няма друга аудитория, която да чувства музиката по-дълбоко и по-искрено от тийнейджърките. Може пък техният ентусиазъм да ме зарази. Може отново да възвърна страстта си към музиката. А може да е кошмар отначало докрай.
по-малко
— Не разбирам, Дейв — казва Изи, когато й се обаждам в офиса и й съобщавам, че съм се навил. — Защо списание за хлапачки? Познаваш достатъчно хора, готови да ти дадат работа на хонорар в подходящи музикални издания. Няма да ти хареса. Едва ли има по-идиотско списание, в което да работи трийсет и една годишен мъж. Не знаеш нищо за поп музиката, която слушат тийнейджърите. Само като чуеш някой сладникав припев по радиото, ти се държиш сякаш ще оглушееш завинаги. Аз не съм чувала и шейсет процента от групите, за които пишеше в „Лаудър“, а смятам, че съм в час. Накратко, ти знаеш нищо за тийнейджърите.
Изи е права. Освен детските канали, които издържам не повече от десетина минути в събота сутрин, не съм обръщал никакво внимание на света на подрастващите. Понякога разни звукозаписни компании по погрешка изпращаха в редакцията на „Лаудър“ дискове с поп музика, а аз дори не си правех труда да ги извадя от опаковките. Просто ги трупах до бюрото си и когато кулата станеше достатъчно висока и заплашваше да се срути, ги занасях в един магазин за компактдискове на старо в Сохо и ги заменях срещу пари.
— Ще се оправя — уверявам я.
— Добре — въздиша примирено тя. — Но като си казал „а“, ще трябва да кажеш и „б“. Откакто написа онази статия за „Фам“, шефката настоява да те убедя да водиш редовно рубрика от рода на „Мъжката гледна точка“. Казах, че няма да го направиш за нищо на света, но какво ти пречи сега?
— Колко редовно е това „редовно“?
— Всеки месец.
— Няма ли да ми дойде нанагорно, а?
— Рубриката ще се нарича „Глас мъжки“ — почти като глас Божи, но не съвсем. Ще ти публикуваме и снимка, на която да изглеждаш доволно привлекателен.
Разсмивам се и в същото време стомахът ми се свива.
— Занасяш се! Аз да говоря от името на всички мъже.
Изи добавя:
— Отмъщавам ти за времето, което прекара, мислейки за онази юка.
добре дошъл
В девет и петдесет и пет на другата сутрин стоя пред въртящата се врата на Палас Билдинг 112 на Тотънхам Корт Роуд, където се помещава „Питърсбъроу Пъблишинг“. Няколко човека пушат отвън. Приличат на журналисти. Влизам в сградата и се отправям към рецепцията, за да се запиша. Пред мен има доста голяма опашка от хора, повечето от които, доколкото успявам да чуя, са на хонорар и чакат да получат временен пропуск. Използвам времето да разгледам кориците на списанията, които висят на стената до асансьорите. „Питърсбъроу“ не е голямо издателство като Би Ди Пи, но държи няколко доста известни заглавия. Освен „Тийн Сийн“ тук са „Стилисимо“ — за женска мода, „Ню Ю“ — за женско здраве, „Топ Уийлс“ — за автомобили, „Бърн“ — за хеви метъл, „Метросаундс“ — за танцова музика и лайфстайл, „Глос“ — за унисекс мода и лайфстайл и накрая „Гроу“ — градинарство и цветарство.
Получавам пропуск и се качвам с асансьора на третия етаж, сетне преминавам по къс коридор. Веднага отгатвам къде е редакцията на момичешкото списание, защото вратата е обсипана с лепенки с надписи от рода на: „Целуни ме бързо, прегърни ме здраво“ и „Уау“, както и с най-противния ми „Здравей, голямо момче“. В средата има голям плакат на Леонардо ди Каприо от филма „Плажът“. Някой е написал на гърдите му „Бог на любовта“. Чувствам се заплашен.
Поемам дълбоко въздух, отварям вратата и влизам. Никой не вдигна глава. Да се пренебрегват непознати в редакциите на списанията е стандартна практика, така че не ми прави особено впечатление. Всъщност помага ми да се ориентирам в обстановката. Всички в „Тийн Сийн“ са изключително заети — звънят телефони, принтерите плюят страници, а за фон се носи музиката на някаква момчешка банда.
