пренощуват на борда на заседналия кораб или още по-добре — на малкия остров до него, където бяха спали и корабокрушенците. А после можеха да потеглят обратно още на зазоряване и за един час спокойно да се доберат до собствения си кораб.
Междувременно четиримата моряци гребяха с всички сили срещу течението, което съвсем не беше незначително, и кой знае дали при други обстоятелства биха се съгласили толкова охотно да вършат тази наистина тежка работа. Но тук ставаше въпрос за собствените им интереси и с цялата сила на мускулите си те наблягаха греблата, за да излязат първо от канала. А за после знаеха, че далеч нямаше да им бъде толкова трудно.
Най-сетне достигнаха входа и скоро след това лодката им се залюля върху спокойно редуващите се една подир друга вълни, където вече, след като се поотдалечиха от прибоя, можеха да опънат ветрилото. Вятърът бе извънредно слаб, но все пак малко им помагаше.
Заседналият кораб се намираше вече точно пред тях и те се носеха към него доста бързо, докато щурманът с далекоглед в ръка се опитваше да открие името на плавателния съд. Изглежда, че не се беше излъгал в първоначалното си предположение. Действително ветроходът беше холандски или (поне носеше холандско име), „Мейше ван Утрехт“, и по всяка вероятност беше съвсем нов — доколкото можеше да се различи от това разстояние.
— Момчета, момчета — каза щурманът, като остави до себе си далекогледа и позатегна шкота на ветрилото, за да лови по-добре вятъра, — наистина е холандец. Един господ знае как е дошъл до тази ширина — по пътя си за Индия холандците обикновено минават около нос Добра надежда. А ако ние имаме късмет, можем да направим ей там насреща дяволски хубав улов. Хайде, побързайте да се доберем до него, за да можем да го претърсим на дневна светлина.
Не беше необходимо да ги подканва повторно — греблата здравата се огъваха под яките мишци на моряците, които само от време на време обръщаха глава назад да видят как напредват и колко бързо се приближават до очакваната плячка.
— Мистър Браун — каза един от хората, боцманът, който гребеше най-отпред, — да ме вземат мътните, ако не ми се струва, че от корабната кухня излиза дим!
Щурманът, който тъкмо в този момент също внимателно се взираше натам, отново бързо грабна своя бинокъл и погледна през него, ала само за миг.
— Bless my soul10 — промърмори той под носа си, — дали току- що и на мен не ми се стори… бога ми, това е дим!
— Нали, мистър Браун?
— Кълна се във всичко най-свято, така е… но преди това не забелязахме никакво човешко същество, а ако все пак има някой на борда, би трябвало досега да са видели лодката ни и да ни дадат сигнал.
— Сър, може би накрая, преди да напуснат кораба, хората са искали да го подпалят — забеляза един от моряците, — но огънят не е потръгнал както трябва и сега все още тлее.
Щурманът поклати глава. Както боцманът съвсем вярно бе забелязал, димът се издигаше точно от мястото, където се намираше корабната кухня, а ако действително хората са имали намерение да изгорят кораба, те сигурно щяха да подпалят най-напред каютите. Но засега нямаше какво друго да се направи — с всеки удар на греблата те се приближаваха до кораба все повече и следващите минути трябваше да им донесат разрешението на загадката.
Докато гребяха, моряците непрекъснато се оглеждаха с любопитство, за да видят дали нейде над фалшборда нямаше да им се мерне човешка глава, обаче нищо подобно не се случи — ето защо самите те трябваше да се изкачат на борда, за да се убедят как стоят нещата.
Но когато достигнаха въпросното място, разбраха, че няма да могат да се доберат до самия кораб тъй лесно, както изглеждаше отдалече, защото той бе заседнал буквално между самите рифове и сигурно някоя огромна вълна го бе натикала в дупка сред коралите, където стоеше заклещен здраво и непоклатимо. А прибоят се блъскаше толкова наблизо в рифовете, че всеки опит да се навлезе между тях би бил напразен, ако не бяха открили съвсем малко по-надолу неголям тесен канал, чиято вода издаваше, че е по- дълбок.
