няма да се върне. Но все пак да почакаме. Това е единственият ни запазен автомат…
— А контролният срок?
— Назначил съм му допълнителен. Те ще се тревожат, но нямаме друг изход.
— Не мисля, че да стоим на едно място е по-безопасно, отколкото да се движим, едва ли ще можем да заспим.
— Има още една причина. За нея не искам да говоря предварително. Хайде да почакаме, все нещо ще се изясни. Все за нещо са били тия дървета и всичко останало.
Значи, и Физикът през цялото време чака. Чака следващата стъпка. Сигурно е прав. И сигурно така трябва — с открито лице. Нямат скафандри. Нямат робот. Нямат оръжие. Двама беззащитни на чужда планета и този огън… Все едно, че са на туристически поход и изморени от дългия път, имат почивка… Сигурно така и трябва да чакат…
Зеленикавият залез изгасна и студеният мрак ги обгърна от всички страни. Нощем, на открито, човек с особена сила чувствува самотата си дори на Земята. Тук това чувство се изостри още повече. На Земята нощите са пълни с шумове и звуци на живот. Космосът е ням, но дори с неговото еднообразно и равнодушно мълчание можеше да се свикне по-лесно, отколкото с тишината на тази мощ, в която се чуваше ту някакво далечно буботене, ту тъжният вой на вятъра, разкъсван на талази от острите зъбери на скалите, ту шумоленето на песъчинките. Нямаше го пукотът на жетварките, нито шумът от криле или внимателните стъпки на нощен хищник.
Когато мракът обгърна огъня от всички страни, остана само едно малко късче осветено пространство. Нощта се спотаи зад гърба им, в търпеливо очакване на своя час…
Силикетовите дъски не бяха и толкова много… И когато изгоря и последната дъска, изстинаха червените очи на въглените и изгаснаха последните искри — нищо не се случи.
На около четиридесет крачки от тях имаше огромен гладък камък, голям колкото пететажен блок. През деня Практикантът се беше изкачил отгоре, за да огледа наоколо по-добре и затова беше запомнил добре прорязаните от бръчки грапави каменни стени.
Неочаквано, камъкът, останал встрани, ясно изпъкна на фона на тъмното небе, с което плътно се сливаше само малко преди това. Отначало и двамата помислиха, че зад хоризонта е пламнала някаква светлина, но само след секунда разбраха, че свети самият камък. Постепенно цялото му масивно тяло се наля със светлина, като променяше оттенъците си от тъмночервено до вишнево и светлорозово. Дълги, вълнообразни цветни линии пробягваха по камъка ту отгоре надолу, ту отдолу нагоре. В същото време камъкът започна да става прозрачен. Сега той приличаше на гигантски розов кристал-турмалин, осветен отвътре с непонятна светлина. Заедно с образуването на тази почти пълна прозрачност вътре в камъка се бяха образували смътни уплътнения, които приличаха на белезникава мъгла, сякаш някой беше капнал капка мляко в чаша с вода. През цялото време тези уплътнения се движеха и постепенно се свиваха, като ставаха все по-плътни и по-отчетливи. В същото време сякаш се разтапяха и разклоняваха, като образуваха сложни и непонятни за хората конструкции и абстрактни рисунки, в които не можеше да се долови нито ритъм, нито симетрия.
Няколко минути, след като се беше образувала, картината на белезникавите контури вътре в камъка започна да се усложнява, ускори се и темпът на образуване на нови рисунки. Неочаквано целият камък бе пронизан по диагонал от някаква невъобразимо сложна, иглеста конструкция. Пред очите им тя се разрастна в дълбочина и ширина, после неочаквано пламна и с многочислени искри и се разпадна. Светлината вътре в каменния блок веднага започна да избледнява, а самият камък потъна, контурите му се размазаха и преди да изгасне и последният проблясък от светлина, преди всичко отново да изчезне в нощната тъмнина, те успяха да забележат как камъкът се изтегли нагоре и настрани сякаш се наместваше по-удобно във вековното си ложе. По стените му заедно със златистите искри премина лека кратка тръпка. После всичко изчезна в непрогледен мрак.
И двамата не можаха да мигнат до самото разсъмване, но през нощта нищо повече не се случи. Слънцето не беше успяло да изгрее, когато и двамата вече стояха в подножието на тайнствения камък. Жадните им очи не можаха да открият нищо необикновено върху изкривените, пропукани стени. При докосване повърхността му беше мъртва и съвършено студена. От южната страна на камъка се беше запазила дори ивица пустинен загар. Физикът откърти от края на една пукнатина няколко образеца, но и на прясно отчупеното място структурата на камъка с нищо не се отличаваше от обикновения базалт.
