска му се отново да е в експресния влак. Или наблизо да има дърво, зад което да застане: пикае му се все повече. Той хвърля цигарата и я смачква с крак.
Местния полицай отива при една от патрулните коли и казва нещо на шофьора. И двамата клатят глави.
Той вади телефона, докосва менюто и след няколко страници открива адреса, отбелязан като „Химическото чистене“, нещо, което навремето, докато го е вписвал, го е развеселило много, препратка към „Мъжът от ЪНКЪЛ“157, но сега, докато го гледа, си дава сметка, че изобщо не е оттам, че всъщност става дума за
Женски глас по телефона.
— Да.
— Обажда се господин Таун, търся господин Уърлд159.
— Изчакайте, ако обичате. Ще проверя дали е тук. Мълчание. Таун кръстосва крака, повдига си колана върху шкембето —
— Здравей, господин Таун.
— Изгубихме ги — съобщава той.
Усеща как на гърлото му засяда разочарование: за Бога, точно тези копелдаци, точно тези мръсници и негодници са убили Уди и Стоун. Свестни мъже. Много свестни. Таун смята да преспи на всяка цена с госпожа Уд, но знае, че Уд е умрял съвсем наскоро и още е много рано. Затова я кани през седмица-две на вечеря, инвестиция в бъдещето, тя е толкова признателна за вниманието…
— Как?
— Не знам. Сложихме заграждения на пътя, няма къде да са отишли, но въпреки това ги няма.
— Поредната малка житейска загадка. Не се притеснявай. Успокои ли местните?
— Казах им, че е било зрителна измама. — Хванаха ли се?
— Вероятно.
— Сигурно вече са далеч.
— Да пратим ли хора, които да ги пресрещнат при индианския резерват?
— Не си струва. Прекалено много юридически спънки, а за една сутрин използвах достатъчно връзки. Разполагаме с много време. Връщайте се. Тук съм затънал до гуша, опитвам се да организирам заседанието,
