обаче не се случват такива неща… хората тук дори не си заключват вратите. Но децата от дума не разбират. Погледнете снимката още веднъж.
Алисън Макгъвърн се усмихваше. На фотографията ластичетата върху зъбите й бяха червени, а не сини.
— Можете ли наистина да потвърдите с ръка на сърце, че не сте я отвлекли, изнасилили, убили?
— Бях в Сан Франциско. А и не бих направил такива дивотии.
— Така си и знаех, приятелю. Ще дойдете ли да помогнете да я потърсим?
— Аз ли?
— Вие: Сутринта пратихме момчетата с кучетата да я издирват, засега нищо. — Той въздъхна. — Ох, Майк. Все пак се надявам, че е отишла в градовете близнаци заедно с някое гадже наркоман.
— Мислите ли, че е възможно?
— Да, мисля. Искате ли да се включите в издирването?
Шадоу си спомни как бе видял момичето в магазина „Всичко за дома и фермата“ на Хенингс, как лицето му за миг се бе озарило от срамежлива синьо-шинеста усмивка, как си бе помислил, че някой ден Алисън ще стане голяма красавица.
— Ще дойда — каза той.
Във фоайето на пожарната чакаха трийсетина мъже и жени. Шадоу мерна Хинзелман, още няколко лица му се сториха познати. Имаше и полицаи, както и мъже и жени в кафявите униформи на шерифството в окръг Лъмбър.
Чад Мълиган им описа как е била облечена Алисън, преди да изчезне (червена грейка, зелени ръкавици, синя вълнена шапка под качулката на грейката) и раздели доброволците на групи от по трима. Шадоу се падна в една група с Хинзелман и с някой си Броган. Напомни им се колко къс е денят, каза им се, че ако, не дай си Боже, открият трупа на Алисън, не бива да пипат нищо, само трябва да повикат помощ по радиостанцията, но ако момичето е живо, трябва да го топлят, докато не им се притекат на помощ.
Оставиха ги на окръжния път.
Хинзелман, Броган и Шадоу тръгнаха покрай замръзнал поток. Преди да поемат, всички тричленни групи бяха получили малка радиостанция.
Облаците бяха паднали ниско и светът беше сив. От ден и половина не бе валял сняг. Върху проблясващата коричка на скърцащите преспи личаха ясни следи.
С тънките си мустаци и побелелите си слепоочия Броган приличаше на полковник от запаса. Той обясни на Шадоу, че бил пенсиониран директор на гимназия.
— И сега преподавам по малко, занимавам се с училищната пиеса, тя винаги е била най-вълнуващото събитие през учебната година… освен това ходя понякога на лов и имам виличка на езеро Пайк, там прекарвам доста време. — Когато издирването започна, Броган каза: — От една страна, се надявам да намерим момичето. От друга, ще бъда много признателен, ако го открием не ние, а някой друг. Нали се досещате какво имам предвид?
Шадоу се досещаше.
Тримата не разговаряха много. Вървяха, търсеха с очи червена грейка, зелени ръкавици, синя шапка, бял труп. От време на време Броган, у когото бе радиостанцията, се свързваше с Чад Мълиган.
По обед се качиха заедно с останалите от издирвателния отряд на реквизиран за случая училищен автобус и хапнаха хот-дог с топла супа. Някой посочи червеноопашат ястреб, кацнал на голо дърво, друг каза, че приличал повече на сокол; птицата обаче отлетя и спорът бе прекратен.
Хинзелман им разказа за рога на дядо си и как веднъж, когато бил сковал голям студ, той се опитал да свири на него, но било толкова мразовито при плевнята, където бил отишъл да се упражнява, че от рога не се чул и звук.
— После дядо се прибрал и оставил рога при печката — да се разтопи. И така, вечерта всички си легнали, и най-неочаквано разтопените звуци започнали да излизат от рога. Направо изкарали ангелите на баба ми.
Следобедът беше безкраен, безплоден и потискащ. Светлината постепенно помръкваше: разстоянията рухнаха и светът ста-на индигов, а вятърът бе толкова студен, че направо пърлеше кожата на лицето. Когато се стъмни и вече нямаше смисъл да продължават, Мълиган обяви по радиостанцията, че за днес са приключили, после ги взеха и ги върнаха в пожарната.
