изобщо не беше необходимо. Денят започваше. Но и на двамата им се струваше, че жълтата електрическа светлина ще разсее нощния кошмар и той ще се махне завинаги. Отначало се учудиха, че от двата прожектора на шлюпката се беше запалил само единият — аварийният, и чак после си спомниха, че тъкмо върху прожектора беше паднал през нощта основният удар на неизвестния им енергетичен заряд, който разреди батериите на скафандрите им.
Нямаха сили нито да обсъждат събитията, които им се бяха случили, нито да изследват резултатите от нощното сражение. Ако случилото се можеше да се нарече сражение. След като затвориха люка и смениха кислородните бутилки, те едва се дотътриха до висящите койки и спаха до вечерта. Станаха по сигнала на часовника с вътрешен корабен цикъл. Часовникът на шлюпката, все още настроен на този цикъл, продължаваше да дава безсмислени сигнали за отбой, ставане и приемане на храна. От задухата, с която не можеха да се преборят вътрешните системи на скафандрите им, нито им се ядеше, нито им се пиеше. Повече от всичко искаха да се измият. Но червеното пламъче на пулта говореше, че радиацията вече е проникнала и във вътрешността на шлюпката.
Без да се гледат, те провериха напрежението в батериите на бластерите. След всички лабиринти, миши полигони и нощната стрелба този път вече не знаеха какво ги чака навън. Люкът се отвори веднага, макар Докторът неизвестно защо се страхуваше, че може и да не се отвори. По стените на клисурата слабо се отразяваха матовите лъчи на слънцето, паднало ниско. Значи, проспали са целия ден и днес едва ли вече ще могат да тръгнат да търсят другарите си… Най-много от всичко ги порази това, че на мястото, по което Кибернетикът беше стрелял през нощта, нямаше нищо. Тъмно петно върху жълтата глина там, където беше избухнал зарядът на бластера — това беше всичко.
— Що за дявол! Та нали улучих нещо?
— Но щом по земята има следа от твоя заряд, значи си стрелял в празно място. Халюцинация от преумора? Не. Колективните халюцинации от този тип са практически невъзможни.
Не стана нужда Докторът да разсъждава на тази тема. Тъмното петно на земята не беше следа от изстрел. Те видяха това веднага още щом наближиха. Около десет квадратни метра бяха покрити с дебел слой тъмносива пепел като брашно. Експресанализаторът бързо установи, че това е базалт, надробен до молекулно състояние.
— Излиза, че през нощта съм стрелял в скала?
— Преди това тук нямаше никаква скала. Имам добра зрителна памет. Насам нямаше нищо. И както виждаш, дъното на клисурата се снижава, ти не би могъл дори и него да закачиш.
— Искаш да кажеш, че на тази планета нощем скалите тръгват да се поразходят.
— Може би.
— Да. След всичко, което видяхме през нощта, разбира се и това е възможно.
— Аксиомите, валидни на Земята, тук не винаги са задължителни. Освен това, ако е било просто скала. Видя ли поне едно парче?
— Не.
— А чувал ли си с изстрел от бластер да може да се раздроби скала до молекулно състояние?
— Какво е било тогава?
— Не знам. Но се страхувам, че ни предстои да се запознаем с него. И хайде, най-после, да видим какво е станало с прожектора.
На мястото на прожектора те видяха дълбока вдлъбнатина в обшивката. Повърхността на метала изглеждаше като разтопена и на места така смачкана, че се бяха образували пукнатини. Кибернетикът подозрително погледна Доктора.
— Да не си стрелял случайно?
— Моят бластер остана в рубката.
— Но нали аз стрелях само веднъж! И в тази посока нищо не е избухвало. Откъде такава температура?
— Мислиш ли, че това е следа от изстрел с бластер?
— Много прилича.
— В такъв случай, това още веднъж потвърждава…
— Че скалите на тази планета вземат със себе си на разходка бластери. Добре. За днес стига гатанки. Време е най-после да се захванем за работа.
Кибернетикът решително се запъти към входния люк, а Докторът се накани да върви след него, но някакво тревржно и все още смътно опасение го накара да се върне. Връщайки се, той не откри нищо ново, нищо подозрително във вдлъбнатината на борда на шлюпката, чиято броня бе поела и отразила неизвестния енергиен удар през тази нощ. Само това, че на някои места странен белезникав налеп покриваше сега разтопения метал… Но това можеше да бъде прах, донесен от вятъра, обикновен прах… Нямаше желание да провери, може би затова, че и да не беше прах, а нещо много по-сериозно, те все едно не ще намерят начин да се борят с тази нова, неизвестна опасност. По неизвестни причини сега вече Докторът не се и съмняваше, че ще стане точно така. Е, какво, те първи откриха военните действия и не пожелаха да участвуват в мирните преговори… Макар че мишият лабиринт едва ли беше подходящо място за преговори…
Към обяд успяха да монтират системата от филтри. Около час след нейното включване, в рубката вече можеше да се свалят скафандрите. Направиха от това малко събитие истински празник. Изкъпаха се, изпиха по чаша тонизираща напитка и се отпуснаха на висящите легла, изпитвайки неописуемо блаженство от прохладния въздух.
Когато работеха, тревогата за другарите изглеждаше по-глуха, по-незабележима. Затова пък сега вече не можеха да мислят за нищо друго.
— Мисля, че има смисъл да почакаме де сутринта, поне за да не се разминем.
— А как са те с кислорода?
— Физикът взе пречиствателни филтри. С тях времето им е практически неограничено.
— Няма да издържат дълго в скафандри.
— Мисля, че ние всички няма да издържим дълго тук.
Докторът внимателно погледна Кибернетика. Мина му през ума дали не е ходил след него при повредената част на бронята, но си спомни, че през целия ден не се бяха разделяли.
— Виж какво — каза Докторът и замислено прехапа устни. — За нас е много важно да спечелим време, всеки час в повече.
— Интересно за какво?
— Честно казано, и аз самият точно не знам. Но имам чувството, че все едно сме започнали някакъв двубой с планетата, в който всеки час има решаващо значение, макар и само затова, че за този час ние получаваме и обработваме информация, а това увеличава шансовете ни.
— Не виждам никакви шансове. Колкото искаш нова информация и нито един нов шанс. Едва ли ще можем да използуваме информация, значението на която не разбираме.
— Точно ти не би трябвало да говориш така. Всяка кибернетична система се насища с информация до определена граница и само после, преминала в ново качество, получава възможност да я използува.
— Характерът на информацията непременно трябва да бъде в границите на възможностите на дадената система, иначе…
— Знам това. Но ние имаме планета, на която има живот, високоорганизиран живот, това според мен вече всички го установихме.
— Но нали ти винаги си твърдял, че всеки живот, особено пък сложно организираният, е способен само на комплексно развитие.
— Възможно е. Тук, на тази планета още не един път ще ни се наложи да се усъмним в много земни аксиоми… Нали няма да отречеш, че вдлъбнатината в бронята е реален факт и опитът да се установи контакт с нас, да се получи някаква информация, също е факт… Между другото, за информацията. Какво, ако те са искали да се убедят, че ние можем да оценяваме сложни ситуации не само с помощта на логиката, но и емоционално. Разбираш ли, по човешки нелогично!
— За какво им е това?
— Е, не знам… Трябва още веднъж да огледаме пещерата.
— Добре де, хайде да я огледаме, имаме още около час, докато се стъмни, ще успеем.
