какво ще му отговори Физикът. Да, той няма доказателства. Но ще ги има. След два часа, след десет, след дванадесет. Трябва да изчака, съвсем малко да изчака…
В краен случай, ако греши и не се събуди, няма да има кой да съжалява за тази последна грешка.
Клепачите му нагпежаха от ярката, непривична светлина. Практикантът все още се бореше със съня. Но не задълго. Нервното напрежение през последните няколко часа си каза думата.
Присъниха му се борове. Ласкави, земни, с дълги иглички, в които свиреше вятъра. Смътно в съня си той разбираше, че тук не може да има никакви борове, и от това дори насън му ставаше мъчно и тъжно. Сънуваше тревата, която растеше в корените им и галеше грапавата им кора, върху която блестяха като сълзи капки смола. Събуди се от това, че Физикът го друсаше за рамото. Седна, отвори очи.
Наоколо като плътна стена се простираше борова гора. По кафявата кора на дърветата блестяха капки прозрачна смола. Светлината едва си пробиваше път през могъщите корони на дърветата. На две крачки от тяхното пясъчно легло цъфтяха глухарчета. В гъстата зелена трева те изглеждаха като проблясъци на земното слънце.
ГЛАВА III
Ако можеше да се вярва на показанията на курсографа, шлюпката се издигаше нагоре почти вертикално. Нито един от обзорните екрани не работеше. Кибернетикът сърдито местеше дръжките на хоризонталните кормила.
— Височината е подходяща, но аз не мога да управлявам шлюпката слепешката. Някой трябва да коректира. Ще можеш ли да ме смениш?
— Държал съм изпити, но бих могъл да…
— По-добре недей. Сядай на моето място.
Не беше просто да се отвори люкът по време на движение. Затова пък след това Кибернетикът веднага видя под себе си червеникавата повърхност на планетата. Изчезна усещането за слепота в тази желязна клетка, понесла се неизвестно накъде.
Докторът управляваше шлюпката нервно, на тласъци, понякога я накланяше настрана и тогава Кибернетикът трябваше с всички сили да се държи за дръжките, за да не падне навън. Той беше изключил радиовръзката и можеше да си позволи гръмко да проклина Доктора, шлюпката, планетата, горещината и всичко останало.
Пейзажът долу постепенно се измени. Хълмистата пустиня премина в предпланинска местност. Все по- често се срещаха острите върхове на отделни скали. Накрая една от тях се появи направо по курса. Трябваше да включи радиото и вежливо да помоли Доктора да намали скоростта и да завие настрана. Вместо това, Докторът увеличи скоростта и само по чудо не се разбиха в скалата. Този път кибернетикът забрави да изключи радиовръзката. Докторът се обиди и отказа да управлява по-нататък. Все едно, трябваше да кацат, в кондензаторите вече почти нямаше енергия. Кибернетикът избра една малка клисура и под неговите команди Докторът осъществи кацането до самата скала. Мястото се оказа много сполучливо за лагер. Тесните стени на клисурата скриваха шлюпката от три страни. Според пресмятанията на Кибернетика слънцето идеше да наднича тук само при изгрев, а това ги спасяваше от ужасната горещина. Стените на клисурата бяха и една нелоша естествена преграда. В случай на отбрана щяха да се защитават само от едната страна. Неизвестно защо Кибернетикът не вярваше в „пълното отсъствие на биосфера“. Заключението на Доктора беше направено прекалено прибързано, а той от опит знаеше колко много изненади крият в себе си новите, недостатъчно изследвани планети.
Решиха да отложат построяването на лагера до идването на Физика и Практиканта. Точно в уговореното време запалиха димния сигнал. Първият контролен срок изтече. Постепенно тревогата за другарите им измести всички други мисли. Взели със себе си бинокли, Кибернетикът и Докторът се запътиха към изхода на клисурата. Тя свършваше след около 100 метра, като откриваше широката панорама на равнината, над която съвсем неотдавна беше летяла шлюпката.
Слънцето плуваше над самия хоризонт. Вятърът беше утихнал и сега в цялото това мъртво пространство нямаше дори намек за движение. Чакаха в пълно мълчание четири часа. Стъмни се. Независимо от бавното въртене на планетата, слънцето почти се скри зад хоризонта. Трябваше да изчакат до втория контролен срок, след 24 часа, който беше определил Физикът. Безсмислено беше да започнат търсене, преди да се е разсъмнало. Трябваше да се върнат в лагера. Вечеряха с хранителна паста. Под дебелата броня на скафандрите телата ги сърбяха, терморегулаторите даваха засечки.
