на което ще разработим стратегията.
— Проблеми ли?
— Хванали са се гуша за гуша. Предложих им да се съберем тук. Техничарите настояват да сме отидели в Остин или може би в Сан Хосе, играчите държат на Холивуд, а недосегаемите искат да е на Уолстрийт. Всеки дърпа чергата към себе си. Никой не иска да отстъпи.
— Аз да направя ли нещо?
— Засега не. На някои ще им се озъбя, други ще изчеткам. Знаеш как е.
— Да, шефе.
— Продължавай, Таун. Връзката прекъсва.
Таун си мисли, че е трябвало да доведе отряд за бързо реагиране, който да пресрещне тъпата каравана, или да минира пътя, или да разположи наоколо тактическо ядрено оръжие, тогава ония калтаци са щели да разберат, че играта наистина е загрубяла. Както господин Уърлд се изрази веднъж, „ние пишем бъдещето с огнени букви“, а господин Таун си мисли, че майко мила, ако не се изпикае още сега, ще си остане без бъбрек, той ще се пръсне, точно както навремето, когато Таун беше малък, казваше и баща му, ако поемеха на дълъг път, на магистралата баща му все повтаряше: „Кътниците ми вече плават“, господин Таун чуваше и сега този глас, отсечения северняшки акцент: „Трябва бързо да пусна една вода. Кътниците ми вече плават“…
… в този миг Шадоу усети как някаква ръка отваря неговата, как издърпва пръст по пръст и ги отскубва от бедрената кост, която стискат. На Шадоу вече не му се пикаеше, оказа се, че му се е пикаело на друг. Той стоеше под звездите в равнината със скали като стъкло.
Уензди пак му направи знак да мълчи. После тръгна и Шадоу го последва.
Откъм механичния паяк се чу скърцане и Уензди застина. Шадоу спря и зачака заедно с него. Отстрани на паяка примигаха снопове зелена светлина, зашариха нагоре. Шадоу се опита да не диша прекалено шумно.
Замисли се за онова, което се бе случило току-що. Сякаш бе надзърнал през прозорец в нечий ум. После си каза: „Господин Уърлд. Именно аз помислих, че гласът му ми звучи познато. Това беше моя мисъл, а не мисъл на Таун. Ето защо ми се стори толкова странно“. Опита се да се сети на кого е гласът, да го вмести в категорията, към която спада, но тя му се изплъзваше. „Ще си спомня — рече си Шадоу. — Рано или късно ще си спомня“.
Зелените светлини станаха сини, после червени, после помръкнаха до мътночервено и паякът клекна на металните си задни крачка. Уензди продължи напред: самотна сянка под звездите с широкопола шапка и износено тъмно наметало, което от време на време се гънеше от вятъра, идващ отникъ-де, и почукваше със сопата по стъкловидните камъни долу. Когато металният паяк се смали до далечно пламъче в звездната светлина в другия край на равнината, Уензди каза:
— Сега вече би трябвало да е безопасно да говорим.
— Къде сме?
— Зад кулисите — отговори Уензди.
— Моля?
— Представяй си, че сме зад кулисите. Като в театър. Току-що ни извадих от публиката и сега вървим зад сцената. По пряк път.
— Когато докоснах онзи камък, се озовах в ума на някакъв тип на име Таун. Той е от Шпионския сериал. Мрази ни.
— Да.
— Има шеф на име господин Уърлд. Напомня ми някого, но не знам на кого. Надзъртах в главата на Таун… или може би бях вътре в главата му. Не съм сигурен.
— Знаят ли накъде сме се запътили?
— Струва ми се, че засега се отказаха да ни търсят. Не искат да ни преследват в резервата. В резерват ли отиваме?
— Може би.
Уензди се облегна за малко на сопата, след това продължи да върви.
— Какъв беше онзи паяк?
— Проявление на модела. Издирвателно устройство. — Опасни ли са?
— Стани на моите години и тогава вече можеш да очакваш най-лошото.
Шадоу се усмихна.
— И колко стар трябва да стана?
— Стар като езика ми — рече Уензди. — И няколко месеца по-стар от зъбите ми.
— Държиш картите прекалено близо до гърдите си — отбеляза Шадоу. — Дори не съм сигурен дали изобщо са карти.
Уензди само изеумтя.
Всеки следващ хълм ставаше още по-труден за изкачване. Шадоу започна да усеща, че му се вие свят. Звездите туптяха, сякаш следваха пулса в слепоочията и гърдите му. В подножието на следващия хълм той се препъна, отвори уста да каже нещо и най-неочаквано повърна.
Уензди бръкна във вътрешния си джоб и извади малка манерка.
— Пийни — подкани той. — Само една глътка. Течността беше остра и се изпари в устата му като добро бренди, макар че нямаше вкус на алкохол. Уензди взе манерката и си я прибра.
— Не е хубаво публиката да установи, че се разхожда зад кулисите. Затова ти е зле. Трябва да се махнем оттук.
Забързаха, Уензди крачеше с равномерна стъпка, Шадоу се препъваше от време на време, но се чувстваше по-добре от напитката, която бе оставила в устата му вкуса на портокалови кори, на масло от розмарин, на мента и карамфил.
Уензди го хвана за ръката.
— Ето там — каза той и посочи два еднакви хълма от замръзнал стъкловиден камък вляво. — Мини между тези две могили. Върви до мен.
Продължиха нататък; студеният въздух и ярката дневна светлина удариха едновременно Шадоу в лицето.
Стояха по средата на склона на полегат хълм. Мъглата се беше вдигнала, денят беше слънчев и мразовит, небето бе съвършено синьо. В подножието на хълма имаше чакълест път, по който като детска количка подскачаше червен автомобил комби. Повеят на вятъра донесе от една постройка наблизо дим от запалени дърва. Сякаш преди трийсет години някой бе взел сглобяема къща и я бе оставил върху склона на баира. Къщата беше ремонтирана, потягана и на места пристроявана. Когато отидоха при нея, вратата се отвори, някакъв мъж на средна възраст с пронизващи очи и уста като рана от нож ги погледна отгоре и каза:
— Да, чух, че на гости ми идвали двама бледолики. Двама бледолики с каравана марка „Уинъбейго“. Чух и че се били изгубили, както бледоликите се губят винаги, ако не са си наслагали навсякъде пътни знаци. А сега ги вижте тези два окаяни звяра пред вратата. Знаете ли, че сте на земите на племето лакота?
Косата му беше сива и дълга.
— Откога и ти, стари мошенико, си от племето лакота? — каза Уензди.
Беше облечен в яке и носеше ушанка, а на Шадоу вече му се струваше невероятно, че допреди няколко мига, под звездите, Уензди е бил с широкопола шапка и опърпано наметало.
— Е, Уиски Джак160. Аз умирам от глад, а приятелят ми тук току-що си повърна закуската. Няма ли да ни поканиш?
Уиски Джак се почеса под мишницата. Беше облечен в дънки и тениска, сива като косата му. Бе обут в мокасини и сякаш не забелязваше студа. После рече:
— Тук ми харесва. Влезте, бледолики, които сте си изгубили своя „Уинъбейго“.
И вътре във въздуха се стелеше дим от запалени дърва, имаше и още един мъж, който седеше при масата. Беше облечен в еленови кожи и беше бос. Лицето му беше с цвят на дървесна кора.
Уензди явно се зарадва.
— Е, както гледам, това, че се забавихме, само ни помогна. Уиски Джак и Джони Ябълката161. С един камък два ореха обрулихме.
