— Тогава изобщо ще изгубим посоката. Защо не нападат? Сега е най-удобно, на открито ние сме беззащитни, а нощните животни отлично виждат в тъмното. Ако опитат пак… аз ще ударя с протонни…
— Какво „пак“?
— Ами да ни нападнат!
— Откъде накъде реши, че са ни нападнали?
— Ами какво, да не би да си играят на криеница? Защо ще бягат направо срещу нас? Малко ли място има тука?
— Ти поне знаеш ли в кого стрелят?
— В кого ли? Защо „в кого“? Това беше някакъв звяр. Много добър звяр.
— Добре, ако е така. Ами ако не е?
— Е, знаеш ли…
Беше ясно, че въпросът на Доктора все пак смути Кибернетика. Докторът изобщо не искаше да продължава този разговор, но трябваше да го продължи, нямаше друг избор.
— Да обявяваме война на цялата планета с нашите сили не е много разумно. Как мислиш?
— Много обичаш да преувеличаваш всичко, Пьотр Семьонович. За каква война говориш? Какво общо има тук войната? Нападна ни неизвестно същество, аз стрелях по него, това е всичко!
— А ако не е просто същество?
— Говориш така, сякаш си открил на тази планета цяла цивилизация. При това хуманоидна. Сподели, ако е така!
— Нищо не съм открил! Но предпочитам да се държа така, че все едно тук може да има такава цивилизация и в крайна сметка, да не забравяме, че ние сме гости тук. Иска ми се хората винаги да бъдат добри гости. Достатъчно злини успяхме да направим на собствената си планета. Не бива да хващаме бластера без крайна необходимост. Аз съм почти сигурен, че това нещо нямаше никакви враждебни намерения. Иначе от нас нищо нямаше да остане. Само ние с теб тук сме двама, а разумът и въобще животът, та дори и най-примитивният, е способен да се обединява в случай на опасност.
— Ето, ето! Ти говореше, че на тази планета няма биосфера. Ти направи анализите и не намери дори вируси!
Докторът се усмихна:
— Така сме устроени, няма как. Винаги е по-приятно да обвиниш в грешка другия, особено ако се чувствуваш виновен сам. А биосферата… Какво пък, съгласен съм. Прекалено прибързан извод. Макар че това е странно, Миша. Много странно. Може би нашите ще намерят нещо ново?
— Те не взеха дори оръжие!
— Оръжието тук няма да помогне.
— Е, това ще видим! По-добре още от самото начало да покажем не слабост, а сила…
Докторът се умълча задълго. Вятърът постепенно се усили, стана трудно да се държат на крака и ясно се чуваше как скърца обвивката на скафандрите под ударите на пясъчните струи.
— Трябва да седнем и да почакаме да утихне вятърът — предложи Докторът.
— Върхът на стената е нестабилен. Ако вятърът се усили, ще започнат срутвания. Не бива да спираме. Трябва да намерим шлюпката или поне някакво укритие. Почакай! Вятърът духа по дълбината на клисурата, да се обърнем така, че да ни бие отстрани и да стигнем до стената, там сигурно ще се намери някоя пукнатина. Ако ни провърви, ще дочакаме изгрева. По дяволите шлюпката. Сега не се знае къде е по- безопасно.
Провървя им. Беше не пукнатина, а овален вход в някаква пещера.
— Вчера оглеждах цялата местност. Тук нямаше никаква пещера — раздразнено каза Кибернетикът. — Не сме могли да отидем толкова далеч!
Спряха до самия вход, дишаха с голямо усилие. Под свода на пещерата вятърът веднага утихна. Очите им постепенно свикнаха с тъмнината и вече можеха да различат смътните сводове на каменния таван, които се губеха в далечината и светлото петно на отвора, очертано цялото от ситната мрежа на танцуващите във въздуха огнени точки.
— От тази тропня-свирня нищо не можвше да се види.
— Извади батерията на бластера. Ще я включим към прожектора на скафандъра.
— Тогава ще останем без оръжие.
— Това е глупаво. Ако там имаше хищник, ние нямаше да можем да направим и две крачки. Хищниците, особено нощните, рядко ходят на лов сами.
— Изплашиха се от изстрела.
— Ами, толкова страхливи зверове! Гасят прожектори, пренасят от едно място на друго шлюпки, пробутват пещери… Какви ли още могат да правят?
Кибернетикът пипнешком намери в тъмното рамото на Доктора.
— Недейте, Пьотр Семьонович. И без това е гадно.
— Добре, няма. Но ти все пак разреди бластера и светни. Омръзна ми да стоя на тъмно. Няма да е зле да огледаме помещението, в което ни поканиха. Забеляза ли? Стените като че ли са топли. Дори през ръкавицата.
— Нагрели са се през деня. Сега ще се опитам да включа фенера направо към бластера, без да вадя батерията.
Синият конус на светлината падна върху стената на пещерата.
— Само да не изгори излъчвателят, не е разчетен за такова напрежение — промърмори Кибернетикът, като въртеше нещо в кутията на бластера.
— Освети на различни страни. Искам да огледам.
— Пещера като пещера. Какво ще оглеждаш?
— Е, не си съвсем прав… Стените сякаш са разтопени и топли. Вътре не биха могли да се нагреят дотолкова от дневната топлина. Ами тези грапавини?… Ето виж — сякаш пещерата е била прогорена в скалата…
— Ами да, специално за нашето идване.
Около една минута Кибернетикът мълчаливо се ровеше в колана на скафандъра си, а Докторът, протегнал в ръцете си бластера с кълбото шнур, все не можеше да откъсне очи от стената на пещерата.
— Знаеш ли, тя е доста дълбока. Ще трябва да видим какво има по-нататък.
— През деня ще видим. Ако нищо не се е случило с шлюпката… Много странно. Изгорели са само външните батерии на скафандрите. Насочено излъчване? Може би то е йонизирало само малък участък, точно там, където са били батериите? Но тогава защо дозиметрите не показват нищо? С това сам не мога да се справя, като дойдат нашите…
— Тихо! — прошепна Докторът. — Нещо се мярна в далечния ъгъл на пещерата, нещо тъмно и не много голямо. Дай ми бластера — каза той, колкото можеше по-спокойно.
— Защо?
— Искам още веднъж да огледам стените. Превключи го, моля те, на моя фенер.
— Трябваше да вземеш твоя! — измърмори Кибернетикът, но все пак превключи батерията.
Като зареди оръжието на празен ход, Докторът внимателно обърна шлема си в посоката, в която току- що беше видял движението и рязко натисна копчето. Две очи блеснаха силно с жълта, ахатова светлина. Същество с големината на агне седеше, заслепено от светлината.
— Стой! — извика Кибернетикът. — Не се приближавай към него!
Но Докторът дори не се обърна.
— Нашите скафандри издържат на лазерен удар. От какво всъщност се страхуваш? Все пак има биосфера! Има!… Не, това просто е потресаващо — та то няма дори уста! И крака не се виждат! Как се движи? Каква е обмяната на веществата?
Докторът направи крачка, за да разгледа по-добре представителя на този неизвестен свят, и в същата секунда се разнесе глух мляскащ звук, сякаш някой удари с длан твърдо замесено тесто. Съществото се присви, притисна се към стената и започна бавно да изчезва. Най-напред изчезна задната му половина. Около секунда то имаше вид на барелеф, изсечен в скалата от древен художник. Но той ставаше все по- тънък и по-тънък, линиите му постепенно изчезваха и ето че пред потресения Доктор вече нямаше нищо
