изхвърлили в океана. След опита за бягство пленниците отново били оковани за пет дни.
Пътуването било дълго и тежко за пленниците, не било приятно и за моряците, макар че те се били научили да вкоравяват сърцата си за работата, която вършат, и се престрували пред самите себе си, че не са нищо повече от животновъди, които откарват добитъка на пазара.
Един хубав мек ден хвърлили котва в Бриджпорт, Барбадос, и пленниците били прекарани от кораба до брега с плоскодънки, пратени от пристанището, после ги отвели на тържището, където с крясъци и сопи били строени в редици. Изсвирила свирка и тържището се изпълнило с мъже, червендалести мъже, които започнали да блъскат, да забучват пръст, да крещят, да подвикват, да определят цени, да мърморят.
Тогава Вутуту и Агасу били разделени. Станало много бързо: някакъв мъжага накарал Агасу да си отвори устата, огледал му зъбите, опипал мускулите на ръцете му, кимнал и двама други издърпали Агасу встрани. Той не се съпротивлявал. Погледнал Вутуту и й извикал: „Бъди смела“. Вутуту кимнала и после очите й се замъглили и се напълнили със сълзи, и тя завила. Заедно с Агасу били близнаци, вълшебни същества, силни. Разделени, вече били две измъчени деца.
След това тя го видяла един-единствен път, но не на живо. Ето какво станало с Агасу. Първо го отвели в плантация за подправки, където всеки ден го биели с камшици за онова, което е направил, и за онова, което не е направил, научили го криво-ляво на английски и му дали името Джак Мастиления — заради тъмната кожа. Когато избягал, тръгнали да го преследват с кучета и го върнали, после му отрязали с длето един от пръстите на краката, та да му е за урок. Той отказвал да се храни, искал да умре от глад, но му избили предните зъби и насила го накарали да поема течна храна, така че Агасу нямал друг избор, освен да я преглътне, ако не искал да се задави.
Дори в ония години предпочитали робите, родени в плен, пред докараните от Африка. Родените в свобода роби се опитвали да избягат или да умрат и и в двата случая това се отразявало зле на печалбите.
Когато бил на шестнайсет години, Джак Мастиления бил продаден заедно с още неколцина роби в захарна плантация, разположена на остров Сен Доменг. Нарекли го Хиацинт, едрия роб със счупените зъби. В плантацията той срещнал старица от своето село — преди пръстите й да се изкривят от артрита, била домашна прислужница, — и тя му казала, че белите нарочно разделят пленниците от едни и същи градове, села и области, за да предотвратят въстания и бунтове. Не им харесвало, когато робите си говорят на техния език.
Хиацинт понаучил френски и усвоил някои от ученията на Римокатолическата църква. Всеки ден от тъмно до тъмно режел захарна тръстика.
Имал няколко деца. Макар че им било забранено, ходел по късна доба заедно с другите роби в гората, за да танцува калинда, да пее песни в прослава на бог Дамбала-Ведо, приел облика на черна змия. Пеел песни и в прослава на Елегба, на Огун146, на Шанго147, на Зака148 и на много други, на всички богове, които пленниците били донесли със себе си на острова, били ги донесли в умовете си и в потайните си сърца.
Робите по захарните плантации на Сен Доменг рядко живеели повече от десет години. Само в свободното време, което им давали: два часа в най-големия пек по пладне и пет часа посред нощ (от единайсет до четири), те можели да отглеждат храната си (господарите не им отпускали храна, предоставяли им малки нивички, които да обработват, за да се прехранват), това били единствените часове, с които те разполагали за сън и мечти. Въпреки това намирали и кога да се събират и да танцуват, да пеят и да се кланят на боговете си. Почвата на Сен Доменг била плодородна и боговете на Дахомей, Конго и Нигерия пуснали там дълбоки дебели корени и избуяли огромни и силни, за да обещаят свобода на онези, които им се кланяли нощем в горите.
Хиацинт бил двайсет и пет годишен, когато по дясната ръка го ухапал паяк. Раната се възпалила и плътта започнала да съхне; не след дълго цялата ръка чак до рамото се подула и станала моравочервена, а от китката надолу миришела. И туптяла и парела.
Дали на младежа долнокачествен ром и нажежили в огъня острието на едно мачете, докато то не блеснало в червено и бяло. Отрязали с трион ръката на Хиацинт чак при рамото и обгори-ли раната с острието на мачетето. Цяла седмица той се мятал. После се върнал на работа.
