няма да се случи. Ако можеха да си поговорят просто, по човешки, нямаше да е необходима тази зала, нито скулптурите на дърветата. Но там е работата, че те не са хора. Това, с което се срещнахме, е много сложно и чуждо за нас. И работата не е там, как изглеждат. Много по-важно е какво мислят за нас… А ако е така, значи този изпит е нужен не само на тях, а и на нас. Е какво… На всеки студент се дава време за мислене. Той седна на стъпалото на катедрата, подпря главата си с ръце и се замисли. Преди всичко трябва да реши как ще отговаря. Няма съмнение, че те чакат. Не могат ли да зададат въпрос? Или той сам трябва да реши какво и как да отговаря. Да допуснем. Но за какво да говори със стените? Да вика на глас? Това със сигурност не върви. На тях може би изобщо не им е познато самото понятие реч? Пък и какво да говори? Да разкаже колко сме хубави, добри и умни? Колко много искаме да се върнем на Земята и колко ни е необходима помощ? Но за това не е трудно да се сетим при мъничко желание. Не са нужни думи. И все пак тях нещо ги интересува, нещо важно… Но какво? Какво би ме заинтересувало мен в такъв един случай? Да допуснем, че имам планета, по която се разхождат светещи камъни. И изведнъж върху нея пада чужд звездолет и един такъв симпатяга на двадесет и четири години не може да довърши практиката си, защото няма с какво да се върне на Земята. Но нима най-важното е да се върне? Нима не в името на такава среща десетки земни звездолети кръстосват космоса вече толкова години? Ние търсим братя по разум. Понякога намираме разумни растения или примитивни амеби на Арктур, и изведнъж се срещаме с нещо, което дори не може веднага да се обясни… И това „нещо“ те завлича в някаква зала за изпити, задава ти неизказани въпроси, чака отговор… Е, не мога да издържа този изпит, голяма работа.
И изведнъж той разбра, че държи изпит не от свое име, по-скоро не само от свое име и веднага го обхвана едно познато, особено предизпитно вълнение. Нищо, че няма преподавател, че ги няма другарите, въобще, че няма никой. Той трябва да издържи този изпит. И ще го издържи.
Какво знаем ние за техните средства за информация? Моделирането. Може би те просто четат мислите — телепатията, която така и не беше открита у хомо сапиенс. Тогава моделирането не е нужно. Тогава изобщо нищо не е нужно. Надникваш в мозъка и ето ти и целият изпит… Значи, всичко не е толкова просто. А освен това, човекът понеже мисли с думи, значи със символи, които за тях могат да бъдат като китайска писменост. Тогава моделирането… Значи тук не случайно е компютърът. Той най-добре става за такъв род общуване. С помощта на електронната машина на екрана на прибора може да се моделира развитие на почти всякаква ситуация, да се моделира в конкретни, зрителни образи. Това те ще могат да разберат. Жалко, че компютърът не работи… А може би все пак работи? Трябва да погледне пак. Друга възможност няма.
Практикантът стана и отново отиде до екрана. Не, това не е екран. Полирана каменна повърхност. Копие. Жалко. Сега бих им моделирал… Какво, всъщност? Например, отговора на въпроса, който беше в билета на изпита по космопсихология в същата тази зала. Свободата на избора при недостатъчна информация. Тогава той предложи на Горовски модел за развитие на примитивна космическа цивилизация. Много строен, логически завършен модел. Беше измислил дори външния вид на своите хипотетични другопланетци. Неговите симпатични торбести живееха по дърветата. Хранеха се с листа. Сушата ги принуждава да слязат на земята. Изглежда, че не беше въвел в машината достатъчно точно по-нататъшната информация, защото по неизвестни причини те изведнъж започнаха да ходят на ръце и по нежните им предни лапи се появяваха ужасни мазоли. Най-разумно щеше да бъде да признае грешката си, да изгуби един бал и да се опита отначало. Вместо това, той продължи борбата, създаде на своите торбести в хода на еволюцията очи на опашката им, което значително разшири полезрението на всеки индивидиум, а както следваше от учебника по еволюция, това беше решаващ фактор в развитието на умствените способности. Известно време машината, налапала тези изходни данни сама, без негово участие моделираше развитието на системата. Но това беше там, в институтската зала… А тук? Стори му се, че екранът едва забележимо свети. Той се наведе по-близо, вгледа се и видя как постепенно се приближава и свети кълбото на измислената от него планета, сякаш го виждаше през локаторите на кораба. Точно така беше там, на Земята, когато машината завърши всички изчисления и изнесе крайния резултат. Резултатът от развитието на моделираната цивилизация на определен етап. „Какъв кретен съм!“ — изруга мислено себе си той. Ако тази машина може да работи, то, разбира се, това ще бъде точно така — чрез непосредственото управление на неговото съзнание. Пряк контакт, на тях не са им нужни никакви превключватели, ръчки, цялата тази бутафория. Значи, машината работи и те чакат от него отговор, по-нататъшни действия. Изпитът се повтаря.
