този покой. Ще се приспособят към тайнствения чужд живот, който можеше да отглежда каменни гори и да преобразява скали. Едва ли ще могат да го разберат. Прекалено различни от човешките бяха организацията, целите и пътищата на тази субстанция. Може би ще могат да просъществуват един до друг, без да си пречат взаимно. Всичко ще се успокои, ще влезе в обикновени релси и тогава бавно ще почнат да забравят. Ще забравят кои са, откъде са, как са попаднали тук. Всекидневните грижи за вода, за хлорелова каша, за създаване на комфортни пещери ще станат най-важното в живота им, просто защото няма да има друго… После ще започне деградацията… Постепенно ще забравят всичко, което са знаели. Ще престанат да бъдат хора под това зелено слънце. Твърде малко са, за да създадат животоспособна колония… Има само една надежда: да установят контакт с чуждия разум. Но как да го установят, след като не се знае към какво се стреми той, какво може, в името на какво живее? Познава ли понятията на хуманността? Контактът е единствената им надежда. Ако той не сполучи и ако никой не им помогне — тогава всичко губи смисъл.
Физикът не можеше да предположи, че в същата тази минута вече е започнал вторият и последен опит за контакт, завършил с неуспех. Той не можеше да знае, че само една крачка дели и него самия от участие в този опит и от необходимостта да отговори на въпроса „Какви сте вие, хора?“, зададен от чуждия разум. „Познавате ли понятията на хуманността, добрината?“ Той не знаеше, че на подобни въпроси вече бяха отговорили всички негови другари. Че малко преди това синият пламък на изстрела от бластера още в самото начало беше довел опита за контакт с Доктора и Кибернетика до мишия лабиринт, че на Практиканта му бяха показали как с него самия се случва нещастие, макар че нямаше никакво нещастие, а Практикантът вече се беше хвърлил да го спасява. Всичко това Физикът не го знаеше, но дори и да го знаеше, той не би могъл да разбере цялата сложност на ситуацията, защото и на самия него вече му беше предложена задача и той трябваше да отговори на зададения въпрос, макар че не го беше чул и дори не предполагаше, че е вече зададен.
Задачата, която му беше предложена, беше пределно проста. Тези, които я бяха измислили, вече знаеха дълбочината и сложността на човешката психика и не искаха да рискуват. Условията на задачата изглеждаха приблизително така: Ако пътникът С върви от пункт А до пункт В и по пътя му се предложи да избере един от два абсолютно еднакви пътя, кой от тях ще избере той? Кой от тях ще избере, ако път А1 по нищо не се различава от пътя А2? По нищо, освен по това, че преминавайки по път А2, човекът ще причини гибелта на колония различни от него и различно непознати живи същества?
Клисурата, по която вървеше Физикът, се разклони на два ръкава. Стори му се, че преди тук имаше само един ръкав и сега той не знаеше накъде да тръгне. И двата ръкава водеха точно на север, към площадката, където го чакаше Практикантът. Той провери посоката им по схемата, която набързо беше нахвърлил — по- скоро по навик, тъй като до водата беше изминал не повече от километър и добре помнеше пътя. Нито на картата, нито в паметта му имаше десен ръкав. Именно заради това той тръгна през него, защото любопитството у човека е развито много по-силно от другите чувства. Това не биха могли да предположат тези, които диктуваха условията на задачата.
Под краката му, в дребния чакъл със сухо хлопане се пукаха някакви топчета. Физикът се наведе. Овални бели телца упорито се катереха от единия към другия склон на клисурата. Жива бразда, широка около три метра, съставена от тези странни насекоми, преграждаше пътя му. „Някакви паячета; тук все пак има живот, макар и в такава примитивна форма и значи Докторът е грешал — помисли си той. — Ние прекалено много обичаме прибързаните изводи. Тази колона прилича на мигриращи земни мравки.“
Съществата ловко се катереха по стръмните стени на клисурата. Те нямаха очи, а само по три гъвкави лапички с нокти. Една отпред, две отзад. „Ще трябва да хвана едно-две и да ги изсуша за Доктора…“
Нямаше и най-малка възможност да заобиколи тази жива лента, а не му се искаше и да се връща. Физикът тръгна напред, като се стараеше да не причини много вреда на тези, които пълзяха в краката му. Собствените цели винаги са изглеждали на човека по-важни от целите на онези, които той изяжда на обяд и върху които случайно стъпва на горската пътека. Във всеки случай, той беше свикнал с това на Земята и не предполагаше, че някои същества могат да имат собствена гледна точка по въпроса.
