крайбрежието. Сега робите били общо петнайсет души и били вързани един за друг за вратовете, ръцете им също били прихванати хлабаво.
Вутуту попитала брат си Агасу какво ги чака.
— Не знам — рекъл той.
Бил момче, което се усмихвало често: зъбите му били бели и съвършени и докато се смеел, ги показвал, а щастливите му усмивки правели и Вутуту щастлива. Сега Агасу не се усмихвал. Вместо това се правел на смел — заради сестра си, стъпвал с изпънати рамене, горд, застрашителен и смешен като пале, което се е наежило.
Мъжът с белези по бузите зад Вутуту рекъл:
— Ще ни пратят при белите дяволи, които ще ни откарат през водата в домовете си.
— И какво ще ни направят там? — попитала Вутуту. Мъжът не отвърнал нищо.
— Какво де? — подканила Вутуту.
Агасу се опитал да надзърне през рамо. Докато вървели, не им разрешавали да говорят и да пеят.
— Възможно е да ни изядат — рекъл мъжът. — Поне така ми казаха. Заради това им трябват толкова много роби. Защото все са гладни.
Както вървяла, Вутуту се разплакала. Агасу казал:
— Не плачи, сестрице. Няма да те изядат. Аз ще те пазя. Ще ни пазят нашите богове.
Но Вутуту продължила да плаче и вървяла със свито сърце, смазана от болка, гняв и страх, каквито изпитва само едно дете: силни и всепоглъщащи. Нямало как да каже на Агасу, че се притеснява не защото белите ще я изядат. Била сигурна, че ще оцелее. Плачела, понеже се страхувала, че ще изядат брат й, и не била убедена, че ще успее да го опази.
Пристигнали във факторията и останали там десет дни. Сутринта на десетия ден ги извели от колибата, където ги били държали като затворници (през последните дни тя била станала много пренаселена, защото от много далеч били пристигнали мъже, които били довели техни си синджири роби). Отвели ги на пристанището и Вутуту видяла кораба, който щял да ги откара.
Първата й мисъл била колко голям е корабът, втората — че е прекалено малък, за да ги побере всичките. Той се крепял с лекота върху водата. Корабната лодка започнала да снове напред-назад и да прекарва пленниците до кораба, където ги оковавали и разпределяли по долната палуба моряци, някои червени като тухла, други с почернели от слънцето лица и със странни остри носове и бради, с които изглеждали като зверове. Мнозина от моряците приличали на хората от племето на Вутуту, точно както и мъжете, които я били довели на крайбрежието.
Мъжете, жените и децата били отделени едни от други и били пратени в различни краища на палубата за роби. Пленниците били твърде много, за да се сместят на кораба, затова някои от мъжете били качени заедно с веригите на откритата палуба, под местата, където екипажът завързвал хамаците. Вутуту била сложена при децата, не при жените, и нея не я оковали, само ги заключили в помещението. Брат й Агасу бил натикан при окованите с вериги мъже, наблъскани като херинги. Под тази палуба воняло, макар че екипажът я бил изтъркал след последния товар. Смрадта се била просмукала в дървото: смрад на страх, на жлъч, на диария и смърт, на треска, лудост и омраза. Вутуту седяла в горещия трюм заедно с другите деца. Усещала как малчуганите от двете й страни са плувнали в пот. От удара на една вълна някакво момченце се свлякло върху Вутуту и се извинило на език, който тя не знаела. Тя опитала да му се усмихне в здрача.
Корабът потеглил. Понесъл се с пълна скорост по водата. Вутуту се замислила за мястото, откъдето били дошли белите мъже (макар че никой от тях не бил истински бял: всички били мургави, с изпръхнала от морето и почерняла от слънцето кожа). Толкова ли не им достигала храна, че да взимат хора чак от нейните земи, които да изядат? Или Вутуту щяла да се превърне в деликатес, в угощение за хора, които са яли толкова много неща, че се облизват само на чернокожа плът в казаните си?
На втория ден, след като отплавал, корабът бил застигнат от буря, но не силна; въпреки това палубите се накланяли и се тресели и миризмата на бълвоч се сляла с вонята на пикоч, на втечнени фекалии и на пот, избила от страх. Върху тях, през решетките на отворите за проветряване по тавана на трюма за роби, се леел пороен дъжд.
