В лицето го удари рязък, поривист вятър и вдигнал глава за сетен път, Практикантът видя, че слънцето най-после е залязло. Камъкът се извисяваше пред него като мълчалива, студена стена. Практикантът се обърна към Физика и с учудване установи, че той спи. Значи ще трябва да бди сам. Все някой трябва да чака, ако ще и цяла нощ. Но мислите му се объркваха. Беше много трудно през цялото време да се помни най-важното. И най-важното сега беше да не заспи, да не пропусне… И все пак той заспа. Че е заспал разбра веднага, още щом рязката белезникава светлина го удари по затворените очи, разбра и това, че отворил очи, изведнъж се намери в полукръгла, добре осветена зала с равен пясъчен под. И веднага се ужаси, защото помнеше, че не трябва да заспива, а ето — заспал е… Но тогава тази зала може би съща е част от съня, който продължава? Не. Мозъкът му работеше прекалено отчетливо и ясно и само преходът му в това ново за него положение оставаше неясен, сякаш за секунда съзнанието му се беше изключило и ето го тук, в тази зала…
Така. А сега спокойно, да приемем, че всичко е нормално. В края на краищата, щом като имаше каменни дървета, защо да няма зала? Може би така трябва? А къде е Физикът? Защо го няма? Да почакаме, все нещо ще се изясни, току тъй не се сънуват такива зали. Можеше да се наведе и да преброи песъчинките на дланта си — четиридесет и три… Можеше да брои по-нататък, но това не беше задължително. И без това вече знае, че това не е сън. И веднага след тази мисъл го разтресе вълната на страха. Затвореното пространство наоколо сякаш нямаше изход. Какво може да означава тази зала? И защо тук е толкова светло? Откъде е тази светлина? Светлината идваше отвсякъде. Изглеждаше така, сякаш свети самият въздух. Стената минаваше от двете му страни като стръмно полушарие и се губеше в тази сияйна дъга. Какво ли да се направи? Пък и трябва ли? Може би е по-добре да чака? Не, не би могъл да чака в тази зала.
Той чувствуваше — още минута-две и няма да издържи, ще започне да удря с юмруци по стената и да крещи, за да го пуснат. А не биваше да прави това. Трябваше да се направи нещо друго. И преди всичко да преброи до четиридесет, да се отпусне вътрешно, напълно да изключи… Да си представи ярък, слънчев ден в Крим, ослепителната синева на небето и една чайка. Така. Добре. Сега може да отвори очи и още веднъж спокойно да обмисли всичко. Ако реши да се движи, изборът му не е голям. Единственият му ориентир е стената. Между другото от какво е тя? Базалт. Прилича на естествен. Никакви следи от обработка…
Е, да тръгнем надясно. Трябва да брои крачките си, за да може после да се върне в изходната. Четиридесет крачки, петдесет… И ето ви, моля, заповядайте — врата. Най-обикновена, каквито има в стандартните жилища от стериклон на Земята… Дръжката й проблясва. Много акуратна врата и страшно нелепа на фона на базалтовата стена, простираща се нагоре и настрани до безкрайност.
Е какво, врата — това е вече нещо съвсем ясно, може да се предположи, че е специално за него. В такъв случай, да я отворим.
Практикантът протегна ръка и отвори вратата в корабната рубка. Настъпи мигновено превключване на паметта и отворил вратата, той вече не помнеше това, за което беше мислил преди минута. Но затова пък прекрасно помнеше защо бягаше към рубката и как малко преди това Физикът се опитваше да го блъсне в шлюпката.
„Значи все пак успях да се отскубна“ — проблясна закъсняла мисъл. Навигаторът и Енергетикът мълчаливо стояха до пулта. Навярно току-що бяха изключили аварийната сигнализация и тишината бе почти осезаема.
