им било приятно, че имат робиня, от която хората се страхуват и която уважават. Но отказвали да й продадат свободата.
Късно вечер Сюки ходела на ръкава в делтата на реката и танцувала калинда и бамбула. Както танцьорите в Сен Доменг и по родните й земи, танцьорите край реката се прекланяли пред черна змия; въпреки това боговете от нейната родина и на другите африкански народи не се вселявали в тях, както се били вселили в брат й и в хората от Сен Доменг. Сюки обаче призовавала боговете и ги молела за едно или за друго.
Слушала, когато белите разказвали за бунта в Сан Доминго (както го наричали) и как той бил обречен на провал… „Представяте ли си! Държава на канибали!“
После й направило впечатление, че белите са спрели да обсъждат това. Не след дълго започнали да се преструват, че никога не е имало място като Сан Доминго, а колкото до Хаити, за него не изричали и дума. Всички американци сякаш били решили, че само с воля и вяра могат да заповядат на доста голям карибски остров да престане да съществува.
Цяло поколение деца от рода Лавер израсли под зоркото око на Сюки. Понеже не можело да произнесе „Сюки“, най-малкото от децата започнало да я нарича Мама Зузу и името й останало Сега било 1821 година и Сюки била на петдесет и пет. Изглеждала много по-стара.
Знаела повече тайни и от грохналата Саните Деде, която продавала свещи пред катедралата, повече и от Мари Салопе, която твърдяла, че е царицата на вуду: и двете били свободни цветнокожи жени, докато Мама Зузу била робиня и щяла да си умре такава, поне така твърдял господарят й.
Младата жена, която дошла при нея, та да й каже какво е станало с мъжа й, се представяла като Вдовицата Пари. Била млада, с налети гърди, горда. В жилите й течала африканска кръв и европейска кръв, и индианска кръв. Кожата й се червенеела, косата й била лъскавочерна. Очите й били черни и високомерни. Съпругът й Жак Пари вероятно бил мъртъв. Той бил три четвърти бял, както тогава се изчислявали тези неща, бил незаконороден син на някога гордо семейство, едно от многото, избягали от Сан Доминго, и бил роден свободен, точно както и чудно хубавата му млада съпруга.
— Моят Жак. Мъртъв ли е? — попитала Вдовицата Пари. Била фризьорка, ходела от къща на къща и правела прически на изтънчените дами от Ню Орлиънс преди големи светски събития. Мама Зузу погледнала костите, сетне поклатила глава.
— Той е с бяла жена някъде на север оттук — рекла тя. — Бяла жена със златиста коса. Жив е.
Това не било магия. Цял Ню Орлиънс знаел с коя е избягал Жак Пари и каква на цвят е косата й.
Мама Зузу била изненадана, че Вдовицата Пари още не знае как в Колфакс нейният Жак пъха всяка нощ малкото си квартеронско pipi149 в момиче с розова плът. Всъщност не всяка нощ, а само нощите, когато не бил толкова пиян, че да го използва за нещо по-добро от пикаенето. Вдовицата Пари вероятно знаела. Вероятно имала друга причина да дойде.
Вдовицата Пари идвала по един-два пъти в седмицата при старата робиня. След месец започнала да й носи дарове: панделки, сладкиш с ким, черен петел.
— Мамо Зузу — рекло веднъж момичето, — време е да ме научиш на онова, което знаеш.
— Да — съгласила се старицата, която била наясно накъде духа вятърът.
Освен това Вдовицата Пари била споделила с нея, че се е родила с ципа между пръстите на краката, което означавало, че е имала близначка, която е убила в утробата. Какъв избор имала Мама Зузу?
Обяснила на момичето, че ако носиш две мускатови орехчета, окачени на конец около врата, докато конецът се скъса, ще се излекуваш от шум на сърцето, че ако разрежеш гълъб, който никога не е летял, и го положиш върху главата на болния, той ще се излекува от треска. Показала й как да прави амулет за сбъдване на желания, малка кожена кесийка с тринайсет монети от по един цент, девет зърна памук и четината на черна свиня, и как да разтъркваш кесийката, та желанията ти да се сбъдват.
