нейните полета, без всякакви междинни установки? Така, както той направи с разместените стени на изпитната зала, само с усилие на волята?
Може би това е ефект на резонанса. Ако един мост може да бъде разрушен само от звука на крачките, кой знае какви са възможностите на резонанса на енергийните полета на човешката мисъл и полетата на околната материя.
Ето един камък… Образът му се запечатва в съзнанието… Но какво означава това? Какви атоми се задвижват, какви неутринни полета се разместват, за да възникне тази вътрешна представа, този мислен отпечатък на един предмет? Колко малко всъщност знаем ние за това! А какво ще се случи, ако сега в мозъка му, само в неговата представа камъкът се измести настрана, нека да е малко, нека да е съвсем мъничко. Нали това движение трябва по някакъв начин да се отрази в материални форми. В края на краищата, в света не съществува нищо извън тези форми. За такава мисловна работа той би трябвало да изразходва определена енергия, нека нейното количество да е съвсем незначително. Понятието за величина е винаги относително, а щом е така, значи по принцип е възможно да бъде уловена тази енергия и да се усили нейното непосредствено въздействие върху материята… Тогава тя ще изиграе ролята на своеобразен превключвател и ще може да задвижи огромните енергийни ресурси, скрити в самата материя…
Практикантът се почувствува напълно зашеметен и притиснат от този мисловен водопад. Струваше му се, че е уловил най-важното от онова, което се беше случило. Ето например, онази скала. Тя е много далече, до върха й има няколко километра, но ще бъде достатъчно само да си представи, че стои отгоре, стига само много силно да поиска…
Светът се разпадна. В ушите му засвири вятърът. Той дори не усети самото преместване в пространството. Предметите около него изведнъж се замъглиха и изчезнаха, и в същия миг като на снимка изникна нов пейзаж. Далече долу, досами хоризонта, по-ниско от ръбестата планинска верига, разпростряна в краката му, се точеше тънка струйка истински дим…
ГЛАВА VII
Огънят бавно догаряше. Бяха използували последните дъски от опаковката на планетния комплект. Самият комплект, внимателно разопакован и подреден по рафтовете, се намираше сега в пещерата, преоборудвана — херметизирана от Доктора и Кибернетика. След завръщането на Физика тази херметизация вече не беше нужна и те можеха да си позволят да седят край огъня без скафандри.
Докторът приготвяше някаква особена чорба с консервирано месо от неприкосновения запас. Това беше първият им малък празник, откакто бяха кацнали на планетата. Практикантът седеше в най-отдалечения ъгъл, сгушен до ушите в старото си яке и гледаше как димът от огъня се разстила по тавана на пещерата. Втрисаше го леко, вероятно поради вълнението, което въпреки голямото старание той не можеше да подтисне в себе си.
В първите часове от завръщането си в лагера, изпълнени с шумни приветствия, потоци от новини, с неочакваната среща с Физика, беше почти естествено да премълчи най-важното, но с всеки изминат час то започваше да му тежи все повече и повече, сякаш още стоеше на върха на водораздела. Пред него се разпростираше нова, непозната страна. Необходима беше само една крачка и той щеше да попадне в нея, все едно да премине в друго измерение. Сега той мълчи, слуша как Докторът мърмори по адрес на Кибернетика, дето отказал да сготви по време на своето дежурство, гледа усмивката на Физика, която се губи в червеникавата му брада… Сега той е с тях, един от тях… Но още щом научат, всеки неволно ще се запита: „Кой е сега практикантът Райков? Носител на странен и могъщ дар от друга цивилизация? Или неин представител?“ Ще не ще, той ще трябва да говори от името на господарите на планетата… Такъв излезе този първи контакт, не прилича по нищо на инструкциите и учебниците по контакти, не прилича изобщо на нещо поне малко познато на човечеството…
Информацията, заложена непосредствено в паметта му по време на контакта, съдържаше отговорите на много въпроси, които те биха искали да зададат на господарите на планетата. Практикантът не беше разбрал това веднага. Изглежда, че обемът на информацията беше толкова голям за човешкия мозък, че се бяха включили някакви защитни механизми и в първите часове, когато дойде на себе си, той още не знаеше това, което сега беше длъжен да съобщи… Много скъпо струваше този дар… Разумните и студени създатели на планетата, която ги приюти, бяха пропуснали нещо…
За кой ли път той прехвърляше в ума си условията на странната и жестока игра, която им бяха предложили. Игра, в която единият залог беше техният живот — и не намираше положително решение. Сигурно затова му беше толкова трудно да се реши и да разкаже на другарите си всичко. А трябваше да разкаже. Условията на играта вече започваха да действуват, независимо от желанията им, независимо от това, дали всички участници знаеха за предложената задача… Е какво пък, нека сега и останалите да си поблъскат главите, той се измори да носи сам този товар, нека решават те, нека измислят ответните ходове. Ето, сега ще започне, след една минута… Нека най-напред да догори огънят…
Физикът се протегна към огъня, разрови въглените, внимателно погледна Практиканта и каза тихо:
— Е, смятам, че е време да направим някои изводи.