„В шлюпката! По-бързо!“ — извика им той. Или прошепна? Неизвестно защо Практикантът не чу гласа си, но затова пък сега беше останал сам на пулта. Навигаторът и Енергетикът бяха изчезнали, но той няма време да мисли за това, няма време за анализи, защото най-важното сега е тази малка светла точка на единствения оцелял екран; трябва да й се даде да отлети колкото може по-надалече, да се изтегли извън зоната на взрива… Това е най-важното. Да можеше да издържи още десет секунди, петнадесет… Беше много трудно, защото магнитната риза на реактора сега се удържаше само с ръчно управление. Ще може ли сам? Трябва да може, щом се е наел. Регулаторът на разпределителя на полето е много далеч, а не бива да напуска главния пулт… Нима това е краят? Ето сега… Но това е невъзможно! Светна надпис: „Готова е втората шлюпка!“
Откъде се взе тя? Та те бяха свалили от нея всички детайли, втората шлюпка не би могла да бъде готова! Но надписът светеше и това означаваше, че той все още може да успее, само дето взривът може би все още може да засегне онази, първата шлюпка, в която сега бяха Докторът, Физикът и останалите. Всички, които му довериха живота си. Неизвестно защо шлюпката се движеше все по оста на движение на кораба. „Полудели ли са всички там?“ Налагаше се да задейства спирачките на кораба, да го отклонява настрана и нямаше кога да мисли за втората шлюпка… Светът се пръсна, блесна бял пламък и всичко беше заличено от непоносима болка…
Той дойде на себе си вече в залата. По лицето му на ручеи се стичаше пот, въздухът не му достигаше. И първата му мисъл беше; ето значи, как е станало всичко там… Ето какво са чувствували всъщност тези, които тогава наистина изведоха шлюпката извън обсега на удара, като им подариха точно тези петнадесет секунди… И веднага го обхвана възмущение. По-добре да бяха помогнали… А те, вместо това, си правят експерименти. Стига! Достатъчно! Колко беше вървял покрай стената? Като че ли петдесет крачки… Само че… Какво „само че“? Може би това е контактът?… Какъв контакт? Та това е само сън, кошмарен сън, трябва да се събуди или да се махне… Да, да се махне… Не е ли прекалено логично: да си отиде от съня, да измине наляво именно петдесет крачки? Не, тук нещо не е наред, насън не може да има такава логика и човек не може насън да анализира събития, които са се случили и да ги управлява. В обикновения сън събитията се наслагват едно върху друго, а тук определено имаше някаква логика… Те искаха нещо от него, искаха да разберат нещо. Или да обяснят. Ще трябва все пак да се върне при тази проклета врата. Интересно, каква ли изненада му е приготвила тя сега? А да помогнат? Е, да предположим, че не са могли, не са успели…
Край вратата нищо не се беше променило. Пясъкът все така скърцаше под краката му, все така проблясваше металната дръжка. Можеше да не бърза. Нищо тук не издаваше, че времето тече. Всичко изглеждаше замряло, сякаш беше в спрян кадър. Същото осветление, същият камък, пясък, същата врата. Практикантът решително натисна дръжката. Сега това беше изпитна зала… Той се огледа. Копие на залата в института, по-скоро на част от нея. Там, където в института амфитеатрално се издигаха редиците на пейките, тук нямаше нищо. Гладка, полирана стена от черен камък сякаш скриваше от него всичко излишно, което нямаше отношение към делото. Бяха оставени само катедрата на преподавателя и пултът на компютъра, чрез който по време на изпита можеше да се моделира всякаква сложна ситуация. До пулта имаше екран, на който машината извеждаше резултатите от предложената й задача.
Практикантът внимателно, все едно че подът под него беше стъклен, тръгна към екрана. Обаче на пулта на компютъра не можеше да се натисне нито едно копче. Това беше само макет на машината, също като каменните дървета от неговия сън. За да се убеди още веднъж, Практикантът застана до катедрата. И тук беше същото. Тумблерите на изпитващата машина бяха едно цяло с пулта. Какво всъщност искат от него? Що за изпит е това, щом няма кой да задава въпроси и неизвестно кой трябва да отговаря. Все пак, имаше кой да отговаря. Той разбираше, че тази зала не случайно е построена специално за него. В нея имаше някакъв смисъл, който почти вече му беше ясен, и изпитът все пак щеше да се състои, ако той успее докрай да разбере всичко. Ако разбере… ами ако не?
Зад преподавателския пункт бездействуваше познатата пъстра мозайка от превключвателите на скалите и едва сега, след като внимателно се бе вгледал и вслушал, той усети колко плътна тишина цари в залата и колко далеч е всичко това от истинската Земя. Няма да се отвори вратата и да влезе закъснелият Колединцев, а суровият, насмешлив Горовски, който някога го беше учил да мисли самостоятелно, не ще попита: „Какво е свобода на избора при недостатъчна информация?“… Мъртвият екран на изпитващата машина изведнъж припламна с рубинова светлина. Само за секунда. Припламването беше толкова кратко, че той се усъмни дали изобщо го е имало. Практикантът застана пред екрана. Не, това е само камък. Тук няма какво да свети, макар че ако си спомня камъка, до който заспах… Струва ми се, че се отвличам. Трябва да мисля за неща, които на този сандък ще му се сторят важни. Защо не предложат по-прост начин на общуване? Що за странни маниери да се подслушват чужди мисли, откъслеци от думи… Впрочем, не мога да съдя за това. Може би те не знаят друг начин на общуване, а и сигурно много от привичните за нас неща изобщо не могат да им се явят в главата, ако изобщо имат глава…
Практикантът обиколи няколко пъти около катедрата, постоя замислено пред пулта. Залата все още чакаше нещо… Може би чака да влезе преподавателят? Добре би било… Но Практикантът знаеше, че това
