съмнение в това, че действуваше самата зала. Леко бяха изкривени стените, променени бяха пропорциите, нарушена беше геометричната правилност на всички линии. Сякаш той самият, със силата на въображението си удържаше по местата им всички предмети и трябваше само да се обърне, за да може залата, освободена от влиянието му, да се размие, да се размаже и да започне да се превръща в аморфна, безформена каменна маса… „Какво ви трябва? — извика той. — Какво искате?“ Никой не отговори. Дори ехото. Залата сякаш погълна думите му.
„Спокойно — каза си той. — Спокойно.“ И избърса рукналата от челото му пот. Докато не е излязъл от тук, изпитът продължава. И няма защо да вика. Все пак той не успя да сдържи възмущението си: „Що за безцеремонно държание?! Стига експерименти, достатъчно, аз не искам, чувате ли?“ Пак никой не му отговори.
Практикантът направи крачка към катедрата. Може би там, до преподавателския пулт, той ще намери някакъв отговор, някакъв изход от тази проточила се ситуация, от каменния чувал, който той все по-трудно удържаше в първоначалната му форма. Сега зад гърба му плуваше и изчезваше вратата. Върху нея се появиха каменни налепи и тя вече малко напомняше онази врата, през която той беше влязъл. Докато се занимаваше с вратата, катедрата се превърна в парче обикновен камък. Върху нея нямаше вече никакъв пулт. Стана му трудно да диша. Явно въздухопроводите се бяха запушили, беше се деформирала вентилационната система. Лошото беше там, че измененията бяха необратими. Изключеше ли вниманието си, забравеше ли някой предмет, оня незабавно започваше да се деформира. Беше невъзможно да го върне в предишното му състояние.
„Материята се стреми към антропия“ — неизвестно защо си спомни познатата аксиома: „Само постоянното постъпление на енергия е в състояние да се противопостави на хаоса.“ Очевидно енергията се изключва по негова мислена команда случайно и сега борбата със срутващата се зала едва ли ще продължи дълго. Изведнъж му се мярна някаква важна мисъл. Стори му се, че е намерил изход. Ако системата е прекалено сложна за управление, трябва да я опрости. Да съсредоточи вниманието си върху най-важното, да не обръща внимание на останалото. Само стените и въздуха… Веднага заедно с това решение настъпи облекчение. Залата сякаш въздъхна. Премина вълна свеж въздух. Замряха неподвижно изкривените стени.
Изведнъж, без всякакъв преход върху него легна някаква тежест. Можеше все така свободно да се движи, нищо не пречеше на движенията му, но нещо стисна слепоочията му, натежа на тила му. Главата му сякаш се наля с чугун. Появиха се чужди, несвойствени мисли…
„Успокой се. Няма за какво да се тревожиш. Най-главното е покоят. Отпускането. Сливането с околното. Безгрижието.“ — сякаш шепнеше някой в ухото му.
Но не, всъщност никой не му шепнеше. Това бяха негови мисли, негови собствени. Трябваше малко да намали съпротивлението и тежестта изчезваше, минаваха болките в слепоочията му. Ставаше му по-леко да диша. „Махни се!“ — извика той на този шепот и шепотът затихна, превърна се в неразбираемо бърборене. Затова пък го заля нова вълна от тежест и рязка болка в тила. Тогава той си спомни всичко, на което го бяха учили в школата от последния цикъл, на тренировките по психика и самоанализ, където главното беше да умееш да се съсредоточиш, докато не се поддаваше на външен натиск. Сигурно са го учили не напразно: „Отначало се отпусни, след това рязко, от един път…“ „Почакай! — шумолеше шепотът. — Защо така изведнъж… По-добре е да се откажеш от индивидуалността си, да се слееш в единство… Виждаш ли стената? На нея й е добре, тя се състои от еднакви тухли. Или улея1, виждаш ли пчелите? Те живеят като дружно семейство. Само интересите на цялото имат значение. Личността е нищо. Откажи се от борбата, ела при нас. Да се слеем в едно цяло. Ти не означаваш нищо сам за себе си, само в единство от мисли и мнения ти ще намериш покой. Ти не трябва да принадлежиш на себе си…“
„Махни се! Аз съм човек! Аз съм личност! Индивидуалност — това съм аз! Махни се!“
Шепотът постепенно затихна, отдалечи се, но изведнъж нечия чужда воля легна върху него с такава сила, че пред очите му се завъртяха червени кръгове, дишането му спря и той разбра, че е към своя край, още секунда — и ще се случи нещо непоправимо, страшно, той ще премине граница, след която няма да има връщане. И тогава, с последно отчаяно усилие, той блокира съзнанието си, изключи го и изпадна в несвяст.
