Те лесно намериха овалния вход, който изобщо не приличаше на естествена пукнатина в скала. Затова пък вътре пещерата с нищо не напомняше нощния лабиринт. На мястото, където през нощта се беше образувал коридор, сега имаше глуха стена. Докторът я докосна с ръкавица. Прах нямаше. По всичко останало това беше обикновен базалт. Бластерът си стоеше на същото място, където го беше оставил Докторът. През цялото време те инстинктивно очакваха някакви нови събития, но нищо не се случи. И напрежението им постепенно започна да спада. Търсенето на втория изход, през който ги бяха извели към шлюпката, не даде резултат — него просто го нямаше. В известна степен разочаровани, те се върнаха при шлюпката.
— Странно, че те така… сякаш са изгубили към нас всякакъв интерес. Аз все чакам нещо, а май е напразно.
— Ще разчитаме на себе си, така е по-правилно.
Работиха до късна нощ. Сложиха в ред останките от планетния комплект, направиха описи на всички механизми и инструменти, с които разполагаха. На следващата сутрин тръгнаха да търсят другарите си, но не откриха нищо. Дори следи. Планетата изглеждаше като пустиня.
Със странно упорство Докторът разглеждаше левия ъгъл на бронята на шлюпката, невидим поради това, че отвътре беше закрит с тапицерия. Точно тук, от външната страна, продължаваше да пълзи бяло петно, сякаш незнайна система бавно разяждаше несъкрушимата синтрилонова броня… Никакви следи от органика, ни най-малък признак на органичен или неорганичен живот… Какво, тогава, разрушава толкова здравите връзки между молекулите на кристалната решетка? Откъде идва огромната енергия, необходима за разрушаването на тези връзки? Може би не е прав и е крайно време да каже всичко на Кибернетика. Може пък там, където биологичните методи са безсилни, той да намери друго решение, друг метод на борба? Но Докторът твърде добре разбираше, че такива методи не съществуват, дори и затова, че най-напред те трябваше поне да разберат. Да разберат кой или какво? А най-важното — защо? Синтрилонът — храна за организми, които не могат да бъдат открити дори от електронния микроскоп? Това пак е глупост. По-скоро те ще изгубят и шлюпката и ще застанат срещу тази непонятна враждебна планета с голи ръце… Какво значение ще имат тогава жалките часове на борба, за които той толкова агитираше Кибернетика?
— Не ти ли се струва, че нямаме чак толкова много време?
Докторът подозрително погледна Кибернетика:
— Какво имаш предвид?
— Не се ли мотаем много? Няма ли да продължим работата? Какво ще кажеш да установим датчици на защитната система на входа в клисурата.
Докторът не възрази и около два часа те мъкнаха към изхода на клисурата тежки сандъци и вършеха, според Доктора, безсмислена работа.
В последна сметка Кибернетикът успя да остане сам до шлюпката. След като още веднъж провери отдалече как върви работата на Доктора по монтирането на датчиците, той премести до бронята на шлюпката експрес-анализатора. Бялото петно се беше увеличило доста през това време. Най-неприятното беше, че неизвестното излъчване, поразило бронята, беше обхванало наведнъж цялата лява половина на шлюпката. Най-ясно личеше разрушението в центъра, там, където беше ударил зарядът на бластера, както той предполагаше първоначално. Сега разбра, че изобщо не ставаше дума за бластер, в краен случай не само за бластер. Нямаше възможност дори за малко да забави разлагането на бронята. Той опита всички достъпни методи, но не успя дори да установи характера на поражението. Бронята още се държеше, но разлагането прогресираше на дълбочина. След около два часа в шлюпката ще започне да навлиза въздух отвън, а след още няколко часа от нея ще остане само скелетът… Той беше разбрал веднага, че това не е биологическа атака. И все пак ще трябва да каже на Доктора, трябва да спасят поне оборудването, ако това все още има някакъв смисъл… Колко ли денонощия ще могат да издържат, без да свалят скафандрите?
— Да ти кажа, Миша — изведнъж гръмна в слушалките на скафандъра му гласът на Доктора, — нашата пещера май още ще ни потрябва. Ако се опитаме да разширим и херметизираме входа…
Кибернетикът се обърна рязко и видя сгърбената фигура на Доктора зад себе си.
— Значи знаеш?
