— Защо?
— Прекалено различни от нашите са системите на съзнанието, на възприемането на света. Страхувам се, че те не ни разбират и дори се боят от нещо… Сигурно се боят.
— Да се боят ли? Че от какво? Та ние нямаме дори кораб, изцяло зависим от тях…
— Да, разбира се. И все пак те определено се опасяват от нещо. Това май е единственото нещо от онази част на нощните приключения, които ми се паднаха, в което не се съмнявам. Всичко останало е мъгла. Някакво бълнуване. При теб всичко е било много по-определено. Може би аз подсъзнателно съм се оказал по-малко подготвен за въздействие от подобен род. Не знам. Информацията е прекалено оскъдна, а онази, с която разполагаме, не може да се подложи на повторна проверка, следователно не притежава научна стойност. Надявам се все пак, че сега си удовлетворен. Няма да се бавим повече. Всички срокове изтекоха. Кибернетикът и Докторът ще започнат да ни търсят, ако не се върнем днес. Така че, стягай се, само да си налеем вода за път, тук наблизо има извор.
— Изворът е на запад, а шлюпката — на изток, така че все едно ще се наложи да се връщаме. Ще те почакам тук, нали?
Физикът го погледна с насмешка:
— Разбира се, почакай. Тъкмо през тези последни минути ще ти се случи най-необикновеното. Желая ти успех!
Около една минута след тръгването на Физика, камъкът отново стана прозрачен. Този път без всякакви преходи. Практикантът гледаше равнината в посоката, в която се беше скрил Физикът и когато премести поглед върху камъка, в стъклената му дълбочина вече танцуваше хоро от познатите му бели парцали. Още щом Райков го погледна, танцът спря, щом отмести поглед — всичко отново се задвижи. Парцалите спираха да се движат примерно една секунда, след като ги погледнеше. Това беше първата реакция на камъка от поведението на човека.
Практикантът се доближи, белите структури вътре в камъка забавиха движението си. Той протегна ръка и докосна камъка. Всички структури се насочиха към мястото на докосването, сякаш човешката ръка ги привличаше. Беше се образувало нещо като конус от бели дантели, чийто връх опираше в дланта му. Камъкът беше топъл. Нещо леко боцкаше ръката му, като слаби електрически заряди. Този път нямаше нито искри, нито преливащата гора на нюанси. Може би те не се забелязваха от слънчевата светлина, но на Практиканта му се струваше, че днес те просто не бяха необходими. Вниманието вече беше привлечено, контактът беше започнал. Играта на цветните пламъци само щеше да му пречи да разбере най-важното. А най-важното бяха строежът и движението на структурите. Сега, благодарение на възникналата по време на нощните експерименти обратна връзка и при наличието на вход в системата, той вече не се съмняваше, че тя носи в себе си и се старае да предаде на хората някаква важна информация — собствена или получена отвън, това сега нямаше значение.
С горчивина трябваше да си признае, че не разбира абсолютно нищо. Във вътрешността на конуса непрекъснато се извършваха сложни премествания и престроявания, едва доловими с човешко око. Опита се да направлява тяхното движение така, както бе направлявал работата на моделиращата машина през нощта — само с усилие на мисълта, но от това нищо не излезе. Движението на всички структури в камъка изобщо не зависеше от неговото съзнание. Вече искаше да отдръпне ръката си, за да види как ще реагира неговият странен събеседник, когато изведнъж на половин метър от конуса възникна нещо като сянка. Там, където върхът на сенчестия конус опираше до повърхността на камъка, отчетливо изпъкна бяло петно, напомнящо на очертанията си човешка длан. Това вече беше нещо. Явно го канеха да сложи и другата си ръка. За какво? Може би самоорганизиращата се система, разположена в камъка, ще получи по този начин от него необходима за нея информация? Няма да е лошо да покаже, че човекът не ще следва сляпо предложения вариант. Вместо да сложи и другата си ръка върху камъка, той само я поднесе близо и веднага дръпна и двете си ръце. Възникна цял вихър от точки, който разбърка всички построени преди това структури. Тайфуни и урагани рушаха възникващите нови постройки. Неочаквано всичко замря. Практикантът не можа веднага да различи картината от застинали линии и петна, но изведнъж забеляза движеща се човешка фигурка с туба в ръка. Тя беше набелязана схематично, с щрихи, но достатъчно ясно. Веднага се проясни и останалата част от рисунката. Пред него беше обемната карта на местността. В центъра, до ярко петно — още една фигурка. Това беше самият той, а ако Физикът действително е там, където се вижда на схемата, само след една минута главата му ще се покаже над хребета на най-близкия хълм. Практикантът не можа да види повече нищо, защото около движещата се фигурка на Физика изведнъж заигра странно хоро от тънки дълги игли. Човешката фигурка стана неясна и след миг изчезна съвсем. На мястото, където току-що бе стояла, светваше и гаснеше ярко петно. Без дори да се опитва да разбере какво може да означава всичко това, Практикантът вече тичаше в посоката, в която беше тръгнал Физикът. Не му стигаше въздух, сърцето му биеше лудо. С мъка успяваше да запази равновесие върху срутващите се под краката му камъни. На мястото, където Практикантът за последен път беше видял Физика, на картата се виждаше захвърлената туба с вода. Той беше видял отдалеч бялата й страна и вече нямаше съмнение, че беше станало нещастие.
