чакам
Чакам Джени повече от час, тя се появява за кратко, казва „здрасти“ и изчезва на друга среща, без да ми обясни какво да върша. За да се забавлявам, започвам да работя върху следващата си колонка за „Фам“, но не напредвам особено. Разкъсвам се между желанието да напиша защо фундаментално право на мъжете е да оставят дъската на тоалетната чиния вдигната и защо е невъзможно представителите на силния пол да правят няколко неща едновременно. Тъкмо решавам да отскоча до най-близкия павилион за пакетче солети, когато Фран, която през последния половин час трака отнесено на компютъра си, неочаквано пита:
— Я ми кажи, Дейв, музиканте, какво правиш тук? Не че е лошо да си тук… но нали разбираш, нещо не се връзваш с това място.
— Така ли?
— Не си прави майтап с мен. Знам между другото, че си известен музикален журналист. Четях нещата ти в „Лаудър“, докато бях в университета, но само защото тогавашното ми гадже си го купуваше с религиозен жар всеки месец. Така че казвай направо. Какво търсиш тук?
— Джени ми е приятелка. Помоли ме да й помогна и тъй като нямам какво друго да правя, ей ме на.
— А какво става с „Лаудър“? — Очите й се разширяват и тя добива скандализиран вид. — Да не са те уволнили?
— Не е толкова вълнуващо. Списанието фалира преди няколко седмици.
— Виж ти. Не знаех. Не съм чела музикални списания, откакто спрях да движа с мускулести гаджета. И без това всички са пренаселени с типове с гробовни физиономии, които си мислят, че колкото по- съмнителна е една банда, толкова по-велики са те самите.
— Значи няма смисъл да ти разказвам за колекцията си от редки издания на седеминчови поп сингъли — установявам. — Смятай се за щастливка. Но в „Лаудър“ имаше доста хора с много по-гробовни физиономии от мен. Моята е нещо средно.
Настъпва дълга тишина. Фран се взира в екрана на компютъра си, а чертите й издават концентрация.
— Женен си значи? — пита тя, като хвърля кос поглед към безименния пръст на лявата ми ръка, която си почива кротко върху мишката.
— От три години — потвърждавам. — Защо питаш?
— Не срещам много женени хора.
— Така ли?
— Така. Пък и ти не изглеждаш женен.
— И как трябва да изглеждам?
— По-малко на вълната на хлапетата — оглежда ме тя от глава до пети. Нося джинси, маратонки „Найки“ и древна тениска на Бийсти Бойс от годината на турнето им с Ролинг Стоунс. — Изглеждаш сякаш обитаваш тъп апартамент в Илинг с гадже, което отдавна е решило, че те мрази.
— Можеше да е така преди десет години — отвръщам и тя се смее. — А ти? — Хвърлям поглед към безименния пръст на лявата й ръка. Гол е.
— Дали съм омъжена? Няма начин. Ходя с един вмирисан и много намусен тип.
— Готин ли е? — разпитвам.
— Става.
Не се сещам следващ въпрос на тема гаджета, но ми харесва да си говорим и не искам да спирам.
— И как попадна тук? — питам доста банално.
— По обикновения начин — свива рамене тя. — Следвах. Завърших със степен по английска филология. Преместих се в Лондон с цяла банда приятели. Реших, че искам да бъда журналист в списание. Поработих тук месец и когато Дейзи — тя посочва едно болезнено кльощаво момиче, облечено с яркочервена блуза с дълги ръкави — стана старши редактор, ми предложиха мястото. Чиста случайност. Въпреки това работата ми харесва. Тя е най-хубавото нещо на света. Хората си мислят, че е много просто, защото смятат, че е лесно да пишеш за тийнейджъри, но аз съм писала и за уж възрастни списания и твърдя, че тази работа е най-трудното нещо, което някога съм правила.
Не съм убеден и това със сигурност ми проличава.
— Кажи ми — продължава тя в отговор на моята гримаса, — дали някой читател на „Лаудър“ ще зареже статията след третия ред, защото я намира за скучна? Дали някой читател на „Лаудър“ ти е пращал писмо от седем страници, за да ти обясни защо харесва материала, който си написал за любимата му поп звезда? Или те е заплашвал, че ще престане да чете списанието, защото си критикувал любимия му телевизионен сериал?
— Не — признавам. — Нашите читатели бяха доста по-тиха компания.
— Точно така. Добре дошъл в света на най-взискателните читатели, които някога си срещал. Добре дошъл на предната огнева линия.
Идеята, че след почти десет години практика като музикален журналист в не едно и две издания, ще смятам работата в тийнейджърско списание за огнева линия, ме развеселява. Телефонът на бюрото ми звънва няколко пъти и аз го фиксирам сякаш за пръв път в живота си виждам телефон.
— Звъни — установява Фран.
— Чувам.
— Тогава защо не го вдигнеш?
— Ами добре — кимам. — Обаче не очаквам никой да ме търси тук.
Фран се засмива, аз вдигам слушалката и кашлям, за да прочистя гърлото си.
— Ало, списание „Тийн Сийн“. С какво мога да ви бъда полезен?
— Ти ли си, Дейв? Изи е.
— Аз — потвърждавам. — Това беше първото ми „ало“ тук. Хареса ли ти?
— Страхотно — хвали тя. — Много добре произнесено.
— Как е при теб, скъпа?
— Както винаги. Имах няколко срещи. Снимките за следобед се провалиха, но като цяло всичко е наред. Сега не става дума за мен. Кажи ми, как се оправяш в света на тийнейджърите? Мразиш ли го вече?
— Всъщност не — поглеждам Фран, която е отишла в другия край на офиса. Стои пред принтера с ръце на кръста и нетърпеливо чака да излезе нещо. — Дори ми харесва.
— Това е чудесно. Наистина се радвам за теб, пък ако ще да загубя облога.
— Какъв облог?
— Хванах се на бас с Джени на един елегантен обяд, че ще се махнеш от редакцията преди да свърши работното време. — Тя се разсмива. — Намери ли си нови приятели?
— Не съвсем. Тук са само момичета.
— Нито едно момче?
— Дори и половин няма.
— Ами сега? Какво смяташ да правиш? — пита закачливо жена ми. — С кого ще си говориш за мъжките неща? Кого ще впечатляваш с енциклопедичните си знания за идиотски изгряващи банди?
— Не знам. Направо съм като Били самотника.
— А Джен? Не си ли играе с теб?
Наподобявам гласа на сърдито дете.
— Ами! Тя е същата като теб. През целия ден е на срещи, все върши разни важни работи.
В другия край на офиса Фран сърдито зарежда принтера с хартия. Това ми харесва. Харесва ми, че това момиче ме разсмива, без да произнесе нито дума.
— Всъщност… сприятелих се.
— С кого?
— С момичето, което седи на бюрото до мен. Казва се Фран. Но май я раздразних с намека, че само си губи времето в списание за тийнейджърки.
— Ти си завършил с отличен училището по сближаване — с язвителен сарказъм отсича Изи. — Наистина, подходът ти имаше успех при мен, но не съм сигурна, че ще проработи с други пиленца. Ще трябва да се помириш с нея.