Докторът вдигна рамене.
— Всъщност, не исках да те тревожа… Само едно не мога да разбера — защо им е това?
— На кои? И въобще, нима въпросът „защо“ при това положение на нещата има смисъл?
— От известно време ми се струва, че всичко, което ни се случи на тази планета и всичко, което има още да ни се случва, има някакъв напълно определен и ясен за някого смисъл.
— Не би било лошо и ние да го разберем — промърмори Кибернетикът, — Е, какво пък, да идем още веднъж в пещерата.
Но те не успяха дори да се отдалечат от шлюпката. Един от датчиците, монтирани от Доктора, включи сирената и когато се обърнаха по посока на нейния рев, и двамата видяха на входа на клисурата познатата фигура на Физика.
ГЛАВА VI
Практикантът се събуди на разсъмване, когато студената роса ставаше на стегнати, плътни капки. Той напипа един мокър камък и го допря до напуканите си устни. Камъкът му напомняше за бонбон от детството. Съзнанието му се възвърна изведнъж, с рязък тласък и той си спомни всичко, което се беше случило, и това къде точно лежи.
Право от бузата му нагоре се издигаше потъмнялата от влагата повърхност на камъка. Опита се да стане, но не можа. „Ще ми мине, непременно ще ми мине — каза си той. — Най-важното е да не се отпускам. Сигурно това е електрическо изпразване, обикновен поток от електрони. Четири-петстотин волта. Някои издържат и на повече. Чудо голямо — петстотин волта! Дори ръцете ми не са обгорели. Хубаво ме наредиха… Да се търкалям сега тук, а те да гледат…“
Тази мисъл го накара рязко да се надигне и да седне, опрян с гръб на камъка. Сърцето му заби лудо. Главата му беше ясна, само дето не го слушаше тялото.
Като се мъчеше да не прави излишни движения, той се обърна и погледна камъка през рамо.
„Базалт. Обикновен базалт. Не се разбрахме с вас, значи… Случва се… А аз си мислех, че като се срещнем, веднага ще ви позная, ще успея да се подготвя, да измисля някакви много важни думи… Успях, подготвих се! Обикновен базалт и петстотин волта… Защо ви беше това? Сега мълчите… Много бих дал, за да знам защо. Същите камъни наоколо. Същото небе. Всичко е както беше преди. Само Физикът го няма… И като си помисли човек, че някаква си скала, някакъв камък…!“
Той стисна камъка в юмрука си толкова сцлно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.
„Ако можех, бих ги направил на прах… Просто на прах и край…“
Камъкът се поддаде на натиска на пръстите му. Той разтвори дланта си и я поднесе близо до очите си, като се взираше късогледо. В ръката му имаше само купчинка сив прах. Той още не знаеше какво означава всичко това, дори не веднага се учуди — какъв странен камък. Духна, сивият прах послушно се разпръсна от ръката му. Опита се да си спомни камъка, който му беше заприличал на бонбон от детството му.
Грапавото и бодливо парче отново легна в дланта му, сякаш неизвестна сила се подчини на желанието му… Но и тогава той нищо не разбра. Разглеждаше камъка с широко отворени очи и се мъчеше да не мисли за нищо, сякаш се страхуваше да не изплаши с мисълта си това неочаквано малко чудо.
„Всъщност, какво ли се чудя? Щом камъните на тази планета умеят толкова много неща, защо да не могат и да летят? Само че, защо му трябваше да става на прах? Интересно, какво ще стане, ако го стисна отново?“ Той стисна камък с все сила, така че острите му ръбове дълбоко се врязаха в дланта му. Камък като камък. Може би му се е сторило? Или това е друг камък? Но той добре си спомняше извивката от грапавини, тънката кварцова жилка… Всички камъни тук са еднакво сиви. На Земята има сини като морето и червени като кръвта, бели като булчинска рокля, розови като листенцата на роза.
Ако през това време Райков беше гледал камъка, който стискаше в ръката си, щеше да види как повърхността му се оцветява във всички нюанси на цветовата гама. Но той вече гледаше към далечните върхове на планините и си мислеше, че дори и те не приличат на земните грамади, покрити с ослепителната пелена на ледниците.
Избеднъж, през огромното разстояние и зеленикавата мъгла на въздуха, му се привидяха бели шапки