Той търси Физика цял ден. Изкачи всички околни хълмове, спусна се в пукнатините — всичко беше нзпразно. Нямаше никакви следи, нищо, освен захвърлената туба. Сякаш пустинята не криеше в себе си и най-малка опасност. Човекът просто беше изчезнал, нямаше го. Беше се изгубил, изчезнал, изпарил. От тази неопределеност, от неизвестността, от съзнанието за собственото безсилие можеше да се полудее. От време на време му се чуваше гласът на Физика, зовящ за помощ, но всеки път това беше само воят на вятъра. Тогава той съжали, че няма в себе си бластер. Ако имаше, щеше да изпразни в камъка целия пълнител. Неизвестно защо му се струваше, че там има не само информация. Няма нищо по-ужасно от съзнанието за собствената безпомощност. Той откри това непознато чувство за първи път. За първи път разбра, че не може да противопостави нищо на сляпата и явно могъща сила, която властваше на планетата, на която те бяха само неканени гости, а може би дори и опитни зайци…
Върна се при камъка. Той продължаваше да бъде прозрачен. В него отчетливо се виждаха двата конуса с очертанията на дланите върху повърхността. Сякаш през цялото време камъкът търпеливо беше чакал. Ако предположим, че действията му са имали някакво значение и са се сторили нежелателни на стопаните на планетата; какво общо има с това Физикът? Ако А извършва действие, нежелателно за В, то изчезва С? Не е ли много сложно като за пръв контакт? Ами, ако са искали да го предупредят за опасността, в която попадна Физикът? Тогава те може би знаят какво се е случило? Може би ще могат да помогнат?
Камъкът сякаш се зарадва на неговото завръщане. Белите звездички вътре в него се завъртяха по- бързо. Очевидно, той реагираше на усложняването на външната обстановка с ускоряване на вътрешните процеси. Как да го попита? С думи? Смешно. Все пак, за всеки случай той извика нещо и се убеди, че системата от движения и структури по никакъв начин не реагира на звук с туба в ръка, но това също нищо не му даде. След ръката му само се мяташе бяла опашка от звездички и толкоз. В крайна сметка, те пак се построиха в два познати вече конуса с петната на дланите върху повърхността. Този път Практикантът спря да разсъждава. Той сложи върху камъка двете си ръце и в същия миг го удари електрически ток с огромна сила. Стори му се, че в главата му избухва бомба. И сякаш това не беше достатъчно — към раменете и ръцете на човека от всяка цепнатина на камъка се насочиха сините мълнии на зарядите. От този момент до момента, когато човекът падна, махалото на неговия часовник направи само едно движение. Но за него времето сякаш спря. Само за една секунда той успя да почувствува и разбере милиони неща. Неговото възприятие се разшири безкрайно. Само за една секунда…
Човекът падна в подножието на камъка с широко разперени ръце. А във вътрешността на камъка продължаваха да се въртят бели звезди. Постепенно хорото забави движението си, дълбините на камъка потъмняха, сега той приличаше на огромен кристал опал. На повърхността му веднага изпъкваха грапавините и пукнатините. И след още една минута вече нищо не отличаваше камъка, в подножието на който лежеше човекът, от хилядите други затрупали повърхността на мъртвата планета.
ГЛАВА V
От една малка цепнатина бликаше прохладна чиста струя. Тубата се напълни за няколко минути, Физикът вървеше обратно, без да бърза, наслаждаваше се на жегата и се любувзше на живописното струпване на скалите. Всеки камък излъчваше ленива премала. В последна сметка те сигурно ще свикнат с
