освен гладката повърхност на камъка.
— Видя ли? — попита Докторът, без да откъсва очи от мястото, където току-що седеше съществото.
— Видях… — отговори Кибернетикът неизвестно защо шепнешком.
— Сякаш се гмурна. Гмурна се направо в камъка…
За да провери себе си, Докторът докосна с ръкавица мястото, където изчезна съществото. Камъкът беше мек, податлив като глина и много горещ.
— Може би то го е разтопило? Някаква високотемпературна форма на живот?
— Не. Имам чувството, че това е нещо съвсем друго, нещо много по-сложно…
Предчувствието не измами Доктора. Десет или двадесет секунди след изчезването на съществото отново се разнесе познатият мляскащ звук. Стената потрепери и започна бавно да отива някъде навътре, сякаш оттам я изсмукваше някаква огромна уста. Най-напред се образува неголяма фуния, която бързо се разширяваше и приличаше по-скоро на неправилна сферична дупка. Тя се изви навътре в скалата, разшири се и най-накрая замря, образувала дълъг тесен коридор, отделен от пода на пещерата с невисоко, около половин метър, каменно стъпало. През тунела свободно, без да се навежда, можеше да мине човек. Насоченият към вътрешността лъч на фенера не показа нищо. Светлината се губеше в светлините не този дълъг и равен тунел, краят на който не се виждаше.
— Струва ми се, че ни канят да влезем…
— Дори няма да помислим за такова нещо! При енергетично въоръжение като тяхното е необходима силозащита, а ние…
— Ние вече не сме експедиция, Миша. Струва ми се, че ти си забравил това, така че хайде да влезем както сме си и дори тази играчка да оставим. — Докторът изключи бластера. — Няма какво да губим, а доверието се печели само с доверие.
Повече не спориха. Дори когато Докторът се обърна и сложи бластера на прага, предварително извадил от него батерията, Кибернетикът не възрази.
Изминаха около двеста метра, а може би и повече. В този съвършено гладък коридор с леко проблясващи, сякаш лакирани стени, беше много трудно да се определи разстоянието.
Вървяха леко. Подът меко пружинираше под краката им. За компенсация на външната температура трябваше да включат охлаждането на скафандрите на пълна мощност.
— Забеляза ли, че преди да се образува проходът, камъкът дори не светеше, температурата му е съвсем ниска, иначе никакво охлаждане нямаше да ни помогне. Ако това не е топене, тогава какво е?
— Може би е охлабена връзката между молекулите?
— Молекулното сцепление? Не знам… За това е нужна адска енергия…
— Мен ме безпокои друго — този проход е прекалено дълъг.
— Ето, май това е краят.
Но не беше краят. Просто коридорът се разделяше на два еднакви ръкава. Около минута те стояха в мълчание и размисъл накъде да тръгнат. А след около петдесет метра коридорът отново се раздели. Те се върнаха и отбелязаха първия завой. После Кибернетикът предложи по-рационален начин.
— Ще завиваме само надясно, за да не се объркаме.
Завиха още веднъж наляво и почти веднага лъчът на фенера освети ново кръстовище.
— Не особено прав път, а?
— Честно казано, на мен това не ми харесва — каза Докторът.
— Може би да опитаме един път да завием надясно.
— Десните тунели трябва да бъдат задънени.
— Откъде знаеш?
— Знам, знам… Може, разбира се, да се провери, само че отбележи пак завоя.
Провериха. Докторът излезе прав. Но това откритие го обезпокои още повече. Върнаха се на отбелязаното място и пак завиха наляво. Докторът вече почти не разговаряше. Неговите тътрещи се крачки се долавяха все по-слабо. Чул затрудненото му дишане, Кибернетикът спря.
— Филтърът ти ли не работи? Защо непрекъснато изоставаш?
— Просто забравих да си сложа нова бутилка, когато излизахме от шлюпката.
— Интересно, как си успял да си вземеш изпитите в школата от трета степен… — каза Кибернетикът, като внимателно изучаваше своя разпределител. — Значи имаме въздух само за половин час. Ще трябва да побързаме. — Той отвинти резервната си бутилка и я подаде на Доктора. — Дръж, другарю медицински работник. Жалко, че аз не съм Навигатор — при мен за такива работи нямаше да минеш с един наряд!
— Благодаря — простичко отвърна Докторът.
И Кибернетикът усети как от тази позната земна дума цялото му раздразнение се изпари.
Изминаха около десет минути, преди да разберат — нещо се беше променило. Появи се едва забележимо движение във въздуха.
— Угаси светлината — помоли Кибернетикът.
В настъпилия мрак видяха отпред светло петно.
— Изглежда, там е изходът!
— Разбира се, че е изходът. Лабиринтът винаги завършва с изход, ако се приложи правилото на лявата ръка.
— За какво говориш? — не разбра Кибернетикът.
— За земните лабиринти.
— Но тук не е Земята!
— Там е работата, я! Точно това не ми харесва. Прекалено познат лабиринт. И прекалено прост…
Сега проходът се беше разширил и премина в дълга зала. Някъде напред слабо проблясваше някаква локва. А още по-нататък след нея скалата свиваше встрани и можеше да се види познатото дъно на клисурата.
— Гледай, вече се съмва — каза Кибернетикът. — Дълго сме се лутали.
Докторът не отговори. Той беше спрял и сега стоеше със стиснати юмруци, като с ненавист гледаше локвата, преградила пътя им.
— Какво си се заковал? Хайде! Добре, че излязохме в нашата клисура, ще успеем да стигнем до шлюпката.
— Разбираш ли, Миша… Ние няма да минем оттук!
— Няма да можем ли?
— Не. Аз казах — няма да минем. Сега ще ти обясня всичко.
— Какво има да ми обясняваш? Ще ми обясниш, като сменим бутилките!
— Тогава вече ще е късно. Чуй, този лабиринт… А сега този басейн, дъската… Ето там, виждаш ли?
— Каква дъска? Виждам една каменна плоча и това е прекрасно. От нея лесно ще прескочим локвата!
— Точно така. Именно ще прескочим… Там е цялата работа.
— Говори разбрано, в края на краищата!
— Помниш ли, в лабиринта аз знаех, че през цялото време трябва да завиваме наляво?… И тази зала ми е позната.
— Е, брате, тук вече май прекали! Не би могъл да видиш никъде тази зала!
— Тук не съм я виждал. Видял съм я на Земята. Имам чувството, че съм виновен за нещо, като че ли аз съм измислил тези опити…
— Какви опити?! — сега вече Кибернетикът окончателно се ядоса. Той се обърна към Доктора и лицето му почервеня от гняв. — Ще говориш ли разбрано, или да те мъкна към изхода? Остава кислород само за петнадесет минути, стига си раздавал чувства!
— Е, слушай тогава. В такава зала ние показваме на студентите опити с мишки, е… за най-прости инстинкти, разбираш ли? Ето там е лабиринтът. Тук е участъкът за прескачане. На края — примамката. Парче сланина или изход — разликата не е голяма. Разбира се, всичко е в съответно увеличен мащаб.
— Искаш да кажеш, че сега в ролята на мишките сме ние?
Докторът мълчаливо кимна и седна на пода. Той си избра един по-удобен камък и започна да се разполага най-обстойно и съвсем спокойно. Виждаше се, че е взел някакво окончателно решение и сега вече не бързаше за никъде. За да може да вижда лицето му, Кибернетикът трябваше да седне до него.