Бавно просветваше слабо пламъче. Отначало той виждаше съвсем малко през тясна цепнатина, отворена за наблюдение, но постепенно пространството се отвори. И той видя себе си. Това не го порази, не го учуди. Студено, нечовешко равнодушие скова емоциите му. До камъка лежаха двама: Практикантът и Физикът. Лежаха неподвижно, широко разперили ръце, може би насън, може би в безсъзнание, а той стоеше редом и наблюдаваше отстрани.
Но кой е той? Гледа света през нечии чужди очи, щом вижда себе си и разбира това? Отговор нямаше. Мислите му почти веднага се объркаха, понесоха се като стремителен, пъстър вихър. Чужди, съвършено непознати за него мисли. И когато той, спасявайки се от този потоп, който заплашваше да удави съзнанието му, се събуди окончателно и рязко скочи на крака, в паметта му беше останало усещане за нещо непостижимо сложно, недостъпно за неговата логика и разбиране. В същото време имаше и усещане за някакба загуба, за леко съжаление от раздялата…
На мястото, където навярно преди малко бе застинало неизвестното нему същество, нямаше никой; с неговите очи той беше видял самия себе си. Само преди минута, може би, то се бе опитало да проникне в съзнанието му в името на същия онзи контакт, към който той така се стремеше, но в последния момент беше отстъпил, беше се уплашил и бе изключил съзнанието си и тогава то бе предприело още един безуспешен опит. Беше включило мозъка му в собственото си съзнание, но и от това не излезе нищо, той нищо не разбра и нищо не беше запомнил…
Впрочем не, все пак нещо беше останало, дори не мисъл, а така, само усещане, онази именно емоция, чието отсъствие толкова много го бе поразило в началото. Някакво силно емоционално преживяване. Но какво? Беше много важно да си спомни, много важно!… Съжаление? Да, като че ли беше съжаление. Но за какво? Не беше съжаление за контакта, който не се беше получил. Нещо много по-важно, много по-общо беше усетил той в това чувство. Сякаш трябваше да направи нещо, а в същото време то не бе възможно. Е, добре. Щом е било невъзможно, значи е невъзможно. Не се получи от първия път… Ще опитаме постепенно да събираме информация един за друг, да разработим взаимно приемливи методи на контакт. Най-важното е, че има начало. В това той не се съмняваше.
Желанието да сподели откритието си го накара да събуди Физика. Той се разсъни веднага. Скочи и чак след като се огледа, се отпусна.
— Какво, и тебе ли те тревожиха сънища?
Около минута Физикът внимателно го гледа.
— Това не бяха точно сънища. През нощта се събуждах, теб те нямаше, исках да те търся, но нещо ми попречи. Сякаш ме бяха зашеметили с хубава доза приспивателно. А главата не ми тежи. Както и да е. Разказвай.
— Мислех, че всичко това е ставало само във въображението ми. Нима са направили специално всички тези неща само заради един експеримент? Какви ли са тогава възможностите на тази цивилизация?
— Не ме измъчвай, разказвай
Когато Практикантът завърши подробния си разказ, Физикът дълго стоя замислен.
— С мен те нещо не сполучиха. Възможно е моят мозък да е по-малко подходящ за въздействие. Сигурно при тях моделирането е двойно: и с предмети, и в съзнанието на човека. А аз предпочитам повече реалните, зрими неща. Тъй да се каже — дневните. В едно ти излезе безспорно прав — контактът все пак се състоя. Ненапразно останахме.
Практикантът седеше помръкнал, загледан във вдлъбнатината на пясъка, която през нощта им беше заменила леглото.
— Имам чувството, че всичко, което стана, е само предварителен експеримент, търсене на подход, а не самият контакт. Не е възможно ей така, всичко да свърши само с това… Разкажи ми, какво се случи с теб тази нощ?
Неизвестно защо, Физикът отговори уклончиво:
— Много бих искал да си прав. Но знаеш ли, от всичко, което вече е известно, на мен ми се струва, че истинският контакт едва ли е възможен.