Физикът премина почти цялата бразда, като стъпка не повече от десетина насекоми и вече вдигаше крак за последна крачка, когато изведнъж един разклатен камък го подведе. Човекът се олюля и изпусна тубата в най-гъстата част на живата лента. Навярно това преля чашата на търпението. Светът се пръсна. В ушите му засвири вятър, Физикът усети, че е напъхан в някакво тясно пространство. Иззлежда това беше цепнатина. Не можеше със сигурност да определи, тъй като наоколо цареше пълен мрак. Самият преход в това ново за него състояние беше извършен доста плавно, без резки тласъци и толкова бързо, че той просто не разбра какво е станало.
След като с мъка се измъкна от дълбоката скална цепнатина, Физикът се намери върху високопланинско плато в абсолютно непозната местност. Скалите изглеждаха натрупани една върху друга без всякаква видима система. Той дори не можа да определи границата на главния водораздел, за да разбере поне приблизително в коя посока е морето. Беше му много по-трудно да диша отколкото в равнината и това показваше, че височината е много голяма. Неизвестно защо, сега той не се притесняваше много от положението, в което беше попаднал, може би защото подсъзнателно се надяваше, че тези, които го бяха пренесли тук, щяха да се погрижат и за неговото завръщане. Обаче денят превали, а нищо не се случи. Най-много от всичко го учудваше, че чувството на глад почти се беше притъпило, макар и за последен път да бяха вечеряли с Практиканта преди три дни. Дори не беше жаден. Явно в организма му ставаше някаква промяна, която забавяше всички вътрешни процеси. Възможно беше това да е някакво странично влияние на радиацията.
През нощта го измъчваха кошмари. Светещи скали го нападаха и натискаха, на главата на Доктора неизвестно защо растеше каменна трева. На три пъти той скачаше и се ослушваше, но в нощната тъмнина не се долавяше нито един звук. Небето беше извънредно чисто. Огромни сини звезди образуваха объркана картина от съзвездия. Десетки светлинни години го отделяха от истинския му дом и може би затова неговото сегашно положение нямаше особено значение. Всъщност, какво значение има къде се намира? До светещия камък редом с Практиканта или тук? Но разлика имаше. Особено силно я почувствува на разсъмване, когато се събуди и с ужас си помисли, че може би е останал сам под равнодушните звезди на тази планета. Стараеше се да си внуши, че тази мисъл е нелепа, просто са му разклатени нервите, подействувала му е угнетяващо огромната празна нощ, мъртвите сенки на скалите преди изгрева. Но нищо не беше в състояние да заглуши този първобитен ужас. Беше чисто безумие да се катери по скалите в тъмното. Всеки момент можеше да пропадне в някоя цепнатина. Но до изгрева нищо не му се случи. През целия ден Физикът вървя на югоизток, като се стараеше да си избира път в сянката на скалите, за да се укрие поне за малко от палещите лъчи на зеленото слънце.
Вечерта заспа в една дълбока цепнатина, измъчен докрай. А сутринта, още преди да беше дошъл окончателно на себе си, упорито се затътри на югоизток. От всички последвали дни той помнеше само стрелката на компаса, изпепеляващата горещина и отчаяното си желание да прекрати безсмислената борба.
От време на време попадаше на извори със студена вода. И това беше единствената му малка радост. Можеше да се напие, да намокри главата си. Съзнанието му за кратко се избистряше, но тогава започваше мъчителна борба със самия себе си. Струваше му се, че върви в съвсем друга посока, а не можеше да знае и къде е „другата посока“. Той крещеше проклятия на скалите и на онези, които му бяха изиграли тази подла шега, но скалите оставаха равнодушни и никой не откликваше на виковете му.
Една нощ, качен на най-високата скала, той видя далече зад хоризонта синкава електрическа светлина. От радост щеше да падне долу и изглежда, че главата му съвсем се беше размътила, защото не засече с компаса азимута и на сутринта изгуби посоката. Целия ден лежа заровен в прахоляка сред камъните и си даде дума, че ако през нощта не види отново светлината, ще се хвърли от скалата. Дори от вечерта си избра подходящо място, където в подножието камъните бяха особено остри.
През нощта отново видя светлината. Този път изстърга азимута върху плосък камък. Към вечерта на втория ден, след като се спусна по една отвесна скала със следи от дупки и парчета найлоново въже, той се намери до завоя на клисурата, в която Докторът и Кибернетикът бяха разположили лагера.
Кибернетикът включи прожектора веднага още щом стигнаха с Доктора до шлюпката, макар че това