На съседната пресечка беше пивница „Тук се отбива еленът“ и именно там се озоваха повечето участници в издирването. Бяха изтощени и посърнали, обсъждаха колко студено е било и как след ден-два Алисън по всяка вероятност щяла да се появи отнякъде, без да подозира какви главоболия е създала.
— Не си мислете лошо за града заради това — каза Броган. — Градът ни е хубав.
— Лейксайд е най-хубавият град в Северните гори — рече спретната жена, чието име Шадоу беше забравил, ако изобщо ги бяха запознавали. — Знаете ли колко безработни има в Лейксайд?
— Не — отговори той.
— По-малко от двайсет — каза жената. — В града и около него живеят над пет хиляди души. Може и да не сме богати, но всички работят. Не е като в миньорските селища на североизток, сега повечето са се превърнали в градове призраци. Селскостопанските селища пък бяха убити от все по-ниските цени на млякото и на прасетата. Знаете ли коя е най-често срещаната причина за неестествената смърт сред фермерите в Средния запад?
— Самоубийството ли? — опита се да налучка Шадоу. Жената бе едва ли не разочарована.
— Да. Самоубийството. Посягат на живота си. — Тя поклати глава и продължи: — Наоколо има прекалено много градове, които съществуват само заради ловците и летовниците, градове, които просто им прибират парите и ги изпращат да си ходят заедно с техните трофеи и ухапвания от насекоми. Освен това има селища, които се крепят на компаниите — там всичко е наред, докато „Уолмарт“ не премести другаде своя отдел „Пласмент“ или „3Ем“ не спре да произвежда кутийки за компакт-дискове например, после изведнъж се оказва, че страшно много хора не могат да си плащат ипотеката. Извинявайте, но не разбрах как се казвате.
— Айнсел — представи се Шадоу. — Майк Айнсел. Бирата, която пиеше, беше правена тук, с изворна вода. Беше пивка.
— А аз съм Кали Нопф — рече жената. — Сестра съм на Доли. Лицето й още беше румено от студа. — Та мисълта ми е, че ние в Лейксайд сме късметлии. Имаме от всичко по малко: селско стопанство, лека промишленост, туризъм, занаяти. Добри училища.
Шадоу я погледна озадачено. Думите и кънтяха някак на кухо. Той изпита чувството, че слуша продавач, добър продавач, който вярва в стоката си, но все пак иска да е сигурен, че ще се прибере у дома с всичките си четки и енциклопедии. Жената вероятно го долови по лицето му и каза:
— Извинявайте. Когато обичаш нещо, не спираш да говориш за него. А вие, господин Айнсел, с какво се занимавате?
— Вуйчо ми купува и продава антики из цялата страна. Използва ме да пренасям големите, тежки предмети. Работата е добра, но не е постоянна.
Между краката му се промуши черна котка, талисман на заведението и отърка главица в ботуша му. Скочи до него на пейката и заспа.
— Поне имате възможност да пътувате — отбеляза Броган. — Занимавате ли се с нещо друго?
— Намират ли ви се осем монети от по двайсет и пет цента? — попита Шадоу.
Броган бръкна в джоба си да извади дребни. Намери пет монети от двайсет и пет цента и ги плъзна по масата към Шадоу. Кали Нопф извади още три.
Шадоу нареди монетите на две редици, по четири във всяка. После, почти без да се суети, направи фокуса „Монети през масата“: уж пусна половината през дървото, а всъщност ги премести от лявата в дясната си ръка.
След това взе и осемте монети в дясната си ръка и празна чаша за вода — в лявата, и покри чашата със салфетка: монетите уж изчезнаха една по една от дясната му шепа и тупнаха с ясен звънтеж в чашата под салфетката. Накрая Шадоу отвори дясната си шепа, за да покаже, че е празна, и махна с рязко движение салфетката, за да се види, че монетите са в чашата.
Върна им монетите: три на Кали, пет на Броган, после взе една обратно от ръката на Броган и остави в нея четири. Духна и тя се превърна в монета от един цент, който той върна на мъжа — Броган си преброи