Даже и тук навлизането между рифовете си оставаше рисковано, защото и от двете страни разбиващите се вълни хвърляха вода в лодката им. Обаче моряците и за миг не се поколебаха да преминат през прохода, никой не каза и дума. Офицерът бе застанал на кормилото, а моряците, които и сами знаеха какво трябваше да вършат, натиснаха греблата с всички сили и след броени минути голямата лодка се насочи към претърпелия крушение кораб, нагазил достатъчно дълбоко във водата, за да се достигне от лодката удобно с ръка неговата резервна котва. Ето защо изкачването на борда не представляваше никаква трудност. Преди всичко моряците здраво завързаха с въжета собствения си плавателен съд, а после като котки се покатериха нагоре по резервната котва. Изглежда, всеки от тях искаше да стъпи пръв на борда на изоставения и все пак, както си личеше, обитаван кораб.
И въпреки това всички без изключение се изкачваха към палубата на чуждия кораб, обзети от някакво зловещо чувство. Знаеха, че стъпват на чужда собственост, и то на едно такова място, което може би съвсем наскоро е било сцена на най-ужасна трагедия. Та кой ли можеше да ги увери, че и в момента горе все още не властваха смърт и гибел, нима не се бе случвало вече често на борда на някой кораб да избухне чума или холера и останал без здрави и силни хора, умеещи да си служат с кормилото, плавателният съд да бъде изхвърлен нейде на брега, а първите хора, стъпили на него, да бъдат заразени от такава пагубна болест и да умрат клети и злощастни? Ами ако и в този случай се окажеше нещо подобно? И кажи-речи неволно всеки, който подадеше глава над фалшборда, неспокойно и боязливо оглеждаше палубата да види дали по нея не лежат трупове.
Но нищо подобно не се виждаше. Дори бе съвсем странно, че палубата никак не приличаше на палуба на плавателен съд, напуснат от екипажа си в паническо бягство, където обикновено остават да лежат пръснати в безпорядък всички неща, които не са могли да бъдат спасени. Палубата не би могла да има по- чист вид даже и ако корабът се намираше под заповедите на най-строгия капитан и беше хвърлил котва в някое безопасно пристанище. Всички фали и браси висяха в пълен порядък по куките или пък, както си му е редът, лежаха навити по палубата — и нещо повече, палубата изглеждаше пометена и измита през същия този ден. Даже месинговите части на шпила, кормилото и палубния люк изглеждаха току-що излъскани, а от комина на корабната кухня — наистина не се бяха излъгали — се виеше тънка синкава струйка дим. Сигурно имаше човек на борда, но странното бе, че навярно все още не бе забелязал пристигането им и не се показваше на палубата. Дали не беше болен?
— Дявол да го вземе, боцмане — каза щурманът полугласно, яхнал фалшборда с един крак от вътрешната, а с другия от външната страна, като все още не скачаше на палубата, — трябваше да вземем някакви оръжия. Тази история ми се струва доста злокобна и имам чувството, че тук със сигурност е залегнал в засада някой, който може внезапно да се нахвърли върху нас.
— Тогава би било зле само за този „някой“ — забеляза сухо боцманът, — защото ей там на мачтата с наблюдателницата са облегнати достатъчно много канджи, за да му направим кратуната на каша. Иска ми се само да знам дали водата за чая скоро ще заври.
Щурманът хвърли един поглед към споменатите пръти, които действително стояха подредени до мачтата в образцов ред, и тази гледка му придаде чувство на сигурност, защото подобен дървен прът в ръката на някой як мъж се превръща в доста действено и солидно оръжие.
— Е, тогава да става каквото ще, боцмане — каза той, — времето минава и на слънцето дяволски много му се иска да се скрие. Трябва да видим как стоят нещата!
С тези думи, без да се бави, той скочи на палубата, втурна се към мачтата, грабна една от канджите и като видя, че неговите хора бързо го последваха, потропа с нея по палубата. Този шум трябваше да бъде чут от всеки, който се намираше на борда, обаче… отговор не последва. Наоколо си остана мъртвешки тихо и моряците се спогледаха, поклащайки глава.
— Я някой да надникне в кухнята — каза щурманът — и да види дали огънят е бил подсилван наскоро.
Един от хората му се втурна напред, и след малко се върна със съобщението, че върху огнището било сложено котле с вода, а несъмнено преди не повече от десетина минути в огъня били хвърлени дървени въглища, тъй като част от тях още не се били разгорели както трябва.