— Чувствувам как постепенно се превръщам в костенурка — жаловито каза Докторът. — Хайде да излезем навън — помоли той.
Нощта беше светла и мъглива. Вероятно причина за това беше виолетовото излъчване на атмосферата. Дори звездите не се виждаха. Контурите на скалите не изглеждаха резки. Сенките им непрекъснато сменяха очертанията си. Чувствуваше се някакво движение, чуваха се някакви шумове. Около два часа и двамата честно се опитваха да заспят, после Докторът предложи да отидат в кабината на шлюпката, но Кибернетикът нищо не отговори. Беше неприятно дори да си спомнят за тясната рубка, препълнена с ръбести прибори и вмирисана на изгоряла гума и пластмаса.
Изминаха още няколко часа. Все още не се съмваше. Кибернетикът предложи да започнат да строят лагера. Независимо от необходимостта да пестят енергията решиха да запалят прожектора. Неговата светлина извади от тъмнината назъбената стена на клисурата. През нощта, в светлината на прожектора клисурата изглеждзше абсолютно непознато. Бяха се променили сенките на скалите и техните очертания. На Доктора му се стори, че в мига, в който светна лъчът, встрани от конуса на светлината, около входа към клисурата нещо мръдна. Някаква голяма маса, едва различима в разлятата отстрани светлина.
— Я освети ей там, към изхода — помоли той Кибернетика.
Едва лъчът плъзна настрана и Докторът сам се вкопчи в дръжката на прожектора и го обърна докрай. Точно по средата на равното дъно на клисурата стоеше някаква странна гладка скала. Докторът можеше да се закълне, че вчера тук нямаше нищо. Никаква скала. Изведнъж и двамата видяха, че между дъното на клисурата и скалата преминава ивица светлина, широка около половин метър… Скалата сякаш висеше неподвижно във въздуха. Не бяха дошли дори на себе си, когато скалата изведнъж се залюля отдолу нагоре, сякаш беше изрязана от огромно парче желе и бавно, много плавно се насочи към тях.
— Ето го твоето отсъствие на биосфера!
Преди Докторът да успее да отговори, преди да успее да предотврати нещастието, малиновият лъч на бластера разпори тъмнината. На мястото, където току-що се движеше неизвестното, шумно се пръсна син облак и около тях настана нощ. Неизвестно защо прожекторът угасна.
— Дай прожектора! — извика Кибернетикът, без да изпуска бластера, но Докторът не му отговори.
Той трескаво шареше по колана на скафандъра, наслуки натискайки копчетата, разбрал, че това е безсмислено: цялото енергетическо оборудване беше излязло от строя, не гореше дори аварийното фенерче на шлема му и само радиото неизвестно защо продължаваше да работи. Той ясно чуваше шумното дишане на Кибернетика, щракането на копчетата и неговите проклятия.
Кибернетикът дръпна затвора на бластера, обърна се по посока на скалата и вече без да се надява на нещо, натисна спусъка. Но бластерът не ги подведе. Изглежда, че неговият автоматичен реактор продължаваше да работи и макар зарядът да се оказа доста по-нисък от нормалното, в жълтеникавото му проблясват те успяха да видят, че наоколо вече няма нищо. Никакви подвижни скали.
— Престани — каза Докторът. — Да се върнем в шлюпката. Може би там нещо е оцеляло.
Обърнаха се и мълчаливо закрачиха към шлюпката. Беше тъмно като в рог. Сигурно поради това, че ги беше ослепила светкавицата на бластера. Изминаха десет крачки, петнадесет — шлюпката я нямаше.
— Сигурен ли си, че вървим правилно? — попита Докторът.
— Сега ще видим! — Кибернетикът отново щракна затвора, но Докторът го хвана за ръката.
— Май че стига. Твоята илюминация само привлича вниманието върху нас.
Вятърът ги удари в гърба. На Доктора му се стори, че във въздуха танцуват някакви огнени искри.
— Нещо ми става с очите… Ти виждаш ли тези светулки?
— Възможно е това да са разряди. Тук има сума енергия от радиацията и от това лудо зелено слънце. Но къде е шлюпката?
— Може би да се върнем обратно?