Една седмица, след като били поели на път и сушата отдавна се била скрила от поглед, смъкнали оковите на робите. Предупредили ги, че ако проявят неподчинение или създават неприятности, ще бъдат наказани по-строго, отколкото могат да си представят.
Сутрин давали на пленниците зрял боб и сухар, както и вкиснал лимонов сок, толкова горчив, че те се въсели, кашляли и се давели, някои стенели и виели. Но не смеели да изплюят сока: ако ги хванели, ги биели с тояга или ги налагали с бичове.
Вечерта им донесла сушено говеждо. Било неприятно на вкус, по сивата му повърхност се била образувала ципа във всички цветове на дъгата. Това било в началото на пътуването. После месото станало още по-лошо.
Ако имали възможност, Вутуту и Агасу се гушели един до друг и си говорели за майка си, за своя дом и за приятелите си. Понякога Вутуту разказвала на Агасу историите, които им била разправяла, майка им, например за Елегба144, най-коварния от всички богове, който бил очите и ушите на Великия Маву145 за света, носел му послания и се връщал с отговорите.
Вечерно време, за да разсеят скуката на пътуването, моряците карали робите да им пеят и да им танцуват танците на родните си земи.
На Вутуту й било провървяло, че я сложили с децата. Те били наблъскани плътно едно до друго и никой не им обръщал внимание; виж, жените невинаги имали такъв късмет. На някои кораби, превозващи роби, жените били изнасилвани отново и отново от екипажа просто защото това си било негласно право на моряците по време на прехода. Този кораб не бил такъв, което не означава, че нямало изнасилвания.
По време на онова пътуване сто мъже, жени и деца измрели и били хвърлени през борда, а някои от пленниците, метнати във водата, още не били издъхнали, ала зеленият мраз на океана охладил сетната им тръпка и те потънали, като се мъчели да изплуват и се давели.
Вутуту и Агасу пътували с холандски кораб, но не го знаели, а той преспокойно можел да е английски, португалски, испански или френски.
Негрите от екипажа на кораба, някои с кожа, по-тъмна и от кожата на Вутуту, казвали на пленниците къде да отидат, какво да правят, кога да танцуват. Една сутрин Вутуту забелязала, че един от чернокожите надзиратели я гледа. Докато се хранела, той дошъл при нея и я зяпнал, без да казва и дума.
— Защо го правите? — попитала го тя. — Защо сте се хванали слуги на белите дяволи?
Той й се ухилил, сякаш въпросът бил най-смешното нещо, което бил чувал. После се навел, така че устните му почти докоснали ухото на Вутуту, и от топлия му дъх на нея изведнъж й призляло.
— Ако беше по-голяма — рекъл й мъжът, — щях да те накарам с члена си да пищиш от радост. Може и да го направя довечера. Видях колко хубаво танцуваш.
Тя го погледнала с кафяви като орех очи и рекла, без да й трепне окото, дори се усмихнала:
— Ако ми го сложиш долу, ще ти го отхапя със зъбите си долу. Аз съм млада вещица и имам долу много остри зъби.
Станало й приятно, докато гледала как лицето му помръква. Мъжът не казал нищо и се отдалечил.
Думите били излезли от устата й, но това не били нейни думи: тя не си ги била помисляла, не ги била създала. Не, дала си сметка, че това са думи на лукавия Елегба. Маву бил сътворил света и после заради коварството на Елегба бил изгубил интерес към него. Именно Елегба с неговите хитрости и твърд като желязо член бил изрекъл тези думи чрез Вутуту, която бил обсебил за миг, и вечерта, преди да заспи, тя му благодарила.
Мнозина от пленниците отказвали да се хранят. Налагали ги с бичове, докато преглътнат храната, макар че боят бил жесток и двама мъже издъхнали от него. След това никой на кораба не си и помислял да си отвоюва свободата с глад. Един мъж и една жена се опитали да се самоубият, като се хвърлили през борда.
Жената успяла. Мъжът бил спасен, бил завързан за една от мачтите и почти цял ден го налагали с камшици, докато гърбът му не се разкървавил, после го оставили там и след като денят се превърнал в нощ. Не му давали храна, не му давали и нищо за пиене освен собствената му пикня. На третия ден той вече бълнувал, главата му се била издула и била омекнала като стар пъпеш. Когато престанал да бълнува, го