Кибернетикът изведнъж се оживи, но като погледна към мястото, където съвсем скоро се издигаше стройният сферичен корпус на шлюпката и където сега стърчаха безобразно накъсаните й бордове, се намръщи и каза прегракнало:
— Какви ти изводи! Изгубихме кораба, изгубихме последния робот, шлюпката е унищожена. В атмосферата на тази планета всички наши материали се рушат по непонятен начин. Време е да се заемем с направата на каменни брадви.
— Но има и друга страна на нещата. — Докторът внимателно разливаше в чиниите горещата чорба. — Вие всички сигурно вече сте забелязали почти пълното отсъствие на апетит. Успях да направя няколко много любопитни експеримента. Разбирам, че е необходимо да се провери пак, но независимо от всичко, стигнах до парадоксални изводи. Тази радиация… Знаете ли, тя според мен някак непосредствено, на нивото на клетката, снабдява нашите организми с енергия, като премахва всички толкова сложни механизми за приемане и преработване на храната, създадени от еволюцията.
— Искаш да кажеш, че тук може изобщо без храна?
— Да, именно, макар, че аз самият не мога лесно да повярвам в това…
„Да… разбира се… Така и трябва да бъде… — каза си Райков. — Това също влиза в условията на задачата. Нас не бива да ни отвлича грижата за насъщния хляб.“
— Още една случайност? Ти какво ще кажеш? — попита Физикът, като се обърна към Практиканта.
— Не. Не е случайност.
— Отдавна се досещам, че ти знаеш нещо. Може би е време да ни разкажеш? Имаше ли втори опит за контакт? Е, защо мълчиш?
Сега гласът на Физика звучеше сухо, почти официално. След като Навигаторът не беше вече сред тях, от само себе си се разбираше, че в трудни ситуации тъкмо той имаше правото да взема окончателни решения.
Практикантът отговори кратко и сбито, като гълташе окончанията на думите, сякаш искаше по-бързо да се отърве от тях.
— Контактът се състоя. И ако говорим за обмяна на информация, струва ми се, че тя е успешна.
Кибернетикът, който не очакваше такъв отговор, се изгори с чорбата и изпусна купичката в огъня. Последните въглени изсъскаха и угаснаха. Докторът рязко се извърна към него и само по лицето на Физика не трепна нито едно мускулче.
— Ние те слушаме.
— Ще ми бъде трудно да разкажа всичко свързано, аз самият не разбирам много неща. Прекалено е сложна тази информация, необичаен е и начинът на нейното предаване…
— Начинът?! — почти изкрещя Кибернетикът. — Ти какво, да не би да си разговарял с тях? Тогава защо мълчиш досега?
— Почакай, Миша — спря го Физикът. — По какъв път е предадена информацията? Ти сигурно си започнал да разбираш езика на структурните формули? Или това пак са нощни видения?
— Не. Информацията беше записана непосредствено в паметта ми, мощен енергетичен поток, шоково състояние, като от удар с електрически ток с голяма мощност. Е, и после си спомних… Не всичко