Едноръкият роб Хиацинт участвал в бунта на робите от 1791 година.
Не друг, а самият Елегба се вселил в него в горичката, яхнал го, както белите яхват кон, и проговорил чрез него. Хиацинт почти не помнел какво е казал, ала другите, които били с него, му предали, че е обещал да им върне свободата. Хиацинт помнел само, че бил много възбуден, че членът му бил твърд като прът и го болял, и че вдигнал към луната двете си ръце: ръката, която имал, и онази, която бил изгубил.
Заклали прасе и мъжете и жените от плантацията пили от топлата кръв на прасето, като дали обет да са си верни като братя. Заклели се, че са войска на свободата, и отново дали обет за вярност към боговете на всички земи, откъдето били отвлечени като плячка.
— Ако паднем в битката с белите — казали те, — ще се преродим в Африка, в нашите домове, в нашите племена.
По време на въстанието се появил друг Хиацинт и затова сега вече наричали Агасу с прозвището Великия еднорък. Той се сражавал, молел се на боговете, принасял жертви, кроял планове. Виждал как приятелите и любимите му загиват пред очите му и продължавал да се бори.
Цели дванайсет години се сражавали, водили влудяваща кървава битка с плантаторите, с войската, докарана от Франция. Борили се, не се отказвали и колкото и невъзможно да звучи, победили.
На първи януари 1804 година била провъзгласена независи-мостта на Сен Доменг, който не след дълго щял да бъде познат на света като Република Хаити. Великия еднорък не доживял да види това. Издъхнал на втори август 1802 година, пронизан от щика на френски войник.
Точно когато Великия еднорък (който навремето бил наричан Хиацинт, а преди това Джак Мастиления и който дълбоко в сърцето си останал Агасу) склопил очи, сестра му — той я познавал като Вутуту, но в първата плантация в Каролина я наричали Мери, после, когато я прехвърлили домашна прислужница, станала Дейзи, а накрая, след като я продали на семейство Лавер надолу по реката, в Ню Орлиънс, се превърнала в Сюки, — та сестра му усетила как студеният щик я пронизва между ребрата и се разпищяла и разридала неудържимо. Дъщерите й — близначки — се събудили и завили. Новородените й дъщерички били с цвят на кафе с мляко, за разлика от децата, които била родила, докато работела в плантацията и още била почти момиче, деца, които не била виждала, откакто били навършили петнайсет и десет години. Когато я продали на други господари, средната й дъщеря вече била мъртва от една година.
Откакто била слязла на сушата, Сюки често била налагана с бичове, веднъж дори посипали в раните й сол, друг път я били толкова силно и толкова дълго, че дни наред не можела да седи и не понасяла да я докосват по гърба. Когато била по-млада, няколко пъти я изнасилили и чернокожи, получили заповед да споделят с нея нара й, и бели. Оковавали я във вериги. Но тя не плачела. Откакто я били отделили от брат й, била плакала само веднъж, в Северна Каролина, където видяла как изсипват храната за децата на робите и за кучетата в общо корито и нейните невръстни рожби направо пред очите й започнали да се боричкат с псетата за огризките. Веднъж Сюки станала свидетелка на това, после го гледала всеки ден в онази плантация, но първия път гледката сломила сърцето й.
В началото била хубава. Сетне годините на мъка си казали думата и Сюки вече не била хубава. Лицето й било насечено от бръчки, в кафявите й очи се загнездила прекалено много болка.
Единайсет години преди това, когато била на двайсет и пет, дясната й ръка изсъхнала. Никой от белите не знаел какво да прави. Плътта сякаш се топяла върху костите и сега ръката висяла безжизнено отстрани като на скелет, покрит с кожа, и била почти неподвижна. След това Сюки станала домашна прислужница.
Всички в семейство Кастъртън, на което принадлежала плантацията, били възхитени от умението й да готви и да върти къщната работа, но госпожа Кастъртън се стряскала от изсъхналата ръка, затова Сюки била продадена на семейство Лавер, което преди година било пристигнало от Луизиана: господин Лавер бил дебел веселяк, който не изпитвал и капка отвращение от изсъхналата ръка на робинята Дейзи. Когато след една година те се върнали в Луизиана, Сюки също заминала с тях.
В Ню Орлиънс жените, а и мъжете идвали да купуват от нея церове, амулети за любов и дребни талисмани: черните, разбира се, но белите също. Всички в семейство Лавер си затваряли очите. Вероятно