Тогава компютърът му изведе информация за неговата цивилизация. Тя се окззз доста мизерна, непълна. Не можеше и да бъде пълна при такава сложна система, каквато е една чужда цивилизация. Въз основа на тази информация, той трябваше да даде по-нататъшна програма — ръководство за положително въздействие, което да спомогне за ръста на цивилизацията. Преди всичко, помощ за онези, които имат нужда от нея… Само така си представяха те срещата с чуждия разум и досега това беше оправдано. Хората почти бяха повярвали, че са изпреварили далеч в развитието си другите цивилизации и са длъжни да им помагат, за да ги издигнат до своето равнище. Да ги снабдяват с материали, инструменти, медикаменти, виждайки в това своя човешки дълг. Така беше наистина до тази среща.
Практикантът прекъсна страничните си мисли. Беше време да въведе в машината нови данни, да вземе решение… Бедата е там, че всяко въздействие, всяко вмешателство в такава една сложна система, като развиващата се цивилизация, никога не носи само положителен ефект. Тук нагледно се проявяваха законите на диалектиката… Всяко действие или събитие е винаги двустранно. Например, какво по-хуманно да се избави обществото от многобройните болести, да се унищожи болестотворната фауна на една планета? Това постепенно ще доведе до израждане. Спира действието на механизма на естествения подбор. Оживяват и активно се размножават слаби, малко способни особи. Такова кардинално изменение е възможно само тогава, когато цивилизацията се научи да управлява генетиката, а засега трябва да им се помага в лекуването, в развитието на медицината, за да се спрат угнетителните заболявания, да се балансират неприятните фактори, които пречат на развитието, без да се минава онази невидима граница, след която започват регресът и разпадането.
Да, действително, задачка със свободен избор на основата на непълна информация. Бива си го, свободният избор… Ако там, в земната аудитория от неговото решение не зависеше нищо — ако сбърка, машината ще му изведе дълга редица от нули, ще изгуби бала, ще се подготви отново и пак ще се яви, то тук изпитът едва ли щеше да се повтори. Тук той ще отговаря на изпитващ, който няма човешка логика и изобщо не се знае как тук наказват провалилите се студенти…
Пречеха му странични мисли. Ако само малко се отклонеше, на екрана веднага се появяваха бразди и мътилка, започваше неразбория. Да се управлява такава машина беше и лесно, и трудно. Той се стараеше да се съсредоточи, да изхвърли от главата си всичко ненужно, постепенно набираше опит в боравенето с машината. Резултатите от неговите разсъждения все по-ясно се открояваха на екрана. В движение поправяше грешки и нанасяше корекции. Моделът на неговата цивилизация процъфтяваше, преодоляваше кризисни състояния, развиваше се. В края на краищата най-главното беше желанието да се помага. Наличието на добра боля. Да можеше да предаде това понятие на тези, които сега следяха действията му. Нека да знаят нашето главно правило — да не оставаме равнодушни към чуждото нещастие. Нека знаят, че ние специално учим хората си да оказват помощ на онези, които имат нужда от нея, да я оказват разумно и внимателно, без да очакват благодарност, без да извличат от това полза. И ако при нас, на Земята, беше паднал чужд звездолет, ние не бихме останали странични наблюдатели, ние сигурно бихме помогнали на изпадналите в беда.
Край. Той въведе в машината последните данни. Довърши последните си изчисления. Като цяло излезе добре. Навярно земната машина щеше да му даде добра оценка. Тук очевидно няма да има бал. Той дори няма да разбере дали до тях е стигнало това, което той смяташе за най-важно. Дали са разбрали? Могат ли да разберат? Е, той направи всичко, каквото можеше. Изпитът свърши.
Практикантът стана и се отдалечи от изгасналия екран. Залата мълчеше все така студена и равнодушна. Жалко, че тук няма нито едно живо лице и че той не вижда сега тези, пред които бе положил своя странен изпит. Време е да се връща. Практикантът приближи до вратата, натисна дръжката. Тя не се отвори. От залата не можеше да се излезе. Какво означаваше това? Те не смятат изпита за приключен? Имат още въпроси? Или оценката е неудовлетворителна и затова изходът не се отваря? Прост и сигурен начин. Нещо ставаше зад гърба му, имаше някакво движение.
Практикантът рязко се обърна и залата замря, сякаш уличена в непозволени действия. Нямаше никакво