Като захвърли парчетата камък, той учудено вдигна рамене:
— Просто станало му неудобно да лежи. Ако имахме кинокамера…
— И корабния мозък, в който да пуснем лентата за обработка на данните… Не, на тази планета ще трябва да разберем всичко със собствения си ум…
Дълго спориха какво да правят по-нататък. Физикът настояваше да се връщат в лагера. Практикантът смяташе, че не бива да се махат, преди да са разбрали нощното произшествие.
— Че как ще го разбереш, как? Е, да допуснем, че тази нощ камъкът ще засвети и ние ще видим същите или може би съвсем други структури. Какво можеш да разбереш от всичко това?
— Този, който може да създава толкова сложни системи, сигурно ще може да намери начин за общуване.
— Първо, ако поиска. Второ, за тази цел той трябва преди всичко да ни разбира. Трето, погледни — Физикът обърна раницата си и изтърси трохите — не можем да ядем камъни. И после, защо мислиш, че тази система е създадена специално за нас? Ами, ако съществува сама за себе си? Защо да не бъде самостоятелен хомеостат, онзи именно тайнствен фактор, който е зает само със своите лични работи, а върху нас влияе чисто случайно?
— Точно затова не бива да се махаме. Ако тази среща е случайна, ние можем да изгубим единствения си шанс, да прекараме години на тази планета, сврени в пещерите й, като се храним с хлорелова супа, до края на дните си да гледаме базалтовите скали и да си спомняме за пропуснатия шанс!
— Че кой ти забранява да се върнеш тук, след като намерим нашите?
— И да видя само един камък? Просто скала базалт? Това, което видяхме, идва и си отива. Неизвестно е колко време ще остане тук. Може би предстоящата нощ е единствена и последна, за да можем нещо да разберем и да си обясним. Може би сега най-важното е да не си отиваме, да покажем, че ни е интересно и необходимо това, което сме видели. Да покажем, че поне се стараем да разберем. Можем да се махнем, разбира се. Само че това също ще бъде отговор. И кои знае дали ще се опитат още веднъж да ни натрапят обяснение, от което ние вече един път сме се отказали.
— Е добре, може би ти си прав. Не съм сигурен дали още един ден гладуване ще ни е от полза, но в края на краищата през последните дни ние непрекъснато вършим не много разумни неща. Независимо от това, досега не ни се е налагало да се оплакваме.
Денят се точеше безкрайно дълго. Измъчени от горещината и от безсмисленото, според Физика, чакане, към вечерта те вече почти не си говореха, всеки зает със собствените си мисли и спомени.
Дълго преди залеза на слънцето и двамата усетиха необикновена сънливост. Това сигурно беше реакция на организма срещу преситения от събития ден. Пропъждайки неканената дрямка, Практикантът току се приповдигаше на лакът. Той втренчено гледаше камъка. Най-вероятно вече нищо нямаше да се случи и чакането беше напразно. Тук те имат работа с чужд разум, с чужда воля… Той си спомни абсолвентските изпити, прощалната вечер в института… Тогава Сергин му беше казал: „На теб сигурно няма да ти провърви, прекалено много го искаме.“ Те се разбираха почти без думи, бяха стари приятели. Сега Сергин беше заминал в далечна експедиция на Алфа. Хора с тяхната професия трудно поддържаха старото приятелство. Губеше се връзката. Човек забравяше отначало лицата на приятелите си, а после вече не помнеше как е изглеждала пейката в парка на института и на нейно място постепенно се образуваше парче базалтова стена…
Хайде, не си струва да придава толкова голямо значение на всичко това. Ако трябва, ще си спомни всичко. Именно „ако трябва“, а просто така, за себе си не трябва ли? Но аз чакам тъкмо защото помня, защото вече не съм само практикант… Да, разбира се — „пълномощен представител на цивилизацията“. А Ленка, между другото, така и не ти подари видеографията си. Не вярваше ли в него? Или не искаше да чака? Или всичко помежду им е било не чак толкова сериозно? А какво е „не чак толкова“ и какво — „чак толкова“? Въпроси, въпроси… Преподавателят Горовски не го обичаше тъкмо заради безбройните въпроси. „Трябва да се мисли самостоятелно, да се пита за всичко е просто неетично, младежо…“