Вдовицата Пари усвоила всичко, на което я научила Мама Зузу. Но не се интересувала от богове. Никак. Интересувала се от приложна магия. С трепет узнала, че ако топнеш жива жаба в мед и я сложиш в мравуняк, щом костите бъдат почистени и започнат да се белеят, ако се взреш в тях, ще видиш плоска сърцевидна кост и друга с кукичка на нея: костта с кукичката трябва да окачиш на дрехата на онзи, който искаш да те обикне, а сърцевидната трябва да пазиш добре (защото изгубиш ли я, любимият ти ще ти се нахвърли като разярено псе). Ако направиш това, онзи, когото обичаш, непременно става твой. Научила, че ако в пудрата на своя съперница сложиш стрита на прах изсушена змия, съперницата ти ще ослепее, и че можеш да я накараш да се удави, ако вземеш бельото й, обърнеш го откъм опакото и в полунощ го заровиш под тухла.
Мама Зузу показала на Вдовицата Пари Чудодейния корен, малката и голямата мандрагора, показала й змейската кръв150, валерианата и петопръстника. Показала й как да вари чай за прочистване, отвара, която кара всички да те следват, и вода, с която да призовава Шинго.
Мама Зузу показала на Вдовицата Пари всички тези и още неща. Но старицата била разочарована. Правела всичко възможно, за да предаде тайните истини, дълбокото познание, да разкаже на младата жена за Татко Елегба, за Маву, за Айдо-Хведо151 и за останалите, ала Вдовицата Пари (сега ще ви кажа името, с което се родила и с което по-късно се прочула: Мари Лаво152. Но това не е великата Мари Лаво, за която се чували, това е нейната майка, която накрая е станала Вдовицата Глапион) не се вълнувала от боговете на далечната земя. Ако Сан Доминго бил плодороден чернозем, на който африканските богове били пуснали корени, тази земя с нейната царевица и пъпеши, с раците и памука била ялова и не раждала нищо.
— Тя не иска да знае — оплаквала се Мама Зузу на довереницата си Клемантин, която перяла завесите и покривалата на повечето домове наоколо.
Върху бузата й цъфтели алени белези от изгорено, а едно от децата й било умряло, защото върху него се излял меден казан с вряла вода.
— Тогава не я учи — отсичала Клемантин.
— Уча я, а тя не вижда ценното, единственото, което вижда, е какво може да направи с него. Давам й диаманти, а тя посяга за лъскавите стъкълца. Давам й дамаджана най-пивко бордо, а тя пие вода от реката. Давам й пъдпъдък, а тя иска да яде само плъхове.
— Защо тогава упорстваш? — питала Клемантин.
Мама Зузу свивала тънките си рамене, при което изсъхналата й ръка треперела.
Тя не била в състояние да отговори. Би могла да каже, че обучава младата жена, защото е благодарна, че е жива, както всъщност си било: пред очите й били издъхнали прекалено много хора. Би могла да каже, че сънува как един ден робите ще се вдигнат, както се вдигнали (и били разгромени) в Лаплас, но как дълбоко в себе си е сигурна, че без боговете на Африка, без благоволението на Елегба и Маву те никога няма да победят белите поробители, никога няма да се завърнат в своята родина.
Животът на Мама Зузу бил приключил именно в онази ужасна нощ преди близо двайсет години, когато тя се събудила и усетила студената стомана между ребрата си. Сега била човек, който не живее, а само мрази. Ако някой я попитал за омразата, тя нямало да може да му разкаже за дванайсетгодишото момиче на вмирисания кораб: това вече се било затлачило в паметта й след толкова побои с камшици, след толкова нощи в окови, след толкова много раздели, след толкова скърби. Но можела да разкаже за сина си и как му отсекли палеца, когато господарят разбрал, че момчето знае да чете и да пише. Можела да разкаже за дъщеря си, дванайсетгодишна, а вече бременна в осмия месец от един надзирател, и как изкопали в червената пръст дупка, за да сложат там непразния й корем, а после я били с камшици до кръв. Въпреки старателно изкопаната дупка дъщеря й изгубила детето и живота си една неделна сутрин, когато всички бели били на църква…
Прекалено много скръб.
— Прекланяй се пред тях — заръчала в един след полунощ край реката Мама Зузу на младата Вдовица Пари.
И двете били голи до кръста, били потни от задушната нощ, а всички гънки по кожите им се откроявали на бялата лунна светлина.
Мъжът на Вдовицата Пари Жак (чиято смърт три години по-късно щяла да се отличава с някои твърде любопитни подробности) бил разказвал на Мари някои неща за боговете на Сан Доминго, но тя нехаела. Смятала, че силата идва от обредите, а не от боговете.
