— Значи, те проверяват нашите най-прости инстинкти… Напразно остави бластера!
Докторът не отговори нищо, само внимателно го погледна и неизвестно защо Кибернетикът се смути и отмести поглед. Но почти веднага някаква нова мисъл го накара да скочи на крака.
— По дяволите! Та това е нелепо! Те не са могли да не видят шлюпката.
— Разбира се, те са видели шлюпката и разбират, че ние не сме мишки. Надали те изобщо знаят какво представляват мишките, но със сигурност знаят как ние се отнасяме с тях.
— Откъде?
— Оттам, откъдето знаят за този стенд. От моята памет.
На Кибернетика му се стори, че след тези думи дишането му се затрудни, сякаш изтекоха онези петнадесет минути, които им оставаха…
— Мислиш ли, че те четат мислите ни?
— Мислите едва ли. Човек мисли със символи, с думи. А тази условна система не може да бъде разбрана веднага от никой друг разум, още повече, че не само начина на информация, но и нейното кодиране като правило винаги са различни. Помниш ли бета Орион? Колко се мъчихме тогава да разшифроваме езика на миризмите? Не. Мислите не, но паметта може би им е достъпна. Паметта и преди всичко зрителните образи. Е, и емоционалната окраска на някой определен образ сигурно им е понятна… Впрочем, всичко това са само догадки, фактите засега са много малко. Не успяхме да съберем достатъчно.
— Ще успеем — механично каза Кибернетикът и изведнъж разбра всичко, което Докторът имаше предвид. — Тоест, ти искаш да кажеш, че ние нямаме друг изход, освен отказа да участвуваме във всичко това? — Кибернетикът обгърна с жест каменния чувал, в който седяха.
— Радвам се, че ти разбра това. Има неща, които много трудно се обясняват.
— Не, чакай! Можем да заобиколим дъската или да се върнем. В края на краищата в лабиринта може да има и друг проход. Ние не проверихме всички отклонения. Да седим така, докато ни свърши кислородът ли?
— Разбираш ли, Миша, със сигурност знам само едно нещо, което отличава човека от мишката…
Те замълчаха, чуваше се как някъде капе вода и как съска въздухът в респираторите. Кибернетикът така и не попита какво е това нещо и тогава Докторът довърши:
— Чувството за собствено достойнство.
Секунда преди тези думи на Кибернетика все още му се струваше, че ще може да придума Доктора или в най-лошия случай да изтича до шлюпката за нови бутилки. Дори сега, след като прие в себе си правотата на Доктора, но все още ненамерил сили да я приеме докрай, той злобно възрази:
— Но аз няма да застана по-близо до мишката, ако мина по тази дъска.
— Разбира се, че не. Но тогава ти ще приемеш условията на играта, която ни предлагат. Мишките винаги ги приемаха.
Отново задълго настъпи мълчание. Светлината на фенерите постепенно ставаше жълта и Кибернетикът си каза, че явно и на батерията от бластера й е дошло много и те скоро ще останат в пълен мрак. Може би така дори ще е по-добре.
Докторът го хвана за рамото. През скафандъра ръката му беше съвсем лека.
— Мислиш ли, че те ще разберат?
— В крайна сметка поне ще научат нещо за нас. И после, преди всичко за нас самите е важно да не се превръщаме в опитни зайчета…
Докторът не успя да довърши фразата. Зад гърба им се разнесе силен пукащ звук. И двамата рязко се обърнаха. Стената я нямаше. Изчезнало бе цяло парче от няколко квадратни метра. И съвсем наблизо, до самия пролом те видяха шлюпката.
ГЛАВА IV
Глухарчетата в тревата бяха като пламъчета на земното слънце. За секунда проблясна лудата надежда, че това е Земята. Ето, зад този познат бор започва пътечката за санаториума… Но пътечка нямаше. Практикантът видя, че няма веднага щом се изправи на крака. Изведнъж той усети, че тревата под краката му беше прекалено бодлива и прекалено твърда, за да бъде земна трева. Физикът беше станал и сега гледаше Практиканта така, сякаш искаше да провери дали и той вижда гората.