Докато се оглеждам, забелязвам две неща — първо, че съм единственият мъж, и второ, че съм единственият над двайсет и пет години. Всички от персонала на „Тийн Сийн“, от редакторите до графичните дизайнери, са облечени, сякаш са част от някаква супер модна двайсет и няколко годишна тайна армия — вдигнати коси, пуснати коси, слънчеви очила на главата, безкраен брой хибриди на войнишки панталони, дизайнерски джинси, поли от деним, тениски с емблеми и надписи и маркови спортни обувки.
Чувствайки се абсолютно не на място, приближавам момичето, което седи на най-близкото до вратата бюро и се заглеждам в екрана на компютъра й. Както и другите, тя също е в началото на двайсетте, но изглежда още по-млада по начин, за който едва си спомням. Носи тениска с логото на американските хип- хоп идоли Рокъс Рекърдс, дълга дънкова пола и синьо-бели маратонки Адидас. Забелязвам, че лявата страна на носа й е леко назъбена — сигурно е имала пиърсинг през студентските си години, след което е решила, че е по-добре да го свали. Притежава изтънчена красота — момиче от типа, което моята с десетина години по-млада версия със сигурност би намерила за привлекателно. Сега крехката й фигура буди у мен чувства, които са повече братски, отколкото сексуални.
— Аз съм Дейв, музикантът — представям се. — Джени, главната редакторка, ме очаква.
Тя се обръща и ме заглежда.
— Здрасти Дейв, музиканте. Аз съм Фран Митчъл, младшият редактор. Джени, главната редакторка… — очите й се стрелкат към задната част на офиса — … има срещи цялата сутрин.
Усмихвам се. Саркастична с непознати — стилът ми харесва.
— Тогава ще я почакам. Може ли? — питам.
Тя отлепя една бележка от екрана на съседния компютър, прочита я и ми я подава.
— Пише да се разполагам като у дома — обявявам.
— И аз мисля, че точно това пише — сочи тя съседното бюро. — Тук живеят сътрудниците на хонорар, когато идват в редакцията. Вземи си стол и ще ти покажа мрежата. — В този момент звънва телефонът й. — Ало? — кима, заслушва се, сетне покрива с ръка слушалката. — Трябва да говоря. Нали нямаш нищо против? Няма да е дълго.
— Не се притеснявай — сядам на бюрото, включвам компютъра пред себе си повече по навик, отколкото от желание да правя нещо и се оглеждам. Обстановката в „Тийн Сийн“ е много по-модерна от онази, с която съм свикнал в „Лаудър“. Целият редакторски персонал работи на нови цветни макове5, бледосивите бюра не са надраскани, а мокетът не е покрит с петна от кафе. Офисът изглежда и доста по-светъл — едната стена на залата е заета с огромни прозорци, които пропускат естествената светлина. Край отсрещната се издигат високи шкафове с книги, списания и папки. Общо взето изглежда приятно място за работа.
— Извинявай — Фран оставя телефона. — Трябваше да чуеш това. Истинска история на читателка, която гоня от три седмици. Някакво четиринайсет годишно момиче е дотам хлътнало по актьор в сапунка, че седмици наред бивакувало край къщата му. Между другото, преди месец, не знам по какъв начин, не съм сигурна, че е бил напълно законен, успяло да се снабди с чифт гащи. От простора му. Страхотна история, нали!
— Така ли?
— Ами да, нашите читателки ги обичат. Придават им увереност, че има и други като тях. Нали разбираш — че не са абсолютни идиотки. Защото онова, което трябва да помниш за момичетата в тийнейджърска възраст, е, че в крайна сметка всички са само на крачка от пълното откачане. Знам го, защото съм го изживяла на собствения си гръб.
— Тийнейджърките — повтарям, като драскам думата на гърба на бележката, — пълни откачалки.
Подчертавам последните две думи.
— Мислиш, че се шегувам, нали? — усмихва се Фран.
— Не — отричам. — Но знаеш ли какво? Точно това ме нокаутира.