— Според мен, това не е халюцинация или мираж — каза Практикантът, едва изговаряйки думите през спазмата, свила гърлото му.
По-късно, когато си спомняха какво бяха предчувствували в онези първи минути, те точно установиха, че все пак в чувствата им е имало най-малко удивление. И не защото възприемането на необикновеното се бе притъпило у тях на тази планета. Просто през цялото време те инстинктивно бяха очаквали някакво чудо. И сега, когато чудото беше станало в действителност, те го възприемаха като нещо нормално. Като нещо, което се разбираше от само себе си, изглеждаше и отсъствието на последствия от радиацията. Наистина Физикът смяташе, че те могат да се проявят и по-късно, но Практикантът му възрази, че на планета, на която растат каменни борове, радиацията също може да бъде по-особена. Физикът не разбра веднага за какви каменни борове става дума. И тогава Практикантът му подаде една клонка, в пречупеното място на която вместо познатата светла дървесина тъмнееше камък.
— За това нещо се досетих по-рано. Виж, не трепва нито един клон, независимо от силния вятър. Това не са истински дървета. Много точно копие.
— За всяко копие е необходим оригинал.
— Тук е използувано всичко, което е можело да се извлече от моята памет… Силуетите на дърветата. На заден план те сякаш се размазват. Там няма нищо, защото аз не помня какво имаше там, в санаториума — някаква беседка или фонтан. Образувало се е безформено парче. В мястото, където се пречупва клонът, няма нито жилки, нито артерии, виждаш ли — това е структурата на базалта. Това не са вкаменени дървета. Това са копия на дървета, направени изкусно от камък.
— С какво цел?
— Не знам. Може би това е техният начин на общуване.
— Ами! Ние рисуваме на хартия, а те изсичат посланията си от скали. Прост и евтин начин.
— А как иначе ще обясниш това?
— Засега не знам. Хайде да видим какво друго има още тук.
Каменните копия на дърветата стояха в полукръг в около четири реда край мястото, където бяха спали. В пустинната базалтова равнина зад дърветата нищо не се бе променило. Физикът, с ръка над очите, за да се предпази от вятъра, дълго се взира в посоката, в която беше отлетяла шлюпката.
— Не е ли време да се връщаме? Те сигурно и досега не са свалили скафандрите.
— Мислиш ли, че Докторът ще ти повярва? Приборите ще покажат, че сме се заредили с повече от три хиляди рентгена. Лекарите като правило не говорят с мъртъвци.
Изпитваха желание да се шегуват, да се смеят, жадно да гълтат въздуха, горещ и тръпчив като вино. Всички тревоги останаха на заден план, сравнени с този огромен и важен факт, че усещат по лицата си докосването на въздуха, че ги болят краката от умора и много им се иска да пият вода.
Едва привечер намериха хълма с познатите очертания. На Практиканта му се струваше, че това е друго място. Той започна да спори с Физика и продължи, докато оня не разрови пясъка с ръце и не намери парчетата дъски от опаковката на планетния робот.
Присвил очи, Практикантът наблюдаваше как вятърът завява с дългите си струи дупката, изровена от Физика в базалтовия прах. Едва пълзящото слънце се скри зад хоризонта и веднага духна студен вятър, Физикът обиколи цялото място, като събираше най-старателно силикетовите парчета от сандъка.
— Защо ти са?
— През нощта ще стане още по-студено. Силикетът се пали трудно, но ако успеем, ще стане хубав огън.
— Искаш да нощуваме тук?
— Разбира се, в тъмното няма да намерим лагера, а освен това роботът… Ако се върне, ще получим допълнителна информация.
— По програма той трябваше да ни чака тук от няколко часа.
— Възможни са непредвидени закъснения… Разбира се, знам, че щом го няма досега, най-вероятно вече
